Определение № 543 от 28.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 1676/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка Пиреос България „ АД против решение № 449/26.02.2018 г. по т.д.№ 2461/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е частично отменено решение № 1576/07.09.2016 г. по т.д.№ 7167/2015 г. на Софийски градски съд, в отхвърлителната му част,като е осъден касатора да заплати на „Корпоративна търговска банка„ АД / в несъстоятелност /, на основание чл.86 ал.1 ЗЗД, сумата от 139563,91 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода 24.11.2014 г. – 22.07.2015 г., върху сумата 2 097 678,47 лева - подлежаща на връщане положителна разлика след реализирането на финансово обезпечение по репо-сделка от 17.06.2014 г., к а к т о и потвърдено първоинстанционното решение, за осъждане ответника – касатор да заплати на „КТБ” АД / в несъстоятелност / обезщетение за забава, в размер от 24 393,74 лева, за периода 22.07.2015 г. – 12.11.2015 г. и сумата от 3 958,02 лева - неизплатена част от получената от ответника положителна разлика, вследствие реализираното на 24.11.2014г. финансово обезпечение, предоставено от „ КТБ „ АД / в несъстоятелност / по договор за кредит от 17.06.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата,считано от 12.11.2015 г. до окончателното й изплащане. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с довод за неправилно приложение на материалния закон – чл.119 ал.4 и ал.5 от ЗКИ и чл.12 ал.1 ЗДФО вр. с чл.20 ЗЗД, като счита, че съдът неправилно е тълкувал посочените разпоредби, досежно обхвата на отговорността на банката – обезпечаващ длъжник, за вреди от спиране на изпълнението по сключен от същата договор, в хипотеза на поставянето й под специален надзор, както и досежно понятието „ незабавно „ в текста на чл.12 ал.1 ЗДФО, възприето като уреждащо срок за изпълнение задължението на обезпечавания кредитор, за връщане остатъка от полученото при реализиране на финансовото обезпечение, когато то надхвърля дължимото от обезпечаващия длъжник. Правилното тълкуване на чл.119 ал.4 и ал.5 ЗКИ би предпоставило, според касатора, различен правен резултат, тъй като би обосновало наличието на основание за негово насрещно вземане, предявено с възражение за съдебно прихващане в производството, срещу вземането на ищеца от обезщетение за забава, по иска с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД. Несподелянето на поддържаното от касатора тълкуване на чл.119 ал.4 и ал.5 ЗКИ обуславя интереса на касатора от произнасяне по тълкуването на чл.12 ал.1 ЗДФО, тъй като евентуално би обусловило извод за изпадането му в забава по отношение остатъка от реализиране на финансовото обезпечение, само след покана, каквато твърди, че е получил от ищеца едва на 22.07.2015 година. Ответната страна – „ КТБ”АД / в несъстоятелност /, чрез синдиците си А. Д. и К. М. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване ,с оглед неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.280 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: На 17.06.2014 г. страните по спора са сключили репо-сделка, по силата на която ответникът предоставил на ищеца краткосрочен кредит в размер на 20 000 000 лева, с падеж 27.06.2014 г., при годишна лихва от 0,15 %.За обезпечаване на вземанията на ответника ищецът му е предоставил издадени от Република България държавни ценни книжа / облигации, емисия I. XS [ЕГН] /, с номинал 10 000 000 евро. Към датата на падежа ищецът е поставен под специален надзор с решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ, с произтичаща от това забрана за осъществяване на дейност, поради което и задължението му не е изпълнено на падежа спрямо ответника. На 06.11.2014 г. е отнета лицензията за банкова дейност на „КТБ” АД. На 24.11.2014 г. ответникът реализирал финансовото обезпечение, като, видно от последвалата кореспонденция, е реализирал сума надхвърляща задължението на ищеца по главницата на кредита, възнаградителната лихва, лихвата за забава до извършване на репо-сделката и разноски. Получената разлика възлиза на 2 097 595,92 лева. Ищецът – „КТБ”АД / в несъстоятелност / - е предявил иск за осъждане на обезпечения кредитор – „Банка Пиреос България„АД, да заплати обезщетение за забава в изпълнение на задължението му за връщане на остатъка от реализираното финансово обезпечение, съобразно осъщественото на части, но все още непълно,възстановяване на същия, като претендира период на забавата от датата на реализиране на финансовото обезпечение - 22.11.2014 г.. С оглед цената на иска, за връщане на обезпечаващия длъжник от обезпечения кредитор остатъка от реализирано от последния финансово обезпечение, надхвърлящ дължимото, въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280 ал.3 ГПК. Ответникът оспорва дължимостта на лихва за забава в издължаването на остатъка от реализацията на финансовото обезпечение, за период преди получаването на поканата на ищеца за това – на 22.07.2015г.. Това му възражение,обаче, е евентуално спрямо възражението за прихващане – извънсъдебно, евентуално съдебно – с вземане от обезщетение за пропуснати ползи, в причинна връзка с неизпълнението на ищеца на падежа, които пропуснати ползи ответникът съизмерява с лихвата, която би получил върху дължимите от ищеца суми, за периода от 27.06.2014 г. /падежа/ до 24.11.2014 г. / реализацията на финансовото обезпечение /, въз основа на сключено споразумение с „ Банка Пиреос” - Гърция от 10.07.2013 г., възлизаща в размер на 167 916,67 лева. За да уважи предявеният иск за обезщетение за забава, за период от 24.11.2014 г. / реализация на финансовото обезпечение / въззивният съд не е споделил тълкуването на ответника на нормата на чл.12 ал.1 ЗДФО, приемайки, че същата визира срок по смисъла на чл.84 ал.1 ЗЗД, който кани кредитора да изпълни задължението за връщане на остатъка, поради което и не е била необходима покана, за изпадането му в забава. Съдът е приел, че срок за изпълнение на задължението може да бъде не само определеният по споразумение между страните / какъвто в случая безспорно няма /, но и определен в закон,каквато е конкретната хипотеза /, предвид визираното в чл.12 ал.1 ЗДФО задължение за обезпечения кредитор да изплати „незабавно„ получения остатък / разликата, надвишаваща размера на обезпечените вземания / след реализация на финансовото обезпечение. Възражението за прихващане въззивният съд е счел неоснователно, позовавайки се на чл.119 ал.4 и ал.5 от ЗКИ, акцентирайки на първата алинея, според която,при спиране изпълнението на задълженията на поставената под специален надзор банка, законодателят е освободил същата от последиците на изпадането й в забава по отношение паричните й задължения.В тази връзка съдът е счел, че изр. второ на ал.5 на чл.119 ЗКИ единствено пояснява / допълва / общото правило ,за изключване отговорността на банката, по отношение забавено изпълнение на всички нейни парични задължения /изр. първо/, визирайки конкретно задълженията за лихви за забава и неустойки, като кореспондира напълно с изричния и ясен текст на ал.4, освобождаваща поставената под надзор банка от положението на забава. В приложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните два въпроса, обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК: 1/ При спиране на изпълнение с акта за поставяне под особен надзор на някои задължения на банка, поставена под специален надзор, носи ли се отговорност за вреди от неизпълнението на тези задължения или банката е освободена само от задължения за заплащане на неустойка и мораторна лихва, като последици от неизпълнението ? и 2/ В хипотезата на чл.12 ал.1 ЗДФО обезпеченият кредитор изпада ли автоматично в забава по отношение задължението си за възстановяване на обезпечителя на разликата, получена при реализация на финансовото обезпечение, надхвърляща размера на обезпечените вземания или е необходима покана? Досежно първия въпрос касаторът обосновава необходимост от тълкуване, предвид вътрешно противоречие в нормата на чл.119 ЗКИ и конкретно между ал.4 и изр. първо на ал.5 на разпоредбата от една страна и изр. второ на ал.5 от друга, което оставяло съмнение относно волята на законодателя отговорността спрямо кои последици от неизпълнението да изключи за банка, чиято дейност е спряна,поради поставяне под специален надзор, въпреки иначе ясната формулировка на всяка от двете алинеи на чл.119 ЗКИ и на всяка от двете части на ал.5. Вторият от въпросите е обосноваван с неяснота на разпоредбата на чл.12 ал.1 ЗДФО, досежно израза „незабавно„, доколкото не позволява еднозначното му квалифициране като срок за изпълнение задължението на обезпечения кредитор,за връщане на разликата от реализацията на финансовото обезпечение, вместо отнасянето му към определяне момента на изискуемост на вземането на обезпечаващия длъжник, който обаче не съвпада с момента на изпадане в забава и от който започва да тече единствено погасителната давност. Въпросите удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ГПК, тъй като отговор на всеки от тях е предпоставил решаващ извод за уважаването на иска, с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД: за отхвърляне възражението за прихващане на ответника, като неоснователно и за присъждане обезщетение за забава за целия период,считано от реализацията на финансовото обезпечение. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По довода за необходимост от тълкуване на чл.119 ал.4 и ал.5 ЗКИ: Чл.119 ал.4 ЗКИ гласи: В случаите по чл.116 ал.2 т.2 ЗКИ / когато БНБ поставя банката под специален надзор, като спира за определен срок изцяло или частично изпълнението на всички или на някои от задълженията й / и за периода, за който БНБ е упражнила това правомощие, се смята, че банката не е в забава относно изпълнението на паричните задължения, чието изпълнение е спряно. Съгласно чл.119 ал.5 изр. първо ЗКИ „ в случаите по чл.116 ал.2 т.2 ЗКИ банката не носи имуществена отговорност за неизпълнението на задълженията, чието изпълнение е спряно със специалния надзор„, а съгласно изр. второ на разпоредбата „ през време на специалния надзор не текат лихви за забава и неустойки относно паричните задължения на банката, чието изпълнение е спряно, а договорните лихви върху такива задължения се начисляват, но се заплащат след вдигане на специалния надзор”. Кумулативното приложение на двете алинеи не предпоставя неяснота относно волята на законодателя.