Определение № 1391 от 02.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4409/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ардастрой“ ЕООД, гр. Кърджали срещу въззивно решение № 123 от 14.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 240/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 71 от 16.12.2021 г. по гр. д. № 166/2020 г. на Кърджалийския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Х. Ч. срещу „Ардастрой“ ЕООД и З. М. Г. (починала на 12.08.2022 г.), К. И. А. и В. И. В., като наследници на починалия в хода на процеса ответник И. В. Г., иск по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за замяна, обективиран в нотариален акт № 126/19.12.2019 г., поради заобикаляне на чл. 33, ал. 1 ЗС. Със същото решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в останалата му част и вместо него е обявил за нищожен като привиден договор за замяна по нотариален акт № 126/2019 г., с който И. В. Г., действащ със съгласието на съпругата си З. М. Г., е прехвърлил на „Ардастрой“ ЕООД 1/4 ид. част от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], № 5б, с площ от 548 кв. м, ведно с построената в поземления имот едноетажна масивна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 96 кв. м, ведно с всички подобрения в имота, като прикриващ договор за покупко-продажба на същите имоти и на основание чл. 33, ал. 2 ЗС е допуснал изкупуване от С. Х. Ч. на посочения имот за сумата 59 014 лв., която следва да бъде изплатена на „Ардастрой“ ЕООД в едномесечен срок от влизане в сила на решението за изкупуване. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по един непредявен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД - за прогласяване нищожността на договор за замяна, обективиран в нотариален акт № 126/19.12.2019 г., поради заобикаляне на чл. 33, ал. 1 от ЗС, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е заявил, че договорът да замяна е сключен с цел да се заобиколи закона и да отпадне спазването на разпоредбата на чл. 33 ЗС, но това твърдение е въведено, за да се обоснове неговата привидност, а не е направено искане за прогласяване на нищожността му поради заобикаляне на закона. С оглед на това е прието, че първоинстанционното решение в частта, с която съдът е отхвърлил иск по чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, е недопустимо като постановено по непредявен иск. По делото е установено, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 91/10.05.2000 г., ищецът в първоинстанционото производство С. Х. Ч. е придобил 3/12 ид. части от процесното дворно място, цялото с площ от 545 кв., представляващо парцел *-* в кв. 75 по плана на [населено място] от 1993 г., ведно с 3/6 ид. части от източната половина от построената в същата дворно място едноетажна жилищна сграда, състояща се от три стаи и антре. С нот. акт № 148/29.12.1997 г. И. В. Г. е признат за собственик на 1/4 ид. част от застроен парцел *-*, в кв. 75 по плана на [населено място], представляващ дворно място с площ 545 кв. м, парцел *-* в кв. 75 по плана на [населено място] от 1993 г., 1/2 ид. част от западната половината от построената в парцела едноетажна масивна жилищна сграда със самостоятелен вход от западната страна, цялата със застроена площ от 96 кв. м, която половина се състои от три стаи и антре. С договор за замяна, обективиран в нот. акт № 126/19.12.2019 г., И. В. Г., действащ със съгласието на съпругата си З. М. Г., е прехвърлил на „Ардастрой“ ЕООД 1/4 ид. част от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], № 5б, с площ от 548 кв. м, ведно с построената в поземления имот едноетажна масивна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроената площ от 96 кв. м, с брой надземни етажи - един, с предназначение жилищна сграда - еднофамилна, ведно с всички подобрения в имота. В замяна на идеалните части от недвижимите имоти, „Ардастрой“ ЕООД е прехвърлил на И. В. Г., действащ със съгласието на съпругата си З. М. Г., собствеността върху един брой телевизор, марка J., модел LT – 32VF52М, на стойност 339 лв. с вкл. ДДС, и доплащане на сумата 58 675 лв., представляваща левовата равностойност по фиксинга на БНБ за деня на 30 000 евро. Дворното място с площ от 545 кв. м, представляващо парцел *- * в квартал 745 по плана на [населено място] от 1993 г., описано в нот. акт № 148/29.12.1997 г. и нот. акт № 91/10.05.2000 г., и поземленият имот с идентификатор *** по нот. акт № 126/19.12.2019 г. са идентични, както и сградата по двата нотариални акта е идентична със сграда с идентификатор ****. При така установената по делото фактическа обстановка, апелативният съд е приел, че отразените в нот. акт № 126/2019 г. волеизявления на страните, сключили договора за замяна, са само формални и не съответстват на действителната им воля. Тълкувайки клаузите на договора съдът е достигнал до извода, че е налице относителна симулация, тъй като уговорката за престиране на сума в размер на 58 675 лв. по процесната разпоредителна сделка очевидно сочи, че действително целените правни последици от страните са тези на покупко-продажбата, а не на замяната. Ищецът С. Ч. и първоначалният ответник И. Г. са съсобственици на имота, предмет на процесната разпоредителна сделка, и доколкото продавачът не е предложил на съсобственика да закупи продаваната от него идеална част при условията на договора, за ищеца се е породило правото на изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС, като искът е предявен в рамките на преклузивния срок и е основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Относно пределите на правораздавателен контрол на въззивната инстанция; 2. Относно разграничаване между сделка, сключена при заобикаляне на закона и привидна сделка, и необходимостта от разкриване на характеристиките на разкритата сделка; 3. За задължението на съда при разкриване на симулация да установи действителните, тоест прикритите отношения между страните и икономическото съдържание на вътрешните им отношения; 4. Относно възможността за прилагане разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС при сделка на замяна с определени индивидуално движими вещи; 5. За връзката между исковете по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 17, ал. 1 ЗЗД относно възможността за разкриване на симулацията на база косвени доказателства, както и въпроса за установяване на действително уговорените условия на десимулативната сделка, конкретно следва ли цената на придобиване на дадената в замяна индивидуално определена вещ да бъде и приета като цена по прикрит договор за продажба. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата С. Х. Ч. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият посочен по-горе въпрос е теоретично и твърде общо формулиран, поради което не може да обуслови касационното обжалване на въззивното решение съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, разяснения. В допълнение във връзка с него следва да се отбележи, че съдът се е произнесъл в съответствие с приетото в ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - обезсилил е първоинстанционното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, без да връща делото за ново разглеждане, тъй като е счел, че такъв иск не е предявен и първоинстанционният съд се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита. Не е налице противоречие на обжалваното решение по този въпрос с т. 1 и т. 2 ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на втория и третия поставени въпроси за разграничението между сделка, сключена при заобикаляне на закона и привидна сделка, с оглед точното прилагане на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 17, ал. 1 ЗЗД, съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 475 от 14.07.2010 г. по гр. д. № 621/2009 г., IV г. о., и решение № 244 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 1207/2010 г., IV г. о. В така формираната практика е прието, че когато собственикът на идеални части от имот цели да осуети правото на изкупуване на съсобственик чрез прикриване на продажба с друга сделка, договорът не е сключен в заобикаляне на закона, тъй като с него не се цели постигане на забранен от закона резултат. В случая въззивният съд не се е произнесъл по иск за прогласяване нищожността на договора за замяна поради заобикаляне на закона, а е приел, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, предл. 5 ЗЗД като привиден. В съответствие с установената практика е и направеният от съда извод, че в случая е налице относителна симулация и прикритата сделка е договор за продажба, която е породила своите правни последици. Четвъртият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касатора и не отговаря на установената по делото фактическа обстановка. Въззивният съд е приел, че сключеният договор за замяна е нищожен, тъй като същият прикрива действително сключен договор за продажба, поради което е счел, че искът по чл. 33, ал. 2 ЗС е основателен, а не че тази разпоредба намира приложение и когато съсобственикът сключи валиден договор за замяна. Независимо от това, според практиката на ВКС, обективирана в решение № 197 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 1430/2012 г. на ВКС, I г. о., разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС може да намери приложение и в хипотезите на замяна с движими вещи, определени с белези, които характеризират рода. Последният въпрос е формулиран изключително общо и не позволява даване на принципен отговор и по своята същност представлява общи касационни оплаквания по чл. 281 ГПК, поради което също не може да обуслови касационното обжалване. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касатора доводи са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК /в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК също не е налице. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от жалбоподателя доводи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото решение, а по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при неговото постановяване е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответника по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,