Определение № 427 от 03.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4556/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2141/ 02.09.2019 г. по гр.д. № 5668/ 2018 г., с което Софийски апелативен съд е отменил решение № 4673/ 11.07.2018 г. по гр.д. № 1540/ 2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на Е. П. В. срещу Община Харманли, а на основание чл. 49 ЗЗД Общината е осъдена да заплати на Е. П. В. сумите 45 832.14 лв. – обезщетение за претърпените загуби от наводнението на 06.02.2012 г. на [населено място], Община Харманли от язовир „Иваново“, ведно със законната лихва от 06.02.2012 г. и 51 407.86 лв. – обезщетение за пропуснатите ползи от същото наводнение, ведно със законните лихви върху посочени в решението главници и периоди, предхождащи предявяването на иска. Решението се обжалва от Община Харманли с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общата и допълнителната) по следните въпроси: 1. Има ли правен интерес ответникът по иска по чл. 49 ЗЗД да въвежда твърдения, с които оспорва доказателствената сила на акта за общинска собственост, когато основанието на вземането по предявения иск произтича от неизпълнено нормативно задължение, което законът обвързва с качеството на общината на собственик, а твърденията са по възражението, че собственик на имота е трето за процеса лице? 2. Има ли правен интерес ответникът по този иск да твърди и да доказва обстоятелства, които изключват вината като материално-правна предпоставка на гаранционно-обезпечителната отговорност? и 3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички приети и относими доказателства по делото или може да обоснове изводите си по правния спор на произволно избрани доказателства? Касаторът счита, че въпросите обуславят въззивното решение, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол обосновава с доводи, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както следва: по първия въпрос - с решение № 149/ 12.06.2013 г. по гр.д. № 647/ 2012 г., IV-то ГО, решение № 61/ 26.05.2014 г. по гр.д. № 7685/ 2013 г. II-ро ГО, решение № 236/ 28.01.2015 г. по гр.д. № 692/ 2013 г., III-то ГО и решение № 71/ 28.04.2015 г. по гр.д. № 6943/ 2014 г. на ВКС, I-во ГО; по втория въпрос – с решение № 147/ 19.06.2012 г. по гр.д. № 582/ 2011 г., IV-то ГО и с решение № 169/ 27.02.2018 г. по гр.д. № 879/ 2016 г., II-ро ТО, а по третия въпрос – с решение № 65/ 30.07.2014 г. по гр.д. № 1656/ 2013 г. II-ро ТО, решение № 220/ 02.10.2015 г. по гр.д. № 2314/ 2015 г., III-то ГО и решение № 113/ 18.05.2016 г. по гр.д. № 5961/ 2015 г., III-то ГО. Позовава се и на очевидна неправилност на решението (основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). По същество се оплаква, че е неправилно като постановено при съществено процесуално нарушение (на чл. 154, ал. 1 и 2 ГПК и на чл. 273, вр. чл. 235, ал. 2 и чл. 236, 2 ГПК), необосновано е и е нарушен материалният закон (касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК). Претендира разноски. Ответникът Е. П. В., възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Процесуалният й представител адвокат Н. Д. иска Върховният касационен съд да му определи възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет. Решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ответникът, а решението е осъдително. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че следва да ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на Община Харманли на основание чл. 49 ЗЗД, тъй като: 1) ищецът Е. В., собственик на овощна градина в землището на [населено място], Община Харманли, е претърпял вреди, изразени в понесени загуби (стойността на прасковените дръвчета за общата сума 45 832.14 лв.) и пропуснати ползи (нереализираните приходи от реколтата на прасковите през 2013 г., 2014 г. и 2015 г. за общата сума 51 407.86 лв.); 2) вредите са по причина на наводнението на 06.02.2012 г. на землището, където е овощната градина, която е била отнесена от преливането на язовир „Иваново“ (известен също като „Ешмеджика“); 3) вредите са пряк и непосредствен резултат от неизпълнените задължения в периода 2000 г. – 06.02.2012 г., които Законът за водите (ред. ДВ бр. 80/ 2011 г., в сила от 14.10.2011 г.) е възложил на Община Харманли като собственик на язовира: да го поддържа в техническа изправност, включително да го осигури с необходимата измервателна и контролна апаратура за мониторинг на неговата дейност (чл. 141, ал. 4, вр. ал. 1 ЗВ); да осъществява постоянна защита на язовира чрез изграждане и поддържане на диги, корекции на реки и дерета и всички необходими хидротехнически и защитни съоръжения в съответствие с параметрите на преливните съоръжения на разстояние от 500 метра от язовирните стени (чл. 138, ал. 4, т. 1 ЗВ); да осъществява поддръжка и ремонтно-възстановителни работи на съоръженията в язовира, да поддържа и проводимостта на речното легло, диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни средства в съответствие с параметрите на преливните съоръжения на разстояние до 500 метра от язовирните стени (чл. 139, ал. 1 и ал. 2 ЗВ); 4) Общината е възложител на неизвършената работа и 5) виновни са нейните работници и служители. Като неоснователно е квалифицирано възражението на ответника Община Харманли (сега касатор), че не той, а трето за процеса лице е собственик на язовира – обстоятелство, въведено с отговора на исковата молба, което изключва отговорността по чл. 49 ЗЗД. Въззивният съд се е позовал на доказателствената сила на акта, с който Община Харманли е актувала язовира (дефиницията - в § 1, ал. 1, т. 94 от ДР на ЗВ) като обект, публична общинска собственост (АПОбС № 250/ 28.03.2000 г.). Приел е, че актът за публична общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, предвидени в закона (чл. 5, ал. 2 ЗОбС). Приел е, че АПОбС има декларативно (удостоверително) действие по отношение на правото на собственост на общината, но не осъществява способа, по който Общината е придобила имота (в случая - по § 7, т. 2 ЗМСМА). Въззивният съд е приел също, че обстоятелствата, констатирани в съставения АПОбС имат доказателствена сила до доказване на противното (чл. 38, ал. 2 ППЗОбС). Достигнал е до извода, че АПОбС може да оспори всяко лице, което заявява собствени права върху имота, които изключват правата на общината. В случая обаче, АПОбС е представил ищецът и той не оспорва, а се позовава на неговата доказателствена сила. Действително, в писмения отговор на исковата молба ответникът е твърдял, че трето за процеса лице, а не Община Харманли, е собственикът на язовира. Възражението обаче не е обосновано с твърдения, че язовирът е деактуван по надлежния ред. След като такива твърдения, респ. доказателства по делото няма, съдът е длъжен и е приел, че към релевантния момент (06.02.2012 г.) общината е собственикът, а за нея са били неизпълнените задължения, произтичащи от Закона за водите. При тези мотиви на въззивния съд само първият от повдигнатите въпроси обуславя въззивното решение, но той не противоречи на решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторът се позовава. Решенията са все по дела, по които констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК, респ. акт за държавна/ общинска собственост е противопоставян от лицето, в полза на което е съставен, на трето лице – претендент на самостоятелни права, които не произтичат от правата по титула за собственост. Прието е, че доказателствената сила на констативния нотариален акт, респ. на акта за държавна/ общинска собственост задължава всички трети лица да приемат, че титуляр на правото на собственост е лицето, посочено в акта, респ. неговите правоприемници. При спор за собственост обаче (когато такъв е предметът на делото или когато такъв се въвежда по правоотношение с преюдициален характер за предмета на делото), инициран от лицето, което твърди, че неговите права на собственик на имота не произтичат, а изключват правата на лицето, за което актът е съставен, тази доказателствена сила на е обвързва съда. Съдът е длъжен да разреши спора според всички доказателства, а наред с тях се обсъжда представеният констативен нотариален акт, респ. акт за държавна/ общинска собственост. Тези решения на Върховния касационен съд, а така и ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС, са несъотносими към въззивното решение. В случая лицето, което се ползва от доказателствената сила на акта за (публична) общинска собственост, е оспорило легитимиращото му действие. Чрез АПОбС общината е заявила собственически права върху язовира спрямо всички лица. Обвързващото (и за нея) действие на заявената със съставения АПОБС претенция отпада с деактуването на язовира: по реда на чл. 64, ал. 1 ЗОбС (поради това, че имотът е неправилно актуван или поради това, че е погасено придобивното основание) или по реда на чл. 64, ал. 2 ЗОбС (поради това, че правото на собственост на общината е отречено с влязло в сила решение). В случая, основанието за ангажиране на отговорността на Община Хасково по чл. 49 ЗЗД е обвързано с неизпълнените задължения, които ЗВ възлага на собствениците на язовирите. Наличието на обективираното в АПОбС удостоверяване, че Община Хасково е собственикът на язовир „Иваново“ и липсата на твърдения, респ. доказателства имотът да е деактуван, а с това – да е отпаднало легитимиращото действие на АПОбС, е достатъчно да докаже, че към релевантния момент (06.02.2012 г.) Община Хасково е имала задълженията, които ЗВ възлага на собствениците на язовирите. Следователно по първия повдигнат въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият повдигнат въпрос не обуславя решението. Отговорността на Община Хасково е ангажирана на основание чл. 49 ЗЗД. Касае се за гаранционно-обезпечителна отговорност, която понася възложителят на работата за вредите, причинени виновно при или по повод изпълнението на работата. Фактическият й състав не изисква установяване на делинквента, комуто работата е била възложена. Достатъчно е да бъде доказано, че увреждането е причинено при или по повод изпълнението на работата. Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината на изпълнителя се предполага до доказване на противното. Задължението да обори презумпцията е на ответника по иска по чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са и двете решения по чл. 290 – 293 ГПК, на които се позовава касаторът в обосноваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по този въпрос. Въззивният съд не е отрекъл възможността Община Хасково да направи възражение за липсата на вина на изпълнителя, нито е възпрепятствал възможността да ангажира доказателства, за да проведе обратно доказване по опровергаване на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Самите обстоятелства, които ответникът е въвел чрез своите възражения, а именно – че към релевантния момент не Община Хасково, а трето за процеса лице е собственик на язовира, не изключват вината на работниците и служителите в нейния състав. Конкретните твърдения отричат друга (различна) материално-правна предпоставка от състава на чл. 49 ЗЗД – трето за процеса лице да има задълженията, които Законът за водите възлага на собственика на язовир „Иваново“. Третият повдигнат (процесуално-правен) въпрос също не обуславя решението, доколкото въззивният съд е обсъдил всички приети и относими за спора доказателства, а не е обосновал изводите си на произволно избрани. Това, че касаторът е останал недоволен от крайния резултат от дейността в изпълнение на задълженията по чл. 235, ал. 2 и по чл. 236, ал. 2 ГПК, към които препраща чл. 273 ГПК, а е постановил осъдително въззивно решение, не обосновава общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по третия въпрос. Не е налице и очевидна неправилност на решението. По смисъла на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидно неправилно е въззивното решение, което страда от особено тежък порок, който касационната инстанция може да констатира само от прочита на решението, без да е необходимо да извършване на проверката, присъща на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК. В случая, от прочита на решението личи, че въззивният съд е разгледал и установил всички материално-правни предпоставки в състава на чл. 49 ЗЗД; извършил е обосновано, прецизно и аналитично обсъждане на събраните по делото доказателства, а неговите изводи по спора съответстват на правилата на формалната логика, а не й противоречат. При този изход на делото и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, касаторът следва да заплати възнаграждение за писмения отговор на касационната жалба, изготвен от адвокат Н. Д.. Настоящият състав го определя за сумата 4 136.64 лв. (включително ДДС), като съобрази фактическата и правна сложност на делото и размерите по чл. 8, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет. При тези мотиви, съдът