Видно е, че с ал.4 е уредена общоприложимата, по отношение изпълнението на изискуемите парични задължения на банка под специален надзор, фикция за липса на забава, въпреки обективното наличие на такава. Изр. първо на ал.5 е също пределно ясно - освобождаване от имуществена отговорност на банката, за неизпълнение на задълженията, чието изпълнение е спряно със специалния надзор, при това за всички, а не само за паричните задължения на банката, по отношение които неизпълнението е винаги и само забавено изпълнение. Изр. второ на ал.5 визира изрично лихвите за забава и неустойката, с оглед разграничаването им от дължимостта на договорните лихви, но няма основание за тълкуването й в смисъл на специална, спрямо разпоредбата на ал.4. Всяко неизпълнение на парично задължение е само забавено, не и пълно неизпълнение. В този смисъл договорена от страните неустойка за неизпълнение на парично задължение, независимо с какво се съизмерява вредата, би била винаги неустойка за забава.Търсеното от ответника обезщетение за пропуснати ползи има същия произход – забавеното изпълнение на паричното задължение на ищеца. Следователно, това обезщетение би било допустимо да се договори и чрез неустойка, от която законодателят изрично е освободил банката под специален надзор, за периода на спиране изпълнение на задълженията й. Липсва логичен довод за запазване тази й отговорност, когато страните не са договорили отнапред неустойка за обезщетяване на всички вреди от забавеното изпълнение. В обобщение, обосноваването на необходимост от тълкуване не почива на посочена от касатора връзка с други разпоредби на същия или други закони или принципи на правото, от които да би възникнало съмнение относно действителната воля на законодателя. Отделно и съобразно допълнителния селективен критерий, не е посочена формирана по тълкуване на нормата противоречива съдебна практика, нито обосновани предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика, но явяваща се неправилна, поради изменение на законодателството или промяна на обществените условия. По довода за необходимост от тълкуване на чл.12 ал.1 ЗДФО: Разпоредбата гласи: Ако при влизане в сила на клаузата за нетиране или след реализиране на финансовото обезпечение или погасяване задължението на обезпечаваното лице да върне финансовото обезпечение на обезпечителя се окаже, че получената сума надвишава вземането на обезпеченото лице, разликата н е з а б а в н о се изплаща на обезпечителя. Разпоредбата на чл.12 ал.1 ЗДФО не може да се възприеме, като визираща момент на изискуемост на вземането от остатъка, вместо срок за изпълнение на задължението за връщането му, от една страна поради конкретната текстова редакция, в която фигурира глагола „ и з п л а щ а „, в отличие от редакцията на общата норма на чл.69 ал.1 ЗЗД,в която, липсата на изрично уговорен срок за изпълнение законодателят е обвързал с п р а в о на кредитора да поиска изпълнение на задължението, упражнимо от първия момент на договарянето му. От друга страна, връщането на остатъка, в хипотезата на реализирано финансово обезпечение, се основава на принципите на неоснователното обогатяване – за задържането на същия липсва основание за обезпечения кредитор, в който смисъл липсва логичен довод за въвеждане на специална норма за изискуемост на задържаното без основание, макар с идентично съдържание, при нормата на чл.55 ал.1 ЗЗД, за разлика от очевидния смисъл на разпоредбата на чл.12 ал.2 ЗДФО / идентично на чл.55 ал.1 ЗЗД определяща момента на изискуемост - от момента на реализиране на финансовото обезпечение, доколкото към същия възниква остатък, задържан без основание от кредитора / - да въведе по-кратък давностен срок за погасяване на вземането на обезпечаващия – едногодишен. При налична законова уредба, определяща момента на изискуемост, от който конкретната хипотеза не предпоставя изключение, като такава по чл.55 ал.1 ЗЗД, очевидно е, че смисълът на чл.12 ал.1 ЗДФО е във въвеждането на з а д ъ л ж е н и е за незабавно изплащане, като изключващо изобщо невиновната възможност на обезпечения кредитор да отложи връщането на остатъка, с оглед поведението на обезпечаващия длъжник. Аналогично на съображенията по повод първия формулиран въпрос, обосноваването на допълнителния селективен критерий не е извършено с посочване на предпоставки – съдържание на други норми в същия или други закони или правни принципи – даващи основание за съмнение досежно правилното възприемане на разпоредбата, нито, в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР №1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е посочил противоречива практика по тълкуването на нормата или обосновал предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна, с оглед промяна в законодателството или изменение на обществените условия. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение