Определение № 50449 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1528/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпила касационна жалба на К. Б. Ч., чрез адв. Ив. Г., срещу решение № 260138 от 11.01.2022 год. по въззивно гр. д. № 2658/2020 год. на Софийски градски съд.

С въззивното решение, след отмяна на решението от 30.10.2019 год. по гр. д. № 62332/2018 год. на Софийски районен съд в частта му по предявения иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС, съдът е допуснал извършването на съдебна делба между К. Б. Ч. и Е. К. Ч. по отношение на следните самостоятелни обекти:

• Апартамент № 23, находящ се в [населено място], Ст. о.,[жк], [жилищен адрес] с обща площ 68.17 кв. м., заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на собственост върху урегулирания поземлен имот, при квоти 23 336/56 672 идеални части за К. Б. Ч. и 33 336/56 672 идеални части за Е. К. Ч.;

• Гараж № 1, находящ се на ет. 1 от същата сграда, с площ 21.20 кв. м., заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на собственост върху урегулирания поземлен имот, при квоти 6 691/27 382 идеални части за К. Б. Ч. и 20 691/27 382 идеални части за Е. К. Ч..

За да постанови решението въззивният съд приема за установено, че посочените имоти са придобити в режим на СИО при действието на СК от 1985 год. (отм.) през времетраенето на брака между страните, сключен на 24.03.2001 год. и прекратен на 03.06.2016 год. Апартаментът бил закупен на 20.12.2006 год., а гаражът на 13.07.2007 год. По отношение на спорния въпрос във връзка с основателността на направеното от ответницата възражение за осъществена частична трансформация на лично имущество съдът е посочил, че трансформацията е възможна при доказване произхода на средствата. Въз основа на представените по делото нотариални актове за покупко-продажба на собствени на майката на ответницата недвижими имоти е възприел, че същата е разполагала с парични средства, които е могла да дари на дъщеря си. В тази връзка съдът се е аргументирал и с приетите по делото свидетелски показания от майката и брата на ответницата, въз основа на които приема, че Е. К. Ч. е получила дарение в размер на 10 000 лева за закупуването на процесния апартамент и в размер на 14 000 лева за закупуването на гаража. Сумите били предадени в брой. За да обоснове влагането на посочените средства в покупката на делбеното имущество съдът се е позовал на процесуалното поведение на ищеца, като е посочил, че от него не били представени доказателства, от които да е видно, че съпрузите са разполагали с други парични средства за плащане цената на процесните имоти.

Касаторът намира за неправилен и необоснован извода на въззивния съд за наличие на частична трансформация на лично имущество на ответницата при закупуване на процесните имоти. Изтъква, че за да бъде оборена презумпцията за съвместен принос, не е достатъчно единствено да се установи, че към момента на придобиване на имуществото единият съпруг е притежавал лични средства, но и да се установи точно каква част от тях е вложена при придобиване на собствеността. В случая счита, че решаващите правни изводи на съда относно доказването на извършеното дарение и влагането на дарените средства именно в закупуването на процесните делбени имоти, се обосновават на предположение и неубедителни противоречиви свидетелски показания, при това на лица в близка родствена връзка със страната, позоваваща се на трансформацията. При тези съображения моли за отмяна на въззивното решение, като вместо това бъде допусната делба на процесните имоти при равни квоти между съделителите. Претендира сторените разноски пред касационната и въззивната инстанции на основание чл. 355, вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК.

В изложение към жалбата касаторът се позовава на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за това, дали при установяване на обстоятелството, че презумпцията за съвместен принос е оборена чрез влагане на лични средства от страна на единия съпруг, следва освен наличието им и техния произход да бъде установено и това дали и каква част от тях са вложени за придобиване на собствеността. Вторият от поставените въпроси касае стандарта на доказване, при който следва да се приеме за успешно проведено обратното доказване на презумпцията за съвместен принос при придобиване на собствеността от съпрузите. Във връзка с него се поддържа тезата, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, при изложено становище за необходимост всеки един от елементите на трансформацията на лично имущество да бъде установен по пътя на пълното и главно доказване.

Ответницата по касационната жалба Е. К. Ч., чрез пълномощника ѝ адв. Ир. Ц., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. оспорва жалбата по същество като неоснователна, по съображенията в писмения отговор. Претендира присъждане на направените разноски в касационното производство.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на страните въз основа данните по делото и предмета на настоящето производство, намира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Обосновани са релевираните доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за това, дали при установяване на обстоятелството, че презумпцията за съвместен принос е оборена чрез влагане на лични средства от страна на единия съпруг, следва освен наличието им и техния произход да бъде установено и това дали и каква част от тях са вложени за придобиване на собствеността. В цитираните от касатора решения № 62 от 8.05.2018 год. по гр. д. № 1840/2017 год., I г. о. и № 218 от 1.02.2016 год. по гр. д. № 1872/2016 год., I г. о., състави на ВКС приемат, че при претенция за трансформация на лично имущество е в тежест на позоваващия се на нея да установи размера на личните средства, които е притежавал към момента на осъществяването на придобивния способ, както и каква част от тези средства са вложени при придобиване правото на собственост. Този извод не може да се основава на предположение, тъй като целта на производството е да бъде оборена установената в закона презумпция за съвместен принос. От мотивите на съда в случая е видно, че решаващите му изводи във връзка с наличието на елементите от фактическия състав на чл. 21, ал. 2 СК от 1985 год. /отм./ са обосновани с конкретни доказателства по делото единствено по отношение твърдението, че единият съпруг е притежавал лични средства към момента на придобивните сделки. За да обоснове констатацията, че тези средства са вложени изцяло именно в придобиване на делбените имоти съдът се е позовал на процесуалната пасивност на насрещната страна и пропуска ѝ да представи доказателства, с които да опровергае изложените в този смисъл твърдения. По този начин съдът е преразпределил доказателствената тежест по отношение на част от подлежащите на установяване факти в противоречие с горецитираната практика.

От отговора на първия от поставените въпроси неминуемо следва и отговорът на въпроса относно условията, при които следва да се приеме за успешно проведено обратното доказване на презумпцията за съвместен принос. С оглед на това и при наличието на установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, не може да се приеме, че са удовлетворени изискванията на т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за допускане на касационно обжалване по така формулирания въпрос в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наведените във връзка с него съображения следва да бъдат взети предвид като доводи за неправилност при разглеждане на спора в производството по чл. 290 ГПК.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,