Определение № 524 от 04.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4061/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК, във вр. § 6, ал. 2 ПЗР към ЗИДЗОДОВ (обн., ДВ, бр. 94/2019 г.).

Образувано е по касационна жалба на „Дикс 2001“ ЕООД (понастоящем с променено наименование „КиД 60“ ЕООД), ЕИК[ЕИК], със седалище гр. Ямбол срещу решение № 17/19.03.2019 г. по гр. д. № 396/2018 г. на Апелативен съд – Бургас.

От ответниците Върховен административен съд на РБ (ВАС), чрез процесуалния си представител, е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който излага съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Ответникът Национална агенция за приходите (НАП) не е подал отговор на жалбата, както и представителят на Апелативна прокуратура – Бургас.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Апелативен съд – Бургас е потвърдил решение № 8/17.08.2018 г. по гр. д. № 66/2017г. на Окръжен съд – Ямбол за отхвърляне на предявените от касатора против ВАС и НАП искове с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) за реализиране извъндоговорната отговорност на държавата (чрез посочените й субституенти) за вреди, причинени от нарушения на общностното право, както следва: за заплащане на сумата 162 861. 96 лв. - обезщетение за имуществени вреди от поведението на националните власти, които вреди се съизмеряват със сбора от 155 861. 96 лв. - общ размер на непризнат данъчен кредит по фактури, предмет на Ревизионен акт №[ЕИК]/07.03.2012 г., който е заплатен през 2012 г. и 7 000 лв. - заплатени адвокатски възнаграждения във връзка с инициираното производство по установяване на данъчни задължения и обжалването му по административен и по съдебен ред, ведно със законната лихва върху сумата 162 861. 96 лв. от датата на исковата молба (08.03.2017 г.) до окончателното плащане; на сумата 77 000 лв. - мораторна лихва върху сумата 162 861. 96 лв. от датата на плащането (06.07.2012 г.) до датата на предявяване на исковата молба; на сумата 10 000 лева - обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от нарушението на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното плащане и на сумата 5 000 лв. - мораторна лихва върху сумата 10 000 лв. от датата на издаване на РА - 07.03.2012 г., до датата на предявяване на исковата молба. С жалбата се атакува и въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявеният от касатора против НАП иск за преустановяване на нарушението и за възстановяване положението преди нарушението, обективирано с влезлия в сила с решение № 2014/24.02.2015 г. по адм. д. № 6044/2014 г. на ВАС ревизионен акт (РА) за отказано право на данъчен кредит по ЗДДС.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че към датата на произнасяне във вътрешното ни право липсва специално уреден процесуален ред, по който да се реализира извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право. Изтъкнал е, че в правото на ЕС също не се съдържат разпоредби относно реда за ангажиране отговорността на държавата – членка по чл. 4, § 3 ДЕС, поради което и в съответствие с принципа за процесуална автономия процесуалният ред за разглеждане на такива искове се определя от националните процесуални правила, което включва и правилата за определяне на компетентния съд. Развил е доводи, че съобразно практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) предявените пред националния съд искове за обезщетяване на такива вреди следва да бъдат разгледани по ред, който да не е по-неблагоприятен от този за подобни искове по националното право. При съобразяване със спецификата на предявения иск, установените от съдебната практика на СЕС принципи за равностойност и ефективност, както и практиката на ВКС, въззивният съд е намерил, че процесуалният ред за разглеждане на предявените от касатора против НАП и ВАС искове е този на чл. 2 ЗОДОВ. В отговор на оплакването във въззивната жалба за недопустимо произнасяне – свързано с твърдението, че първоинстанционният съд бил преразгледал административно- правния спор, а не по този по чл. 4, § 3 ДЕС, доколкото не е изследвал наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, вкл. като подложи на преценка условията за възникване на данъчен кредит по Директива 2006/112 - втората инстанция е приела, че първостепенният съд не е излязъл извън предмета на спора. Като постановено по предявения иск решението му е допустимо. По същество на спора е направен извод, че със своите актове ответниците не са допуснали нарушение на правото на ЕС и приложимата към него практика на СЕС, като елемент от състава по чл. 4, § 3 ДЕС за ангажиране отговорността на държавата – членка за вреди.

