Определение № 5324 от 20.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 288/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 10172/04.12.2023 г., подадена от Г. В. К., чрез адвокат Е. Х., срещу решение № 285 от 25.10.2023 г. по гр. д. № 20235600500108/2023 г. на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено решение № 709 от 13.12.2022 г. по гр. д. № 1884/2022 г. на Районен съд – Хасково. С потвърденото първоинстанционно решение съдът е: приел за установено, на основание чл. 108 ЗС, по отношение на Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К., че В. Г. К., представлявана от настойника й Ю. Н. Г., е собственик по наследство на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. Х., обл. Х., одобрени със заповед № РД-18-63/05.10.2006 г. на изп. директор на АК, с административен адрес: [населено място], ж.р. „К.“, с площ от 1428 кв.м, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - за друг вид застрояване, с предишен идентификатор *, с номер по предходен план - 2532, при съседи: ПИ с идентификатори *, *, *, *, *, *, *, *, ***, осъдил Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К. да предадат владението на В. Г. К., представлявана от настойника й Ю. Н. Г., върху гореописания недвижим имот; отменил, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство и давност № 59 от 22.07.2021 г., том ІІ, peг. № 7225, дело № 250 от 2021 г. на нотариус В. С. с рег. № * по регистьра на НК, с район на действие района на PC - Хасково, в частта, с която въз основа на обстоятелствена проверка Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К. са признати за собственици по давностно владение и наследство на 1/2 ид. ч. от гореописания поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място].

Въззивният съдебен състав е намерил първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Визирал е, че оплакванията във въззивната жалба касаят правилността на атакувания акт, като основният довод в тази насока е липсата на упражнен от първата инстанция косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК. Приел е, че действително с отговора на исковата молба ответниците по иска са заявили, че заповед № 1352/02.08.2021 г. за възстановяване собствеността на наследниците на Д. К. върху процесния имот е незаконосъобразна, те не били участвали в производството по издаването й, а самият имот не попадал в обхвата на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като Районен съд – Хасково не се е произнесъл по тези въпроси, което налага обсъждането им от въззивния съд.

Окръжен съд – Хасково е изложил, че съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на съдебен контрол. Съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Приел е, че заповед № 1352/02.08.2021 г. на кмета на община Хасково съставлява индивидуален административен акт, който създава права от имуществено естество по отношение на процесния имот в полза на В. Г. К., тъй като възстановява правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** на наследниците на Д. Г. К., сред които е и ищцата. Същевременно няма доказателства, че ответниците по ревандикационния иск са участвали в производството по издаването на този административен акт, поради което е налице хипотезата на чл. 17, ал. 2 ГПК за осъществяване на косвен съдебен контрол върху заповед № 1352/02.08.2021 г. на кмета на община Хасково. Въззивният съд е визирал, че с оглед осъществяване на задълженията му по чл. 17, ал. 2 ГПК пред него е приобщена цялата преписка по издаване на решение № 36-24/21.12.1994 г. по заявление № 51315/08.04.1992 г. на наследниците на Д. Г. К.. С това решение е признато правото на собственост на наследниците на Д. Г. К. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на следните имоти: 1. Нива от 2.500 дка, находяща се в терен по § 4 на [населено място] в местността „С.“; 2. Нива от 2 дка, находяща се в терен по § 4 на [населено място] в местността „С.“; 3. Нива от 1.500 дка, находяща се в терен по § 4 на [населено място] в местността „С.“; 4. Нива от 5 дка, находяща се в терен по § 4 на [населено място] в местността „Т.“; 5. Лозе от 3.550 дка, находящо се в терен по § 4 на [населено място] в местността „Т.“. Със същото решение е отказано възстановяването на правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на следните имоти: 1. Нива от 2.500 дка, находяща се в терен по § 4 на [населено място] в местността „С.“; 2. Нива от 2 дка, находяща се в терен по § 4 на [населено място] в местността „С.“; 3. Нива от 1.500 дка, находяща се в терен по § 4 на [населено място] в местността „С.“; 4. Нива от 5 дка, находяща се в терен по § 4 на [населено място] в местността „Т.“; 5. Лозе от 3.550 дка, находящо се в терен по § 4 на [населено място] в местността „Т.“. Като причина за отказа да се възстанови правото на собственост върху тези земеделски земи е отразено, че попадат в разпоредбите на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Съдът е съобразил, че в рамките на провеждания косвен съдебен контрол се сочи от Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К., че това решение е невалидно, тъй като на представените по делото екземпляри нямало подписи на членовете на поземления орган. В изрично удостоверително волеизявление на ОСЗ - Хасково в съпроводителното писмо до съда се посочва, че решенията и протоколите с подписи на членовете на комисията са издадени в един оригинал и са връчени на съответното лице, като след това ОСЗ - Хасково издава само дубликат на тези решения и протоколи. Ето защо, Окръжен съд – Хасково е посочил, че не може да се приеме, че решението на поземления орган № 36-24/21.12.1994 г. по заявление № 51315/08.04.1992 г. на наследниците на Д. Г. К. не е подписано от членовете на комисията и няма волеизявления относно разпоредените с него последици. Изложил е съображения, че оригиналите с подписите са връчени на съответните лица и в случая ОСЗ издава еднообразни с оригиналите дубликати. Налице е обвързващо удостоверително волеизявление на административен орган, което не може да се игнорира, тъй като обективира установен от държавата ред по издаване на дубликат на вече постановени властнически волеизявления. При поземления орган е налице единствено запис на това решение на електронен носител, който не съдържа физически подписите на неговите издатели. Решението, представено официално от административния орган, представлява копие на издаденото от поземлената комисия оригинално решение, което е било връчено по съответния ред. В хода на производството пред въззивния съд, а и пред първата инстанция, не са ангажирани доказателства, от които да се направи извод, че оригиналът в неговото физическо измерение на възстановителното решение не е съдържал подписите на неговите издатели. Самата предвидена от държавата процедура урежда, че след като писменият оригинал е бил предаден на лицето, ползващо се от решението, в административния орган остава единствено електронен първообраз на решението, което не носи подписи на издателите му. Издадените вече от поземлените комисии решения са налични в база данни, в които съществуват като електронни документи, а не като такива на хартиен носител. Поради това и няма как да бъдат издадени преписи от административните актове, носещи подписите на издателя им. Решението на органа на поземлената собственост във вида, в който е представено като официално заверен от ОСЗ - Хасково препис, представлява официален документ по чл. 179, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК, като следва да се съобрази разпореденото от закона, че официално заверени преписи или извлечения от официални документи имат същата доказателствена сила, както и оригиналите. В този случай, и на основание чл. 193, ал. 2 ГПК, ако страната го оспорва, следва да представи доказателства, че документът е неистински. Доказателства, от които да се направи такъв категоричен извод, Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К. не са представили своевременно пред първата инстанция, когато е било и процесуално допустимото време за това, нито са предприели подобно оспорване въобще. Ето защо въззивният състав е намерил, че това решение е валидно издадено и обвързва страните и съда. То има за предмет именно признаване правото на собственост върху имоти, които са били внесени в ТКЗС, ДЗС на общия наследодател на ищцата и които към момента на обективирането му попадат под действието на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ.

Окръжен съд – Хасково се е занимал и с направеното възражение, че процесният недвижим имот въобще не е попадал в обхвата на действието на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което и не можел да се възстанови с процесната заповед на кмета на общината. Приел е, че от приложените по делото доказателства по представените преписки от Областна управа –Хасково, от Община Хасково, както и от съдебно-техническата експертиза и разпита на вещото лице пред съда, се налага изводът, че в списъка на имотите, предоставени за ползване, е отразен имот с пл. № * от 1929.44 кв.м, по плана от 1988 г., без документ за собственост, като с него се припокрива процесният имот с идентификатор ***. В кадастралния регистър към плана от 1988 г. въпросният имот № * е записан на И. Г. А., без документ за собственост, като същата очевидно е била ползвател на имота. Същевременно от заключението на вещото лице, разпита му в съдебно заседание и схема на землище Халилово с контури на жилищните райони и Халилово юг, се извежда, че процесният поземлен имот попада в ж.р. „К.“, която зона попада в одобрен с решение № 67 по протокол № 6/29.11.2000 г. на Общински съвет - Хасково по чл. 105, ал. 3 ППЗТСУ (отм.) околовръстен полигон за земи по § 4, ал. 3 ПЗР на ЗСПЗЗ, която се обхваща от строителните граници на [населено място]. Съдът е посочил и че от приетата експертиза и разпита на вещото лице по същата се установява идентичност между имот с идентификатор * и признатите земеделски земи с решението № 36-24/21.12.1994 г. на поземления орган. Имот № * представлява част от имот 288 по помощния план на [населено място], както е отразено на приложение № 3 към заключението на вещото лице, където първият е изчертан със сини граници, а вторият - със зелени. По тези съображения Окръжен съд – Хасково е заключил, че процесният имот е обхванат от действието на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и подлежи на възстановяване на собствениците именно по този ред.

Въз основа на изготвената експертиза, разпита на вещото лице по същата и приетите от въззивния съд доказателства, последният е приел и че заповед № 1352/02.08.2021 г. на кмета на община Хасково е резултат на изпълнена процедура съобразно изискването на закона. Посочил е, че със заповед № ДС-28-3/18.09.2019 г. на областния управител на област Хасково е одобрен План на новообразуваните имоти по § 4к, ал. 1, във вр. с ал. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като процесният имот е в обхвата на разработката за този план. При изработването на плана са използвани кадастралната карта, план за регулация на града, помощен план, съответните регистри към тях, списък на ползвателите и др. Планът на новообразуваните имоти се предхожда от помощен план по § 4к, ал. 1, във вр. с ал. 2 ПЗР на ЗСПЗЗ, в който е включен и имотът с идентификатор *** за ж.р. „К.“. Следователно заповед № 1352/02.08.2021 г. на кмета на община Хасково е административен акт, който завършва предвидената от закона процедура, в случая проведена изцяло съобразно нормативните изисквания и етапи, с което отговаря на изискванията за законосъобразност; базирана е и на влезли в сила други актове, като първоначалното решение на ПК - Хасково, заповед на областния управител и др. Съдът е счел този индивидуален административен акт и за валиден - издаден в писмена форма, от законово оправомощен орган, който е обективирал ясно властническо волеизявление с точно определени обективни и субективни предели на създаваните с него права и задължения, и с допустим от закона предмет. По така изложените съображения съдът е намерил за неоснователен наведения довод за нищожност на заповед № 1352/02.08.2021 г. на кмета на община Хасково.

На следващо място, въззивният съдебен състав е разгледал довода, че ответниците по иска се легитимират като собственици на поземлен имот с идентификатор *** по силата на нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство и давност № 59, т. ІІ, рег. № *, дело № 250/2021 г., и го е намерил също за неоснователен. Визирал е, че правилно първата инстанция е изследвала въпроса дали Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К. са упражнявали фактическа власт, която да ги прави собственици. Приел е, че безспорно още с цитирания нотариален акт същите са признати за собственици на имота въз основа на обстоятелствена проверка. В тази връзка е счел за несъстоятелни доводите на тези страни, че от 2007 г. спорният имот се ползва от тях, както и че в началото на 2011 г. наследодателят им В. К. заплатил стойността му на К. Д., която твърдяла, че процесният имот е неин, и че оттогава те упражнявали владение, довело до придобиване на имота. Според въззивното решение първата инстанция правилно е събрала и ценила показанията на разпитаните свидетели Н. Х., Х. С. и Н. Б.. От същите категорично се извежда, че ревандикираният имот не е бил обект на владеене от Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К. и техния наследодател, което да е годно да ги направи собственици. Свидетелите ясно сочат, че само в последните две години ответниците по исковата молба са започнали да извършват някаква дейност и в самия имот, доколкото той е бил съседен на притежаван от тях друг имот. Тези им действия са предизвикали веднага сериозен отпор и от другите наследници на Д. К., довел до ангажиране на полиция, подавани жалби от другите съсобственици на имота - Е. Г. Д. и Б. Е. Д., роднини на ищцата, до общината и до прокуратурата. Безспорно е и че тези лица са ищци по иск за собственост срещу Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К., обективиран в гр. д. № 2407/2021 г. на Районен съд – Хасково, като искът е уважен за общо 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариалният акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давност № 59 от 22.07.2021 г. на нотариус В. С., с рег. № * по регистъра на НК в частта, с която въз основа на обстоятелствена проверка Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К. са признати за собственици по давностно владение и наследство на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място]. По тези съображения въззивният съд е заключил, че Ц. П. К., Г. В. К. и А. В. К. не са собственици на процесния имот въз основа на давностно владение.

Като краен извод, Окръжен съд – Хасково е приел, че В. Г. К. е собственик на 1/2 ид. ч. от спорния имот по силата на наследство от общия наследодател Д. К. и успешно проведена реституция по реда на ЗСПЗЗ, като правилно първата съдебна инстанция е уважила ревандикационната й претенция. Това, от своя страна, обуславя, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, отмяната на нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство и давност № 59/22.07.2021 г., том II, рег. № 7225, дело № 250 от 2021 г. на нотариус В. С. до размера от 1/2 ид. ч., съобразно правата на собственост на ищцата.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Счита, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационното обжалване следва да се допусне по следните въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на ВКС:

1. Длъжен ли е въззивният съд при направено оспорване да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на поземлена комисия, когато то се противопоставя в исковото производство на страна, която не е била участник в производството по издаването и обжалването му.

Твърди се противоречие на въззивното решение по този въпрос с приетото в ТР № 6/10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 482/2010 г. по гр. д. № 26/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 88/09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г. на ВКС, ІІ г. о.

Г. К. твърди, че независимо от направеното изрично оспорване на решение № 36-24/21.12.1994 г. на Поземлена комисия - Хасково, Окръжен съд - Хасково, в нарушение на императивната разпоредба на чл. 17, ал. 2 ГПК, не се произнесъл и не е осъществил инцидентен/косвен съдебен контрол по законосъобразността на административния акт, като не е изследвал дали оспореното решение е издадено от компетентен орган, дали е постановено от законен състав на комисията в съответствие с чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ, както и дали при издаването му са допуснати съществени нарушения на материалния закон.

2. Валидно ли е, респ. нищожно ли е решението на поземлена комисия, когато то не съдържа подписите на председателя и секретаря на комисията, нито на другите членове на комисията.

Като твърди, че в представеното по делото решение № 36-24/21.12.1994 г. на Поземлена комисия - Хасково липсват подписите както на председателя и секретаря, така и на останалите членове на комисията, жалбоподателят сочи, че по горния въпрос въззивното решение влиза в противоречие с приетото в: ТР № 6/10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/ 2005 г. на ОСГК на ВКС, р ешение № 463/21.01.2012 г. по гр. д. № 13/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 237/15.06.2010 г. по гр. д. № 578/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 750/04.11.2010 г. по гр. д. № 1794/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 912/18.01.2011 г. по гр. д. № 1753/2009 г. на ВКС, І г. о.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран въпросът: Представляват ли валидни административни актове издадени решения на поземлената комнсия в хипотеза на възстановено право на собственост по реда на § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ, при условие че възстановеният имот не е бил предоставян за ползване на граждани по силата на актове на Президиума на Народното събранне, на Държавния съвет и на Министерския съвет.

Жалбоподателят счита, че той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди, че поземлен имот с идентификатор *** не е бил предоставян за ползване на граждани по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет, поради което не подлежи на възстановяване по реда на § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ.

От насрещната страна В. Г. К., чрез адвокат З. З., е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му това са следните:

По първия въпрос от изложението – така, както е поставен – атакуваният пред ВКС акт на въззивния съд не противоречи на визираната от жалбоподателя съдебна практика, вкл. задължителна. Съгласно т. 4 на ТР № 6/10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС не е спорно, че по реда на косвения съдебен контрол ответникът може да иска констатиране нищожността на административния акт за реституция по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ ..., когато този въпрос е с преюдициално значение за разрешаване на гражданскоправния спор за собственост - например поради това, че е нарушена компетентността по материя, място и степен на издателя на този административен акт; същевременно ответникът, който не е обвързан от силата на пресъдено нещо на реституционното решение, може да възрази срещу неговата материална законосъобразност и гражданският съд е длъжен да разгледа това възражение. В решение № 482/2010 г. по гр. д. № 26/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. е прието, че така изложеното важи и за решенията на поземлените комисии, като същевременно е съобразено, че в конкретния случай въззивният съд в нарушение на закона - без поставяне на такъв спорен въпрос по делото - е счел решението на поземлената комисия за нищожно поради неподписването му от секретаря й. Според решение № 88 / 09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г. на ВКС, ІІ г. о. страната по гражданскоправен спор може да иска и гражданският съд е длъжен да се произнесе по твърденията й за незаконосъобразност както на административния акт, който й се противопоставя, така и на влязлото в сила решение на административния съд по обжалването му, когато тази страна не е била участник в производството по издаване на административния акт и по неговото обжалване.

В настоящия казус Окръжен съд – Хасково се е произнесъл по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК по валидността на решение № 36-24/21.12.1994 г. на Поземлена комисия – Хасково в рамките на наведените от страните доводи (възражения) и събраните по делото доказателства.

Вторият въпрос от изложението е формулиран изцяло според становището на жалбоподателя, а не според установеното от въззивния съдебен състав и направените правни изводи. Последният не е констатирал, че решението на поземлената комисия е неподписано от издалите го лица, респ. от част от тях. Ето защо, като е зачел действието на този административен акт, Окръжен съд – Хасково не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, визирана от Г. К..

Горните съображения се отнасят и до последния въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. И той е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, а не според решаващите мотиви на въззивното решение. Окръжен съд – Хасково аргументирано е заключил, че процесният имот е обхванат от действието на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и подлежи на възстановяване на собствениците именно по този ред. Дали тези му изводи са правилни, не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК; оспорването им от Г. К. не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като представлява по естеството си оплакване за необоснованост на съдебния акт по чл. 281, т. 3 ГПК, което може да бъде разгледано едва при разглеждане на касационната жалба по същество. Освен това, не са изложени никакви доводи относно наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

На процесуалния представител на ответницата по касационната жалба следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА в размер на 1000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,