Определение № 2222 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1682/2026 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Н. А. против определение на Варненски окръжен съд № 994 от 25.02.2026 г. по ч.гр.д.№ 387/ 2026 г., с което е потвърдено определение № 16657/ 01.12.2025 г. по гр.д.№ 11370/ 2025 г. на Варненски районен съд, с което е прекратено производството по делото. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът не изпълнил задълженията си по чл.7 ал.2 ГПК да му съобщи акта си, с който е уважил негова молба за продължаване на срок. Този акт останал „скрит“ за него и го лишил от възможността да изпълни дадените указания за отстраняване на нередовности на исковата молба. Това довело и до нарушаване на правото му на справедлив процес. Моли въззивното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол формулира следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК и принципа на равнопоставеност, да съобщи на страната акта, с който се произнася по молба за удължаване на срок по чл. 63 ГПК, и допустимо ли е прекратяване на производството поради неизпълнение на указания в „скрит“ (неуведомен) срок, считано от дата, за която страната не е известена?“. Според касатора въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, евентуално – че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа също, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото /гр.д.№ 11370/ 2025 г./ е образувано въз основа на искова молба, подадена от С. А. против „Силвър лайн шипинг“ ООД, гр.София, предявени са осъдителни искове за парични вземания. С разпореждане от 20.10.2025 г. районният съд указал на ищеца да отстрани нередовности на исковата си молба като предупредил, че при неизпълнение на указанията в седмичен срок същата ще му бъде върната. Ищецът е уведомен за указанията на 03.11.2025 г., а на 10.11.2025 г. той изпратил чрез куриер молба за продължаване на срока за изпълнение на указанията с един месец. С разпореждане от 13.11.2025 г. районният съд продължил срока с две седмици, считано от изтичане на първоначално определения /от 10.11.2025 г./. Препис от това разпореждане на ищеца не е връчен, а на 01.12.2025 г. съдът с определение прекратил производството по делото поради неотстраняване в срок на нередовностите на исковата молба. Обжалваното в настоящето производство определение е постановено по частна жалба на С. А. срещу определението на първоинстанционния съд от 01.12.2025 г. С него жалбата е оставена без уважение. Въззивният съд приел, че според трайната и последователна съдебна практика /която цитирал/ не следва да се връчва съобщение на страната за акта, с която се продължава законен срок. Съгласно изричната разпоредба на чл.63 ал.2 ГПК продълженият срок течал от изтичането на първоначалния, а не от съобщението до страната за определението на съда по молбата по чл.63 ГПК. Процесуалният закон не предвиждал изрично връчване на съобщение на страната, а такова задължение за съда не произтичало и от служебното начало на гражданското производство. По силата на чл.7 ал.2 ГПК съдът връчвал преписи от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване, а разпореждането по чл.63 ГПК не било такова. С оглед мотивите на въззивния съд, поставеният въпрос е обуславящ, но нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Цитираното от касатора определение на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д.№ 291/ 2011 г. не разрешава този въпрос, а посоченото определение на ВКС, ІV г.о. № 446 по ч.гр.д.№ 3131/ 2014 г. не съществува. Напротив, в цитираната в обжалваното определение съдебна практика безпротиворечиво се приема, че продълженият срок тече от момента на изтичането на първоначалния срок без оглед датата, на която страната е узнала, че срокът е продължен. След като началният момент на срока е определен с изрична правна норма, за съда не съществува задължение да съобщава на страната за постановеното по нейна молба определение, с което срокът е продължен /определение № 348 от 18.06.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 135/2015 г., I т.о. и цитираните в него предходни актове по същия въпрос/. След като по разрешаването на въпроса има установена и ненуждаеща се от промяна практика, която въззивният съд е съобразил, не е налице нито допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, нито това по т.3 на същата разпоредба. Обжалваният акт, като съобразен с трайно установената практика, не би могъл да е и очевидно неправилен, за да е налице основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Не са налице предпоставките той да бъде допуснат до касационен контрол. По изложените съображения съдът