Изложени са мотиви, че предмет на спора е установяване наличието на визираната в Директива 2006/112/ЕО предпоставка, необходима за възникване и упражняване право на данъчен кредит – предоставяне на стоки или услуги, при което сезираният съд в решаващата си дейност по настоящия спор следва да провери дали ответниците със своите актове са допуснали явно нарушение на правото на ЕС. В този смисъл е посочено, че въз основа на събраните доказателства и установени факти, без да извършва нов анализ на същите и да пререшава спора по приключилите производства, исковият съд е направил изводите си във връзка с твърдяното от ищеца нарушение на правото на ЕС и е намерил, че това няма, като предпоставка за ангажиране отговорността на ответниците. Инстанцията по същество е приела, че всяка държава - членка по силата на чл. 4, § 3 ДЕС и решенията на СЕС по делата Francovich и Kоbler, е задължена да поправи вредите от нарушение на правото на ЕС, извършени от държавен орган, включително и от национален съд, действащ като последна инстанция. Установено е по делото, че ищецът е търговско дружество с предмет на дейност електро – строителство, търговия с кабели и електро-оборудване, и е сключил договори за извършване на електромонтажни, строителни, изкопни и възстановителни работи. Посочено е, че не съществува спор и по факта, че ищцовото дружество е данъчно задължено лице, както и че е получател на стоките и услугите по фактури, издадени от различни доставчици и предмет на ревизионен акт от 07.03.2012 г. на НАП – ТД – [населено място]. Съгласно констатациите в акта, потвърден с решение № 223/25.06.2012 г. на Директора на дирекция ОУИ – [населено място], за ревизирания период от време от 01.04.2008 г. – 28.02.2011 г. на ищцовото дружество е отказано правото на приспадане на данъчен кредит в размер на 155 861. 96 лв. по издадени фактури от негови доставчици. За да постанови този резултат органът по приходите е приел, че не са налице реални доставки на услуги и стоки от посочените в ревизионния акт доставчици. Оспорването на ревизионния акт по съдебен ред е отхвърлено с решение по адм. д. № 1627/2012 г. на Административен съд – Бургас, като е прието, че липсват доказателства, които да установяват реалното извършване на доставките от посочените във фактурите доставчици. При последвалото обжалване на решението на административния съд пред ответника ВАС, е образувано адм. д. № 6044/2014 г., приключило с решение № 2014/24.02.2015 г., с което първоинстанционният съдебен акт е оставен в сила. Изложени са аргументи за непроведено доказване от жалбоподателя – настоящ касатор, на законовите предпоставки за признаване правото му на данъчен кредит по процесните фактури. Въззивната инстанция е посочила, че отговорността на държавата – членка по чл. 4, § 3 ДЕС, в който е установен принципът на лоялно сътрудничество и правната възможност на частноправните субекти да търсят обезщетение за вреди от нарушение на общностното право, вкл. и от съда, допуснал такова нарушение като последна инстанция по разгледан от него правен спор, се реализира при определени материалноправни предпоставки. Според съда те са предвидени в условията на кумулативност и са следните: 1) нарушение на норма на правото на ЕС, предоставяща права на частноправните субекти, 2) нарушението да е достатъчно съществено и 3) да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Изразено е разбирането, че първата предпоставка изисква да се установи нарушение на норма на общностното право, която има директен ефект. Директният ефект дава възможност на частноправните субекти да се позоват на съответната норма от правото на ЕС пред националните съдилища, а те от своя страна са длъжни да я зачетат и приложат. Нормата трябва да е ясна и безусловна и да предоставя права на частноправни субекти. Тя може да се съдържа в учредителен договор, регламент или директива, т.е. да е норма на акт с директна приложимост или не. Директивата не се ползва с директна приложимост и следва да бъде транспонирана в националното право. В обжалваното решение е прието, че не е установено твърдяното нарушение на разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, уреждаща общата система на данъка върху добавената стойност, изразяващо се в неправомерен отказ от ответниците – данъчен орган и съд, действащ като последна инстанция по административния спор – да му зачетат правото на приспадане на данъчен кредит и са му начислили ДДС и лихви върху него. Посочено е, че Директива 2006/112/ЕО е транспонирана в националното ни право – в разпоредбите на чл. 68 и чл. 69 от ЗДДС. Развити са доводи, че съгласно чл. 168 от Директивата регистрираното лице има право на данъчен кредит срещу ДДС, дължим или платен в съответната държава - членка по повод доставки на стоки и услуги, които е получило, които са осъществени (или ще бъдат осъществени) от друго данъчно задължено лице. Прието е, че в същия смисъл е и нормата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС, според която правото на приспадане се отнася и за данъка за стоките или услугите, които доставчикът – регистрирано по ЗДДС лице е доставил или предстои да достави. Съдът е изложил аргументи, обосновани и с практиката на СЕС, че правото на данъчен кредит е свързано с осъществена реална доставка и ако тя е опорочена получателят по нея трябва поне да е добросъвестен, т. е. да не е знаел или да не е могъл да знае за допуснатите нарушения. Наличието на тази предпоставка е в тежест на данъчния субект, поради което ищцовата страна следва да проведе доказване на твърденията си за реалност на доставките по процесните фактури. Според съда обаче такова не е осъществено по делото – ищцовото дружество като получател на доставки и услуги не е ангажирал доказателства (нито в ревизионното производство пред НАП, нито в образуваното по негова жалба административно производство пред съда), които да установяват реалността им. Направен е решаващ извод, че макар процесните фактури да отговарят на изискванията на Закона за счетоводство (да съдържат всички реквизити по чл. 114 ЗДДС) и да са включени в отчетните регистри по чл. 124 ЗДДС за съответния данъчен период, липсват данни така осчетоводените с тях доставки и услуги да са действително осъществени от посочените във фактурите доставчици. Мотивирано е разбирането, че към тези фактури липсват доказателства, с които извършените строителни дейности са подробно и детайлно индивидуализирани по видове, обем и цена, както и да се установява какви по вид и количество материали са вложени в обектите по повод изпълнението на процесните доставки. Прието е също, че представените протоколи за изпълнени строителни работи също не доказват тяхното реално осъществяване, поради липсата на посочване на отделните дейности, извършвани от доставчиците на ищеца, а също и отделни количествено-стойностни сметки на тези СМР. Не е споделено виждането на ищеца, закрепено чрез неговите фактически твърдения, че органът по приходите и съда, действащ като последна инстанция по административния спор във връзка с упражненото материално право на ищеца на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС, са отрекли неговата законосъобразност, като са възложили в отговорност на данъчно задълженото лице да провери кадровата обезпеченост на преките си доставчици, без да е било въведено твърдение от данъчния орган, че това лице е знаело за злоупотреба с ДДС от неговите преки или предходни доставчици. Във връзка с това апелативният съд е посочил в решението си, че за да бъде законосъобразно упражнено правото на приспадане на данъчен кредит е необходимо да са налице двете изискуеми предпоставки, а именно доставката на стоки и услуги да е реално осъществена и данъчнозадълженото лице да разполага с фактура или аналогичен документ съгласно законодателството на държавата-членка. Установил е, че в случая е налице липса на реалност на процесните доставки, което е намерило израз и в констатациите на РА. Затова е прието, че реалността на доставката е предпоставка за ползване на данъчен кредит, вкл. съгласно практиката на СЕС, а релевираната липса на „кадрова обезпеченост" на доставчика е приета от българския съд като индиция за липса на реална доставка, а не като самостоятелно основание за отказ на правото на данъчен кредит. Ето защо е направен извод, че отказът на право на приспадане на данъчен кредит е съответен на общностното право - Директива 2006/112/ЕО и на националния правов ред - ЗДДС, съдържащи изричното условие за това, а именно процесните доставки да са реално извършени. С оглед принципите на ЕС и при липса на основното условие за признаване право на данъчно задълженото лице на приспадане на данъчен кредит съдът е приел, че данъчният орган не е допуснал нарушение на общностното право, за да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди.

По отношение на отговорността на другия ответник – ВАС, като правораздавателен орган от последна инстанция, въззивният съд е посочил, че релевантна е преценката за достатъчна същественост на нарушението в светлината на „специфичната природа на съдебната власт" (делото Kоbler). Мотивирани са съображения, че основателността на претенцията за обезщетяване на вреди е предпоставена от очевидно нарушение на решаващия съд. Изтъкнато е, че преценката дали нарушението е очевидно е комплексна и зависи от множество фактори в конкретния случай. При позоваване на практиката на СЕС е прието, че нарушението на правото на ЕС е достатъчно сериозно когато решението е постановено в очевидно противоречие с практиката на този съд по приложение на релевантните норми на европейското право. Направен е извод, че така СЕС приравнява нарушаването на константната му практика по тълкуване и прилагане на нормите на общностното право с нарушаване на самите тези норми като и в двата случая нарушението има характер на очевидно такова. Касае се за обективна отговорност, при която се преценява характера на извършеното нарушение, а не вината на решаващия състав. Споделено е разбирането, че отговорността на юрисдикция, действаща като последна инстанция, не може да бъде ангажирана автоматично с постановяване на правораздавателния акт. Посочено е също, че признаването на принципа за отговорността на държавата за решение на съда, произнесено като последна инстанция, няма за последица преразглеждане на спора разрешен с това решение със сила на пресъдено нещо, нито се отразява на правните последици на формираната сила на пресъдено нещо. Според съда меродавно за отговорността за обезщетение в случая е установяване наличието на явно, очевидно нарушение на общностното право. Такова е допуснато, когато националният съд е дал погрешно тълкуване на съюзна правна норма, което е в противоречие с практиката на СЕС. Развити са доводи, че в случая при упражнения инстанционен контрол върху решението на административния съд, последната инстанция (ВАС) е приела от събраните по делото доказателства, че не се установява реалност на осъществените доставки и услуги по процесните фактури, поради което за данъчно задълженото лице не са възникнали предпоставки за законосъобразно упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. В обжалваното решение е аргументирана тезата, че макар в мотивите към решението на ВАС да липсва позоваване на норми от правото на ЕС, свързани с предмета на спора, това не е основание да се приеме, че съдът е допуснал каквото и да е нарушение на правото на ЕС. Прието е, че изследвайки наличието на основната положителна предпоставка за ползване на данъчен кредит, а именно реално извършена доставка, по която се претендира това право, ВАС е постановил решението си в съответствие с правото на ЕС и приложимата за случая практика на СЕС. Затова при установена липса на реалност на доставката, по която се претендира правото на данъчен кредит ВАС не е бил длъжен да изследва въпроса налице ли е знание или участие на засегнато лице в данъчна измама. Реалността на извършената доставка е приета да съставлява безспорно тази материалноправна предпоставка за възникване правото на приспадане на дължим по доставката ДДС, без доказването на която установяването на останалите положителни или отрицателно предпоставки за възникването на въпросното право, е безпредметно. При съобразяване с правилото на чл. 272 ГПК въззивната инстанция е препратила към мотивите на първостепенния съд относно установената фактическа обстановка по делото, с оглед релевираните доводи на страните.

