Определение № 1344 от 13.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 300/2026 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД чрез процесуален представител юрисконсулт Л. М. – Л. срещу решение № 327 от 17.11.2025 г. по в. т. дело № 430/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив, I състав, с което е потвърдено решение № 240 от 29.05.2025 г. по т. дело № 365/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД е осъдено да заплати на М. Е. Й. сума в размер 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 03.09.2023 г. в [населено място] с участието на л. а. „БМВ 320“ с peг. [рег.номер на МПС], за който е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва от 14.03.2024 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД е осъдено да заплати разноски в полза на бюджета на съдебната власт и на адвокат П. З. П..

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и поради очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт:

1. Приложим ли е гражданският закон в случаите, в които вредите са настъпили от пътно-транспортно произшествие, признато за трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО и следва ли да бъде анагажирана отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на виновния водач? – въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 45/1990 г. на ОСГК на ВКС и определение № 50305/04.05.2023 г. по т. д. № 1276/2022 г. на ВКС, I т. о.

2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл, 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? – въпросът е решен в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.

3. Следва ли въззивният съд да намали съответно размера на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако пострадалият с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане?

Ответникът М. Е. Й. /ищец в първоинстанционното производство/ не изразява становище по касационната жалба.

Третите лица помагачи Общинско предприятие „Чистота“ - [населено място] и „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД не изразяват становище по касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че със споразумение от 25.03.2024 г. по НОХД № 1578/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив е призната вината на водача на лек автомобил „БМВ 320Д Х Драйв“ с рег. [рег.номер на МПС] – Й. С., за настъпилото на 03.09.2023 г. в [населено място], на [улица]пътно-транспортно произшествие, при което на ищеца са причинени контузия на главата и тялото, фисура /пукване или непълно счупване/ на лявото колянно капаче без разместване, други повърхностни травми на корема, долната част на гърба и таза, травма на други интраабдоминални органи, без открита рана на корема, охлузвания в лявата част на лицето и главата, представляващи средна телесна повреда. Констатирал е, че на основание трудов договор № 208/27.07.2022 г. към датата на произшествието ищецът Й. е изпълнявал длъжността „сметосъбирач“ към Общинско предприятие „Чистота“ - [населено място]. Въз основа на заключението от 05.05.2025 г. на съдебно-техническата експертиза и показанията на свидетеля М. М. съдебният състав е установил, че произшествието е настъпило при изпълнение на трудовите задължения от ищеца по време на разтоварване от него и колегата му Ж. Я. на контейнери тип „Бобър“ в специалния автомобил за сметосъбиране, спрял в източната лента на [улица]пред № 94, по което време по тази лента се движел лекия автомобил „БМВ 320Д Х Драйв“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача Й. С., който достигнал същия в момент, когато Й. бил с гръб към него, премествайки контейнер и нямал възможност да установи, че водачът няма да реагира, нито възможност да избегне удара, какъвто настъпил в левия му крак. Приел е, че с разпореждане № 5104-15-248/13.09.2023 г. на ТП на НОИ - Пловдив настъпилата с Й. злополука е призната за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО, поради което на ищеца е изплатено от „ДЗИ - Общо Застраховане“ ЕАД по сключения с работодателя ОП „Чистота“ - Пловдив договор за застраховка „Трудова злополука“ по застрахователна полица № 7115023151000173/30.05.2023 г. обезщетение в размер 178,86 лв. за риск „Временна неработоспособност от трудова злополука“. Констатирал е наличието на сключена валидна към моментта на процесното ПТП задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответния застраховател за посочения лек автомобил.

Въззивната инстанция е изложила съображения, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ не изключва отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ, като всеки от тях е задължен към увредения на различно основание, което ангажира отговорността му за претърпените от него вследствие на събитие, представляващо едновременно и трудова злополука и застрахователно такова, причинено от виновното поведение на трето лице, вреди, като целта е пострадалият да получи пълното им обезщетяване, поради което платеното от работодателя или неговия застраховател следва да бъде приспаднато от дължимото от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на прекия причинител за същите вреди.

За да определи обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер 30 000 лв., въззивният съд е обсъдил епикризата, заключението от 30.04.2025 г. на съдебно-медицинската експертиза, показанията на свидетелката А. К. – съпруга на ищеца, взел е предвид вида и характера на причинените увреждания, болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, проведеното лечение - имобилизация за 45 дни с туторна шина, причиненото трайно затрудняване на движението на левия долен крайник за около 2 - 3,5 месеца, необходимостта съпругата му да се грижи за него за съответния период от време, възрастта на ищеца към момента на процесното ПТП - 24 години, отчел е, че контузията на главата, тялото, долната част на гърба и таза са преминали за около десет дни, а охлузванията по главата и лицето за около 2 - 5 дни, както е че ищецът е възстановен напълно, върнал се е на предишната работа и не са налице остатъчни явления вследствие на получените травми.

Заплатеното от третото лице - помагач „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД обезщетение в размер 178,86 лв. не е приспаднато от дължимото обезщетение за неимуществени вреди по съображения, че същото е за „временна неработоспособност от трудова злополука“ и компенсира загубата на трудово възнаграждение като имуществена вреда под формата на пропусната полза, поради което няма връзка с обезщетението за претърпените неимуществени вреди.

За да направи извод за неоснователност на релевираното от ответника възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът не е имал качеството на пешеходец по смисъла на чл. 107, ал. 1 ЗДвП и спрямо него не е било приложимо изискването на чл. 113, ал. 1, т. 1 /в действалата редакция изм., ДВ, бр. 9 от 2017 г./ и т. 2 ЗДвП преди да навлезе на платното за движение да се съобрази с приближаващите пътни превозни средства и да не удължава ненужно престоя си на пътното платно, тъй като процесното ПТП е настъпило в момент, в който ищецът е разтоварвал контейнер от специалния автомобил за сметосъбиране в изпълнение на трудовите си задължения на „сметосъбирач“, които по естеството си се осъществяват на пътното платно за движение на моторни превозни средства. Изложил е и съображения, че в момента на удара ищецът се е намирал зад спрелия специален автомобил за сметосъбиране, а не извън неговите очертания навътре в пътното платно съгласно заключението на съдебната авто-техническа експертиза. Положението на ищеца с гръб към приближаващия лек автомобил е било такова поради дейността, която е изпълнявал, като дори и да е имал възможност да го възприеме, той не е можел да очаква, че след като се намира зад спрелия специален автомобил за сметосъбиране, приближаващият автомобил ще се отклони внезапно в дясната пътна лента по посока на спрелия автомобил, за да предприеме действия да се предпази, в каквато насока е и заключението на съдебната авто-техническа експертиза. Изводът, че ищецът е бил видим за водача на лекия автомобил /делинквента/, е аргументиран с наличието на специално работно облекло – сигнален елек, видно от представения от третото лице - помагач ОП „Чистота“ - Пловдив списък на полагащото се специално работно облекло и лични предпазни средства, липсата на представени от ответника по иска доказателства за нарушаване от ищеца на правилата за безопасни и здравословни условия на труд, неползвайки изискуемото се за длъжността му сигнално облекло, както и с момента на настъпване на процесното ПТП - около 06,30 часа на 03.09.2023 г., когато вече е било светло.

Относно разпоредбата на чл. 380, ал. 3 КЗ и твърдението, че ищецът не е представил изисканите му допълнително документи, въззивният съд е изложил, че са относими към законната лихва за собствената на застрахователя забава да заплати дължимото застрахователно обезщетение, а не включващата се в това обезщетение лихва за забава на деликвента, каквато е предмет на претенциите, и каквато се дължи без покана от по-ранната от двете дати по чл. 429, ал. 3 КЗ, а в случая такава е претендирана от по-късна дата - 14.03.2024 г.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора правни въпроси са релевентни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд. По отношение на тях не е налице твърдяната от касатора предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Цитираното от касатора във връзка с първия материалноправен въпрос Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК на ВС е неотносимо, защото в него не е обсъждан въпросът дали застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите отговаря за имуществените и неимуществените вреди, причинени при пътно-транспортно произшествие, признато за трудова злополука, нито е разгледан по-общия въпрос как отговарят по отношение на пострадалия различни правни субекти, които носят отговорност на различно правно основание за причинените на увреденото лице имуществени и неимуществени вреди. В т. 3 от посоченото тълкувателно решение е прието, че пострадалият работник при условията на чл. 200 КТ не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД.

Съгласно т. 11 от Постановление № 7/77 г. от 4.X.1978 г. на Пленума на ВС увредените лица при застрахователни събития, които са непозволени увреждания, могат да предявяват искове само при евентуално субективно пасивно съединение срещу застрахователя или преките причинители и отговарящите с обезпечителната деликтна отговорност за техните поведения субекти; при такова евентуално субективно съединение съдът се произнася с решението по отговорността на избрания от ищеца първи евентуален ответник или ответници и ако уважи исковете срещу тях, не разглежда другите евентуално съединени искове. В мотивите на т. 11 от посоченото ППВС е разяснено, че основанията на отговорностите на посочените лица са различни: застрахователят отговаря на основание застрахователно правоотношение; прекият причинител и обезпечително отговарящите за поведението му субекти - на основание деликт.

Съгласно мотивите на т. 1 по Тълкувателно решение № 2/06.06.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС при валидно застрахована гражданска отговорност на причинителя на вредата - задължителна или доброволна, същият не се освобождава от личната си деликтна отговорност, но в тази хипотеза, според възприетото законодателно разрешение, съответстващо на въведеното с чл. 4г от Директива 90/232/ЕИО, в редакцията му след изменението по Директива 2005/14/ЕО изискване, увреденият разполага с пряко право да иска репариране на претърпените от него вреди и от друго задължено, наред с делинквента, лице. Пояснено е, че независимо, че деликтното право и прякото право принадлежат на едно лице и възникват едновременно с общи елементи във фактическия състав, който ги поражда, от различните им основания следва, че при отсъствието на изрична законова разпоредба, уреждаща поредността или връзката помежду им в съотношение на кумулативност, евентуалност или солидарност, те съществуват успоредно, като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се и се погасяват в един и същи момент.

Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е разграничена от отговорността на делинквента и други лица /например на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и на застрахователя по застраховка „Трудова злополука“/ и в различни съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 395/10.10.2012 г. по гр. д. № 1538/2011 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 116/03.07.2017 г. по т. д. № 1921/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 72/29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./, в които е прието, че всяко от задължените лица носи своята уредена специална отговорност, а ако едно от тях е заплатило част от вредите, то тези суми се приспадат от обезщетението - предмет на възмездяване от другото задължено лице.

Изложените от въззивния съд съображения, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ не изключва отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ, като всеки от тях е задължен към увредения на различно основание, и че платеното от работодателя или неговия застраховател следва да бъде приспаднато от дължимото от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на прекия причинител за същите вреди, съответстват на константната практика на ВКС. Посоченото от касатора определение № 50305/04.05.2023 г. по т. д. № 1276/2022 г. на ВКС, I т. о. няма характер на съдебен акт, формиращ практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г. и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически страдания, психологически последици, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредения и други относими обстоятелства. При причиняването на телесни увреждания такива обективни обстоятелства са също начинът и продължителността на проведеното лечение, възстановителния период, дали пострадалият е изцяло възстановен, има ли остатъчни явления, какви са прогнозите за в бъдеще. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за причинените неимуществени вреди.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС. При определяне размера на справедливото обезщетение решаващият състав е обсъдил събраните доказателства, относими към критериите по чл. 52 ЗЗД, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е болките и страданията, които ищецът е изпитал от причинените му увреждания, техните интензитет и продължителност, начина и периода на лечение и възстановяване, емоционалните преживявания, възрастта на ищеца, отчел е липсата на остатъчни явления от причинените травми, възстановяването на ищеца и обстоятелството, че се е върнал на работа. Въззивната инстанция е взела предвид момента на настъпване на ПТП и в този смисъл е съобразила социално-икономическото състояние в страната към релевантния момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството по чл. 288 ГПК.

По отношение на въпроса, относим към приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съгласно константната практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 18/17.09.2018г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др., за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В множество решения на ВКС /напр. решение № 60/23.05.2024 г. по т. д. № 2230/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 345/11.06.2024 г. по гр. д. № 3497/2023 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 90/28.03.2025 г. по т. д. № 2010/2024 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 468/10.07.2024 г. по гр. д. № 3263/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о.; решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/27.07.2017 г. по т. д. № 817/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др./ е прието, че при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице при ПТП е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При преценка на поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид, както нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от водача на съответното МПС, така и задълженията на участниците в движението, включително на пострадалия. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността на причиняването на деликта. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС въз основа на събраните доказателства е установил механизма на процесното ПТП, констатирал е, че липсва съпричиняване на вредата от страна на пострадалия ищец, поради което е направил извод, че не е налице основание за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по горепосочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай по релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в явно противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Пловдив.

С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба /ищец в първоинстанционното производство/ не се присъждат, тъй като не е подаден отговор, не направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение