Определение № 60320 от 26.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3678/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 265 449 от 28.09.2020 г., подадена от С. П. Д. чрез адвокат Г. Х. от САК против въззивно Решение № 4671 от 03.08.2020 г. на СГС, г.о., ІІ „б” въззивен състав, постановено по в.гр.д. № 4039/2017 г.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответниците по касация Л. Г. М., С. Ц. М. и В. Ц. К. са депозирали отговор чрез адвокат Г. С. от САК, като считат, че не са налице основания за допускане на обжалването.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Обжалваното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК – след като с Решение № 34 от 28.03.2017 г. по гр.д.№ 2858/2016 г. на ВКС, I г.о. е отменено въззивно Решение № 8708 от 18.12.2015 г. по гр.д.№ 17425/2014 г. на СГС, IV „д” състав. Обект на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно Решение № І-124-94 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 69/2013 г. на Софийски районен съд, 124 състав, с което са отхвърлени предявените от Л. Г. М. и Ц. Д. М. (починал в хода на делото и наследен от съпругата си Л. Г. М. и децата им С. Ц. М. и В. Ц. К.) искове срещу С. П. Д. с правно основание чл. 108 ЗС за установяване, че са собственици и за осъждане да им се предаде владението на реална част от 21 кв.м. от имот с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, с номер по предходния план * в кв. 63, както и с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне оградата между имот с идентификатор * и имот с идентификатор № * по регулационната линия.

С обжалваното решение е прието за установено, че с н.а.№ 183 от 24.12.1964 г. Д. М. С. дарил на синовете си Б. Д. М. и Ц. Д. М. 1/2 ид.част от ливада от 1 300 кв.м., находяща се в землището на [населено място], м. Г. Б., която по скица представлява част от имот пл.№ * от кв. 16 по плана на [населено място], м. Г. Б.. С н.а.№ 109 от 22.06.1973 г. Б. Д. М. и Ц. Д. М. са признати за собственици по придаване по регулация на по 1/2 идеална част от: 55 кв.м. празно дворно място при посочени съседи, което се взема от имот пл.№ *, и на 254 кв.м. празно дворно място при посочени съседи, което се взема от улица, собственост на СГНС. Съгласно утвърдения ДРП тези места се придават към парцел от кв. 63 по плана на [населено място], м. Г. Б.. С н.а.№ 44 от 08.12.1973 г. за собственост на недвижим имот по делба и дарение Ц. Д. М. е признат за собственик на дворно място, съставляващо парцел от кв. 63 по плана на [населено място], м. Г. Б., без жилищната сграда и бараката, построени в мястото, с квадратура на парцела от 467 кв.м. При съставяне на акта са представени цитираните н.а.№ 183/1964 г. и н.а.№ 109/1973 г., както и нотариален акт 14/1960 г. и препис от протокол по гр.д.№ 3130/1970 г.

С н.а.№ 67/1989 г., на основание писмо от 30.03.1989 г. на ОбНС „Овча купел”, Ц. Д. М. е признат за собственик на недвижим имот, придаден към собствения му парцел ** от кв. 10 по плана на [населено място], м. Г. Б., а именно: празно дворно място с пространство от 30 кв.м., при посочени съседи, което се взема от имот пл. № * от кв. 10, собственост на Б. С., В. Д. и З. С., както и празно дворно място от 32 кв.м., което се взема от имот, собствен на СГНС „Овча купел” – гр. София. В нотариалния акт е посочено, че стойността на придаваемите места в размер на 310 лв. е уредена, както следва: с квитанция № 578 от 23.03.1989 г. са внесени в касата на ДСК – София 150 лв., а за придаваемите се 32 кв.м. е направена компенсация. Цитираната в нотариалния акт квитанция № 78 от 23.03.1989 г. е приета по делото и видно от нея Ц. Д. М. е внесъл сумата 150 лв. по сметка в ДСК в полза на собствениците на придаваемата част от 30 кв.м.

От своя страна С. П. Д. е представил нотариален акт № 49/1956 г., договор за доброволна делба от 09.07.1971 г., нотариален акт № 53/1972 г., нотариален акт № 54/1972 г., нотариален акт № 73/2004 г. и нотариален акт № 5/2011 г. Според тях е собственик на 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-74 от 20.10.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 864 кв.м., стар идентификатор *, кв. 63, парцел , който е идентичен с УПИ от кв. 63 по РП на м. Г. Б., одобрен със заповед № РД-50-307 от 20.04.1995 г., м. „кв. Г. Б.”. Представил е и протокол за строителна линия на ограда от 26.11.1971 г. издаден по заявление на М. П. и др.

Въззивният съд подробно е обсъдил изслушаните по делото СТЕ (на в.л. Л. Г., инж. А. Р., инж. С. К. и инж. В. Б.), както и събраните гласни доказателства.

Въз основа съвкупния анализ на събраните по делото доказателства е приел от правна страна, че страните спорят за ивица земя по границата между съседните им имоти - с идентификатор * (на ищците) и с идентификатор * (на ответника). Съобразил е дадените от ВКС указания в отменителното решение, че от съществено значение за определяне на действителната граница са имуществените размествания, свързани с придаване на части от имотите по дворищно-регулационния план при действието на ЗТСУ (отм). Страните не си оспорват права към момента на одобряване на първия кадастрален план. След това, според представените по делото писмени доказателства и изслушаните СТЕ, няма данни дворищно-регулационния план от 1967 г. да е бил приложен. Не е приложен и регулационния план от 1995 г. Според представения по делото нотариален акт № 67/1989 г. Ц. Д. М. е признат за собственик на придадения към собствения му парцел ** от кв. 10 по плана на [населено място], м. Г. Б. недвижим имот, представляващ празно дворно място с пространство от 30 кв.м., при посочени съседи, което се взема от имот пл.№ * от кв. 10, собственост на Б. С., В. Д. и З. С., както и празно дворно място от 32 кв.м., което се взема от имот, собствен на СГНС „Овча купел” – гр. София. Задължението за заплащане стойността на придаваемите се места е погасено, като в полза на собствениците на придаваемата част от 30 кв.м. е извършено плащане на сумата 150 лв. по сметка в ДСК. Ответникът по иска (сега – касатор) е правоприемник на В. Д.. Дворищно-регулационният план от 1983 г. е приет при действието на ЗТСУ /отм./ и поначало има вещно действие. При събраните доказателства (нотариален акт от 1989 г. за придадени места, удостоверение от СО, р-н „Овча купел” и заключението на вещите лица инж. С. К. и инж. В. Б.) е прието, че е този план е приложен и границата по този план между двата процесни имота е станала действителната имотна граница, включително и към настоящия момент. Без значение за действителната граница между имотите е местоположението на оградата от бетонни колове и мрежа. За оградата е безспорно установено от заключението на вещите лица инж. С. К. и инж. В. Б., че е прокарана при наличие на неуредени сметки по регулация през 1971 г., а впоследствие е посочена в кадастралните планове, включително и в действащата кадастрална карта. Възражението на ответника, че ищците не са доказали плащането на определеното обезщетение за придаваемите части, е неоснователно предвид представената вносна бележка в ДСК от 23.03.1989 г. Плащането на сумата по сметка в ДСК е валидно предвид разпоредбите на чл. 282, ал. 3 и чл. 273 ППЗТСУ /отм./, предвиждащи възможност за внасяне на дължимото парично обезщетение в ДСК на разположение на правоимащите. Предпоставките са проверени и от нотариуса при издаване на особения констативен (но с конститутивен ефект) нотариалния акт за придаденото място. Действително няма данни ищците да са поискали въвод във владение на придобитото от тях придадено място. От това обаче не следва, че придаденото място е придобито обратно от страна на ответника. По делото липсва своевременно заявено и подлежащо на разглеждане възражение за придобивна давност от страна на ответника - след 1989 г. Видно от отговора на исковата молба възраженията на ответника са, че ищците не са придобили придаденото място и не са владели имоти. Възраженията са неоснователни – придаденото място е заплатено и е издаден нотариален акт за него, а само липсата на упражняване на владение на имота не погасява правото на собственост, докато друго лице не придобие собствеността. Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗТСУ /отм./ и мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/93 г. на ОСГК на ВС, при заплащане на придаденото място и издаване на нотариален акт за него дворищно-регулационния план се счита за приложен, вещното действие на плана е стабилизирано и не е необходимо освен това и заемане на същото със съгласието на бившия собственик, респ. провеждане на принудително изпълнение въз основа на нотариалния акт за придадено място по реда на ЗТСУ /отм./.

Ответникът признава, че владее имота и това му владение е неоснователно. Следователно като се вземе предвид, че съществуващата ограда е по линията АВ на скици приложение № 3 и № 5 /в по-голям мащаб/ от заключението на вещите лица инж. С. К. и инж. В. Б., искът по чл. 108 ЗС се явява основателен и е уважен (след съответно отменяване на първоинстанционния акт) относно частта от процесния имот, ограничена по точки А-Б-В-А (скица приложение № 5 е приподписана от съдебния състав и представлява неразделна част от въззивното решение).

Прието е, че решението на СРС е неправилно и в частта по иска по чл. 109 ЗС. С иска по чл.109 ЗС собственикът или носителят на ограничено вещно право, защитава притежаваните от него вещни права от неоснователни /противоправни/ преки или косвени въздействия върху имота му, с които се пречи, ограничава или смущава спокойното ползване на имота по неговото предназначение. Искът се предявява срещу лицето, чиито действия противоправно накърняват правата на ищеца или чиито бездействия поддържат противоправното състояние, накърняващо правата на ищеца. За основателността на иска е без значение дали поведението на ответника е виновно или не, достатъчно е чрез същото неоснователно да се пречи, ограничава или смущава спокойното упражняване на вещните права от техния титуляр. Следователно основателността на иска по чл.109 ЗС винаги е свързана с доказване, че поведението на ответника противоправно накърнява правата на ищеца. Принципно при иск за премахване на строеж е без значение дали съответния строеж е издаден след издаване на разрешение за строеж. Практиката на ВКС допуска да се отхвърля иск по чл. 109 ЗС при незаконен строеж, както и да се уважава иск по чл. 109 ЗС при формално законен или търпим строеж. В случая ищците искат ответника да премахне оградата между имот с идентификатор * и имот с идентификатор № * по претендирана от тях „регулационна” линия (тази по приложения РП от 1983 г.). По делото е безспорно установено, че оградата е застроена през 1971 г. от праводателите на ответника. Към настоящия момент линията на оградата като цяло следва линията на КККР, но попада изцяло в имота на ищците според действителната имотна граница. При съществуване и запазване на оградата част от имота на ищците – тази, за която се уважава иска по чл. 108 ЗС, се явява приобщена към имота на ответника. Оградата пречи на ищците да упражняват собствеността си, поради което е постановено премахването й от ответника. В подкрепа на аргументите си, въззивният съд се е позовал на Решение № 164 от 13.11.2019 г. по гр.д.№ 851/2019 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 160 от 13.01.2017 г. по гр.д.№ 2077/2016 г. на ВКС, II г.о. Премахването на оградата няма отношение и не засяга жилищната сграда и пристройката ответника, както и налична шахта за отпадни битови води. По делото не е предявен иск за премахване на пристройката и шахтата, а според СТЕ на вещите лица К. Б. жилищната сграда на ответника е извън реалната граница на собственост върху имотите.

Искането за допускане на обжалването се поддържа по съображения, че въззивното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКСи ВС по въпроса Кога следва да се счита приложен един дворищно-регулационен план ? Касаторът се позовава на противоречие с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по тълк.дело № 2/1993 г. на ВС, ОСГК, ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.дело № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

При преценка за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че в случая такова отсъства. Произнасяйки се по въпроса кога следва да се счита приложен един дворищно-регулационен план, въззивният съд стриктно се е придържал към разясненията, дадени с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по тълк.дело № 2/1993 г. на ВС, ОСГК и не е допуснал противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана и както в него, така и в останалите две цитирани тълкувателни решения на ВКС, ОСГК. Видно от обосновката в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът всъщност изразява несъгласие с формираните от въззивния съд изводи относно релевантните факти, като се оплаква за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Той е обосновал поставянето на формулираното в изложението питане със собствената си трактовка на събраните по делото доказателства и разбирането, че действителните факти не съвпадат с приетите за установени от съда. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обаче допускането на касационното обжалване не може да е резултат от извършена в рамките на производството по чл. 288 ГПК проверка на правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. В конкретния случай въззивният съд е постановил обжалваното решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, като е основал решението си на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. Обсъдени са релевантните за спора обстоятелства по делото и са разгледани заявените твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, съдът преценява доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и в тяхната цялост. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи, които са от значение за спорното право. Несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения на съда и с произнасянето му по възраженията и доводите на страните не е основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се подчертае също, че новият състав на въззивния съд е съобразил своята обвързаност по силата на чл. 294, ал. 1 ГПК от дадените от ВКС, І г.о. в отменителното решение указания по прилагането и тълкуването на закона, като действията му по разглеждане на спора са се концентрирали върху отстраняване на незаконосъобразното действие, което е послужило като основание за отмяна на предходното въззивно решение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.