На първо място, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основаниe за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, по следните въпроси, които се твърди да са обуславящи за изхода на делото, а именно:

1. „Трябва ли в съответствие с националните правила за доказването съдът да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по отнесения до него спор, за да определи дали разглежданите доставки на стоки и услуги са действително осъществени и дали съответно за тях може да бъде упражнено право на приспадане на данъчен кредит?“.

По този въпрос се твърди отклонение с Решение на СЕС от 18.07.2013 г., по дело С-78/12 („Евита-К“ ЕООД).

2. „Трябва ли разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112 да се тълкуват в смисъл, че задълженото по ДДС лице може да бъде лишено от правото на данъчен кредит по силата на национална норма или практика, която забранява приспадането на платения по получени доставки ДДС, когато фактурата е единственото достоверно доказателство за действителното извършване на доставката и данъчнозадълженото лице не притежава документ от издателя на фактурата, от който да е видно, че последният е разполагал със стоките, предмет на доставката, че е бил в състояние да ги достави и че е изпълнил задълженията си за деклариране? Може ли на основание чл. 273 от посочената директива държавата членка да изисква — за да осигури правилното събиране на ДДС и да предотврати измамите — от получателя по фактурата да притежава друг документ, който да удостоверява, че издателят на фактурата е разполагал със стоките, предмет на доставката, и му ги е доставил или превозил до него?“,

3. „Може ли данъчната администрация, в случай че не оспорва извършването на отразената във фактурата сделка и самата фактура отговаря на предвидените в закона формални изисквания, законно да откаже възстановяване на ДДС, поради това че не е възможно да се установят отделните дейности, извършвани от доставчиците, както и отделените количествено — стойностни сметки на СМР?“,

4. „Длъжна ли е данъчната администрация, която отказва да признае право на приспадане (при обстоятелства като посочените в втория въпрос), да докаже в хода на данъчното производство, че данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане, е знаело за нарушенията, извършени от предприятията надолу по веригата от подизпълнители с цел избягване на данъци, или е участвало в тези нарушения?“,

5. „Трябва ли чл. чл. 167, 168, б. „а“, 178, б. „а“ и 273 от Директива 2006/112 да се тълкуват в смисъл, че допускат национална практика, съгласно която данъчният орган, отказва да признае право на приспадане, поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавена стойност, или поради това, че въпросното данъчно задължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама?“,

По въпроси от втори до пети вкл. страната сочи отклонение с Решение на СЕС от 21.06.2012 г., по съединени дела С-80/11 и С-142/11.

6. „Директива 2006/112 трябва ли да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчен орган да откаже на данъчнозадължено лице правото на приспадане от дължимия или платен данък върху добавената стойност за предоставени му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги не е декларирал наетите от него работници, без този орган да доказва, въз основа на обективни данни, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки?“,

7. „Директива 2006/112 трябва ли да се тълкува в смисъл, че фактът, че данъчнозадълженото лице не е проверило дали между наетите на строежа работници и издателя на фактурата е съществувало правоотношение или дали този издател е декларирал посочените работници, представлява обективно обстоятелство, от което може да се заключи, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че участва в сделка, свързана с измама с данък върху добавената стойност, когато този получател не е разполагал с данни, въз основа на които да заподозре наличието на нарушения или измама в това отношение от страна на този издател?“

По шести и седми въпрос се твърди противоречие с Решение на СЕС от 6.09.2012 г. по дело С- 324/11.

8. „Членове 2, 9, 14, 62, 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство не допускат на данъчнозадължено лице да бъде отказано правото да приспадне данъка върху добавената стойност за доставката на стоки, поради това че поради измами или нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена, без въз основа на обективни данни да е доказано, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с данък върху добавената стойност, извършена нагоре или надолу по веригата от доставки, което следва да провери запитващата юрисдикция?“

Тук се сочи отклонение с Решение на СЕС от 6.12.2012 г. по дело С-285/11 („Боник ЕООД“).

На второ място, страната повдига следните правни въпроси, които счита, че са обусловили правните изводи на въззивния съд по конкретното дело и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. З ГПК, а именно:

9. „Имат ли директен ефект разпоредбите на чл. чл. 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, уреждаща общата система на данъка върху добавената стойност, съответно могат ли гражданите и юридическите лица да черпят от тях субективни права?“,

10. „При положителен отговор на предходния въпрос и с оглед формалното транспониране на тези разпоредби в националното законодателство, допустимо ли е в контекста на производство за обезщетение на вреди от нарушение на правото на ЕС, националният съд, сезиран с този спор, да изследва въпроса дали е допуснато нарушение на националния закон или, независимо от формалното им транспониране, съдът трябва да провери дали, с оглед дадените от СЕС тълкувания на чл. чл. 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО, ответните национални власти са действали в нарушение на нормите на директивата?“,

11. „Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства за твърденията си за реалност/нереалност на доставката? По-специално, необходимо ли е данъчнозадълженото лице да притежава други документи, освен фактура по чл.178 от Директива 2006/112/ЕО, която е осчетоводил редовно, за да възникне за него право на данъчен кредит, за чието наличие и редовно осчетоводяване той носи доказателствена тежест? Съответно оспорването на т. н. „реалност“ на доставката равносилно ли е на оспорване на наличието на предпоставките за възникване на данъчен кредит – лицето да е данъчнозадължен субект за ДДС (вж. чл.168); стоките/услугите, които е получило, да се използват за последваща облагаема доставка, извършена от данъчнозадълженото лице (вж. чл.168); стоките/услугите, които е получило, да са доставени от друго данъчнозадължено лице (вж. чл.168); да притежава фактура (вж. чл.178) и ДДС по доставката на стоките/услугите да е станал „изискуем”, по смисъла на чл. 63 от Директива 2006/112/ЕО, т. е. стоките/услугите са доставени или представлява по същество твърдение на властите, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС, извършена нагоре или надолу по веригата на доставките? В този смисъл изискването за „липса на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект по веригата“ самостоятелна и отделна предпоставка ли е от изискването „доставката на стоки и услуги да е реално осъществена “ или става въпрос за едно и също изискване, различно от изискването данъчнозадълженото лице да притежава фактура и да я е осчетоводило?“,

12. „Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства, че данъчнозадълженото лице е действало добросъвестно, респ. недобросъвестно т.е., че не е знаело или не е могло да знае, респ., че е знаело или не е могло да не знае, че участва в данъчна измама?“,

13. „Ако изискването да се докаже „реалност“ на доставката тежи върху данъчнозадълженото лице и е самостоятелно изискване за да възникне право на данъчен кредит, допустимо ли е да бъде отказано право на данъчен кредит, тъй като към фактурите „липсват доказателства, с които извършените строителни дейности са подробно и детайлно индивидуализирани по видове, обем и цена, както и да се установява какви по вид и количество материални са вложени в обектите по повод изпълнението на процесиите доставки“, към протоколите за приемане на извършените строителни работи „липсва посочване на отделните дейности, извършени от доставчиците на ищеца, както и отделни количествено-стойностни сметки от тези СМР“, а за част от доставчиците се установява, че не са подали нормативно изискуемите документи, за да регистрират работниците и служителите си, т.е. не са доказали т. н. „кадрова обезпеченост“?

14. „Длъжен ли е в производството по чл. 4 § 3 ДЕС националният съд, сезиран със спора да изложи конкретни мотиви и да извърши анализ на първоинстанционния съдебен акт, за да прецени доколко първоинстанционният съд в своето решение се е съобразил с практиката на СЕС при постановяването му?“

Касаторът твърди, че въпроси от девети до тринадесети вкл. са свързани с тълкуване на норми и принципи от правото на ЕС, по тях няма формирана задължителна съдебна практика, а те са от съществено практическо значение. Затова прави искане, на основание чл. 267, ал. 1, във вр. с ал. 3 ДФЕС касационният съд да отправи искане за преюдициално заключение до СЕС по поставените по – горе пет въпроса (под №№ 9 до 13 вкл.), от съществено значение за делото.

В изложението като основание за допускане на касационен контрол се поддържа и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение. Аргументите за наличието на този фактически състав страната черпи от правните разрешения, които твърди да са дадени в отклонение от актовете на СЕС по въпросите в обхвата на питанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и в противоречие с основополагащи принципи на правото на ЕС и общата сиистема на ДДС – принципа на данъчния неутралитет и принципа на правната сигурност (включващ принципа на оправданите правни очаквания), както и принципа на пропорционалност.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Преимуществената част от поставените за разглеждане въпроси (без въпроси 10 и 14) са свързани с опровергаване констатациите на органа по приходите и на правните, и фактически изводи на съда (вкл. и ВАС) разгледал административния спор по жалбата срещу издадения ревизионен акт (РА) относно упражнено право на данъчен кредит по ЗДДС. Те се изразяват в установената липса на доказателства за реално осъществени сделки по процесните фактури. Така административният орган – в ревизионното производство, а в последствие и съдът – в съдебната фаза по оспорване на РА, са приели, че не може да се провери редовността на издадения документ, а именно въпросните фактури, обективирали стопанската операция т. е. дали същите са действително издадени за реално осъществена сделка. Чрез горните въпроси касаторът се опитва да обоснове нарушение на съюзното право, като предпоставка за отговорност на държавата за вреди, в лицето на нейните субституенти (НАП и ВАС), посредством ревизиране на резултата от спора по упражненото право на приспадане на данъчен кредит, разрешен с влязъл в сила съдебен акт. Това е така, доколкото се цели установяване наличието на основополагащата за признаване на това право предпоставка - реалността на доставката, т.е. доставките на стоки или услуги да са осъществени в обективната действителност от посоченият във фактурата доставчик. Установяването обаче на фактите и обстоятелствата по издаване на процесните фактури, тяхната редовност от външна страна, какъв е документално счетоводно отразения в тях разход и неговото основание, извършените плащания, както и проверката за съответствието с изискванията за реалност на доставката на стоката или услугата, е било предмет на друго приключило производство.

Повдигнатите въпроси не притежават характеристиката на правни по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Според там даденото задължително тълкуване правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Всички изтъкнати доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаят правилността на обжалваното решение и по същество, посредством избирателно цитирани пасажи от практиката на СЕС, целят да опровергаят решаващият извод за неоснователност на поискания за възстановяване данъчен кредит. В производството по чл. 288 ГПК ВКС не разполага с правомощия да ревизира правилността на изводите на въззивната инстанция, свързани с установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата – така мотивите към т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. При селектиране на касационната жалба с определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК).

Ето защо, така поставените 12 въпроса (без 10-ти и 14-ти) не удовлетворяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за достъп до касация. Характеристика на правен въпрос не притежават и останалите два въпроса: 10–ти и 14-ти.

Десетият въпрос не формира обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, защото въззивният съд не е излагал мотиви, че разрешаването на спора за обезщетението на вреди от нарушение на правото на ЕС, изисква изследване наличието на отклонение с приложимата норма от национален закон. Решаващите му изводи по същество на материалноправния спор, са свързани с липсата на установено в случая нарушение на норми на съюзното право с директен ефект върху частноправните субекти, а именно чл. чл. 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. (транспонирана в чл. 68 и чл. 69 ЗДДС), разписващи правила в системата на данъка върху добавената стойност на ЕС. В обжалваното решение е извършен анализ на относимите разпоредби на общностното право и в частност на чл. 168 от Директивата, като е възприета констатацията, че съответна на нея е разпоредбата на чл. 69 ЗДДС, а създаденият единен режим установява изискванията за законосъобразно упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, основното от които е действителност (реалност) на доставката.

С оглед на горното следва да се посочи, че както нормите на Директива 2006/112/ЕО на Съвета, така и тълкувателно приложимата, цитирана от касатора, практика на СЕС, свързват правото на данъчен кредит с обективното наличие на реално осъществена доставка. Това е основната, съществена материалноправна предпоставка за възникване на това финансово облекчение. Съгласно чл. 168, б. „д“ от Директивата, регистрираното лице има право на данъчен кредит срещу ДДС, дължим или платен в съответната държава - членка по повод доставки на стоки и услуги, които е получило, които са осъществени (или ще бъдат осъществени) от друго регистрирано лице. В този смисъл е и практиката на СЕС, където при различна фактическа обстановка, становището на Съда е категорично, че правото на данъчен кредит е обусловено от реалността на доставката и, ако тя е опорочена, най-малкото получателят по нея трябва да е добросъвестен – да не е знаел и да не е могъл да знае за допуснатите нарушения (вж. решения по обединени дела С-354/03, С-355/03 и С-484/03, по обединени дела С-80/11 и С-142/11, по дело С-285/11, по дело С-342/87, по дело С-454/98, по обединени дела С-439/04 и С-440/04, по дело С-409/04). В тази насока нито Директивата, нито практиката на СЕС, ограничават по някакъв начин възможностите на националния съд да изследва въпроса дали доставката е осъществена реално и дали, ако е осъществена, не се разминава с отразеното във фактурата, за което обстоятелство получателят е могъл да знае. За реалното осъществяване на доставките не е достатъчно да бъдат представени само фактури и доказателства за плащане, тъй като те са само индиция за наличие на облигационни отношения между страните. Освен това, нито Директивата, нито практиката на СЕС, сочат какви обективни факти от действителността могат да бъдат анализирани за тези цели.

