Определение № 1475 от 26.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 375/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. С. М. и К. С. К. срещу определение № 4797/01.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2058/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 7095/24.06.2024 г. по гр. д. № 2423/2023 г. на Варненски районен съд, с което е оставена без уважение молба вх. № 50614 от 21.06.2024 г. на М. С. М. и К. С. К. за връщане на платената държавна такса в размер на 470 лв., платена за предявените искове, квалифицирани от ищците като такива с правно основание чл.109 ЗС, поради прекратяване на производството по същите.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК по следните въпроси:

1. „Обвързан е въззивният съд от заявеното от молителя-въззивник имуществено право по чл. 17, ал. 3 от КРБ при търсене на конституционно-правна защита по чл. 56 КРБ, за да разгледа и реши въпроса за връщане на внесена и платена държавна такса /от 470 лв./ по иск, с правно основание чл. 109 ЗС, който не е приет от националните съдилища за разглеждане и е обявен за недопустим, да извърши преценка за недължимостта й, на отпаднало основание по чл. 4б от ЗДТ, в резултат от неизвършена съдебна услуга, за която се дължи държавна такса, с оглед принципите за законност и справедливост (чл. 4, ал. 1 от Конституцията /КРБ, и за да не допусне, както нарушение на Основния закон, така и неоснователно обогатяване на бюджета на съда, по чиято банкова сметка е била внесена“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие със следната практика на Конституционния съд на Република България: Решение № 6 от 2013 г., по к. д. № 5/2013 г., Решение № 3 от 2021 г., по к. д. № 11/2021 г., Решение № 11 от 2021 г., по к. д. № 7/2021 г., Решение № 22 от 10.12.1996 г. по к. д. № 24/1996 г., Решение № 17 от 16.12.1999 г. по к. д.№ 14/1999 г., Решение № 6 от 27.03.2017 г. по к. д. № 10/2017 г. и др.;

2. „Следва ли „Принципът за защита на правото на собственост“, като неприкосновено конституционно право „от най-висш порядък“, установен в чл. 17,ал. 3 от Конституцията, и в съответствие с принципа за съразмерност, дефиниран с чл. 4,ал. 1 от Основния закон - да намери приложение в хипотеза, при която не е извършена насрещна правна услуга, но е заплатена дължимата държавна такса по иск, приет за недопустим, но същата хипотеза не е обхваната в нормата на чл. 4б от ЗДТ, с оглед вида на търсената от съда защита, за връщане на държавната такса като внесена на неосъществено основание?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие със следната практика на Конституционния съд на Република България: Решение № 3 от 08.07.2008 г. по к. д. № 3/2008 г.; Решение № 10 от 26 юни 2003 г. по к. д. № 12 от 2003 г., Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8/2004 г., Решение № 7/2005 г. по к. д. № 1/2005 г. и др.;

3. „Длъжен ли е въззивният съд в предела на служебната си проверка по отношение на недължимостта на внесена държавна такса по иск, който не е допуснат за разглеждане /като недопустим/, да провери налице ли е несъответствие на нормата на чл. 4б от ЗДТ с пр. 3 от ПЗР на Конституцията на Република България, заварила законовия акт за държавните такси, /в частта за събирането им от съдилища, по реда на ГПК/, като нетърпимо и противоправно имуществено положение и противоречие, с принципа за справедливост, залегнал в императивните норми на чл. 4, ал. 1 от Основния закон, в чл. 7, ал. 1 от ЗСВ, чл. 6, пр. 1 от ЕКПЧОС, с оглед установената и задължителна за съда, практика на КС /чл. 14,ал. 6 ЗКС/, на ЕСПЧ /чл. 54 ЕКПЧ/ и на СЕС /чл. 53 ХОПЕС, чл. 24 ДФЕС/“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на Конституционния съд на Република България, обективирана в: Решение № 3/2020 г. по к. д. № 5/2019 г.; Решение № 3 от 23.02.2017 г. по к. д. № 11/2016 г.; Решение № 6 от 27.03.2017 г. по к. д. № 10/2017 г. и др.;

4. „Обвързан ли е служебно въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС, и така да обезпечи гарантираните от: чл. 6, пр. 1, чл. 13 от Европейската Конвенция по правата на човека, чл. 1 от Допълнителен протокол №1 към същата, чл. 1 и чл. 17, т. 1 от Хартата на основни права на Европейския съюз /Хартата/ - права за обективно и справедливо разрешаване на частния правен спор”?, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на Конституционния съд на Република България, обективирана в Решение № 3 от 2015 г. по к. д. № 13/2014 г. и Решение № 6 от 12.06.2022 г. по к. д. № 6/2022 г., както и с практиката на СЕС, обективирана по дело: С- 583/11; С-488/11 и др.

В допълнение се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 ГПК, във връзка с което са формулирани следните въпроси:

5.Отказът на въззивния съд да се произнесе обективно и справедливо по въведения пред него ключов въпрос по същество - за противоречие на чл. 4б от ЗДТ с пр. 3 от ПЗР на Конституцията на Република България, съставлява ли ограничение на имущественото право на жалбоподателите (по чл. 17, ал. 3 от КРБ, чл. 1 от ДП № 1 към ЕКПЧ и чл. 17, т. 1 от ХОПЕС) и на правото им за ефективна правна защита по чл. 56 от КРБ, и нарушава ли той изискването на чл. 4, ал. 1 от Основния закон и на чл. 2, т. 3 от Международния пакт за гражданските и политическите права, всяка държава - да осигури на всяко лице, на което правата и свободите, признати с този пакт, са били нарушени, ефикасни средства за възстановяването им, дори и нарушението да е извършено от лице, действащо в качеството на официално лице, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на Конституционния съд, на ЕСПЧ и на СЕС, обективирана в: Решение №15 от 17.11.2020 г., по к. д. № 4/2020 г., Решение на СЕС по дела – С-6/90, С-199/11, С-343/09 и др.

6. „Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на частната жалба да мотивира съдебния си акт, в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, като даде накратко отговор на въведените от жалбоподателя оплаквания по спорното материално право, с което изведеният краен извод да е въз основа на цялостна преценка на всички относими за спора факти и обстоятелства, според ППВС № 1 от 12.11.1974 г., по гр. д. № 3/74 г.“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с Решение № 15 от 17.11.2020 г. на КС, по к. д.№ 4/2020 г., Решение № 8 от 15.02.2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., по гр. д. № 1953/2018 г., ТР № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, по тълк. д. № 6/2017г. и др.

Позовават се и на очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт.

Производството е образувано по искова молба на М. С. М. и К. С. К. против „Банка ДСК“ АД, с която са предявени установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и осъдителен иск по чл. 109 ЗС.

С оглед на посоченото в подадената от ищците уточнителна молба от 24.03.2023 г., съдът е прекратил производството по делото, в частта му по предявените от тях искове квалифицирани като такива по чл. 109 ЗС, поради тяхната недопустимост.

С молба от 21.06.2024 г. ищците са поискали връщане на платената държавна такса в размер на 470 лв. за разглеждане на предявените искове, квалифицирани от ищците като такива с правно основание чл. 109 ЗС, като платена на отпаднало основание, поради прекратяване на производството по тях.

За да приеме подадената молба за неоснователна, въззивният съд счел, че основанието за внасяне на държавна такса е самото отправяне на искането до съдилищата, с което искане се сезира съда и се създава висящност на производството по него, като законът не свързвал основанието за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен съдебен акт, в резултат на което не било от значение как точно ще приключи производството по сезиращото искане. Предвид това, било прието, че в случая не е налице хипотезата на чл. 4б от ЗДТ, доколкото последващото прекратяване на производството по предявените искове по чл. 109 ЗС не е предвидено в закона основание за връщане на държавна такса.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Поставените въпроси от едно до пет са формулирани твърде общо и теоретично. Обобщени и конкретизирани съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, същите се отнасят до това следва ли да бъде върната внесена държавна такса, ако производството по делото е било прекратено по един от обективно съединените искове, предвид правомощията на съдилищата да връщат внесени държавни такси и с оглед разпоредбите на чл. 17, ал. 3 и чл. 56 от КРБ, както и чл.6 пр. 1 и чл. 13 от Европейската Конвенция по правата на човека и основните свободи. Този въпрос е обуславящ, но не се установява наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 4б ЗДТ по искане на заинтересованата страна се връщат само недължимо платените държавни такси, т.е. само таксите, по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите са били събрани въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси. Само в тези хипотези таксите следва да се приемат като недължимо платени, т.е. платени без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 ЗДТ (в този смисъл определение № 526/25.09.2014 г. по ч. гр. д. № 1091/2014 г. на ВКС, I г. о., определение № 399/30.01.2024 г. по ч. гр. д. № 2101/2023 г. на ВКС, III г. о.). Доколкото процесната хипотеза не е такава, не се установява противоречие на даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос с практиката на ВКС. Следва да се отбележи, че образуваното съдебно производство цели да предостави защита не само на правата на ищеца, но и тези на ответника, чието съществуване ищецът оспорва. Същият извод следва да бъде направен по отношение на всички разпоредби, вкл. и разпоредбата на чл. 56 от Конституцията на Република България, на която жалбоподателите се позовават, предвиждащи защита правата и интересите на гражданите, доколкото законът гарантира защита на правата и интересите и на двете страни в исковия процес. Прекратяването на производството по делото поради недопустимост на иска брани правото на ответника срещу недопустимо посегателство върху неговата правна сфера по смисъла на чл. 2 ГПК и в съответствие с разпоредбите на чл. 56 КРБ, както и на чл. 6, т. 1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС. В този смисъл е и тълкуването, дадено в Решение № 10/26.06.2003 г. на КС на РБ по к. д. № 12/2003 г. досежно начина, по който се определят таксите, които се събират от съдилищата. Неоснователни са и доводите за нарушено право на достъп до обективен и справедлив съд по смисъла на чл. 6, т. 1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, доколкото конвенцията не обвързва осъществяването на това право с начина, по който се определят дължимите държавни такси, събирани от съдилищата, нито основанията за тяхното връщане. Предвид това не е налице соченото от касатора противоречие с практиката на Конституционния съд и СЕС.

Последният поставен въпрос е обуславящ, но не разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателите, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила по причина, че наведените от него доводи не са били възприети от съда. Въззивният съд е обсъдил всички наведени от жалбоподателите доводи досежно наличието на основание за връщане на платената от тях държавна такса, но ги е приел за неоснователни.

Жалбоподателите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В настоящия случай, изложеното основание е мотивирано с обсъдените по-горе доводи за нарушаване на разпоредбите на чл. 17, ал. 3 и чл. 56 от КРБ, както и чл. 6 пр. 1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС. По изложените по-горе мотиви съдът намира същите за неоснователни. Освен това те представляват оплаквания по правилността на обжалваното определение, които не може да обосноват соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Предвид това, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,