Последният, 14-ти въпрос също не осъществява общо основание за достъп до касация, доколкото в обжалваното решение съдът е разрешил материалноправния спор, с който е сезиран като е изложил собствени мотиви, в които е посочил исканията, доводите и възраженията на страните, извършил е обсъждане и преценка на доказателствата, направил е фактически констатации и е достигнал до правни изводи по съществото на делото, като е постановил обжалвания правен резултат (чл.12 и чл. 236, ал. 2 ГПК). Съгласно съобразителната част към разясненията по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на този спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Или, в контекста на питането акцентът в дейността на въззивния съд в исковото съдебно производство, вкл. и по чл. 4 § 3 ДЕС не е анализ на първоинстанционното решение, а разрешаване на спора по същество, като съобразно собственото му становище относно крайния изход може да потвърди или да отмени това решение.

В обобщение, по всички поставени въпроси не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което касационно обжалване по тях не следва да се допуска.

Отсъства основание за селекция на касационната жалба и поради сочената от страната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК.

За да бъде разгледано същото основание твърдението за наличието му следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Пороци на съдебния акт от категорията на посочените по-горе не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. В случая се излагат доводи за необоснованото – според касатора – съждение на въззивния съд за отсъствие на нарушение на правото на ЕС като предпоставка на отговорността по чл. 4 § 3 ДЕС, доколкото приложимите разпоредби на съюзното право изискват реалност на доставките по процесните фактури, за да се упражни законосъобразно от частноправния субект правото на данъчен кредит, а актовете на ответните национални органи са съобразени с тях. Така заявени аргументите съставляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и са относими в производството по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата го фаза по селектирането й, в производството по чл. 288 ГПК. Сочените нарушени принципи на правото на ЕС и общата система на ДДС – принципа на данъчния неутралитет и принципа на правната сигурност (включващ принципа на оправданите правни очаквания), вкл. и принципът на пропорционалност не могат да обосноват приложение на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с оглед очертаната по–горе и разбирана от настоящия състав негова дефинитивност. В този смисъл следва да се приеме, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа аргументирани съображения за наличие на предпоставките на сочената норма. Затова не следва да се допусне касационен контрол и на това основание.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на заявените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По искането за отправяне на преюдициално запитване.

То се прави във връзка с поставените от касатора пет въпроса (от 9-ти до 13-ти вкл.). Те обаче не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и това беше посочено по-горе в настоящото изложение (при обсъждане на предпоставките от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване). Поради установената липса на релевантност на тези въпроси към решаващите изводи на въззивния съд по делото няма основание да се отправя и преюдициално запитване по тях до Съда на Европейския съюз, на основание чл. 267, ал. 1, във вр. с ал. 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). Защото необходима предпоставка при изпълнение на задължението на настоящата инстанция за сезиране на СЕС в посочената хипотеза е тълкуваната разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз да са от значение за правилното решаване на делото. В конкретния случай обаче поставените пет въпроса, макар и да се отнасят до тълкуване на разпоредби на съюзното право и да попадат в обхвата на чл. 267, ал. 1 ДФЕС, не са обусловили изхода на делото и нямат заявеното от страната значение за решаването на спора. Ето защо, искането е неоснователно и следва да се остави без уважение.

При този изход на делото, жалбоподателят следва да заплати на ответника ВАС претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 13, т. 2 и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер общо на 350 лв.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение