Определение № 1302 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2628/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. Г. и Н. И. Г., чрез пълномощника им адв. Р. П. от АК-Пазарджик, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 277/05.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 156/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 търговски състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от касаторите акцесорни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху присъдените главни парични притезания, както следва: 1) за Г. И. Г. – над сумата от 10933,34 лв. до размера от 18222,23 лв., представляваща лихва за забава върху извънсъдебно заплатеното и съдебно присъденото заместващо обезщетение в размер общо от 160000 лв., изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. и 2) за Н. И. Г. - над сумата от 14577,77 лв. до размера от 18222,23 лв., представляваща лихва за забава върху извънсъдебно заплатеното и съдебно присъденото заместващо обезщетение в общ размер от 180000 лв., изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която на ищците са присъдени следните суми по предявените кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: 1) на К. Н. Г. – за сумата от 100000 лв., представляваща остатъка от дължимото заместващо застрахователно обезщетение за причинените щ неимуществени вреди при настъпване на застрахователното събитие на 16.12.2019 г. по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (смъртта на нейния съпруг И. Г. Г.), ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 02.12.2022 г., до окончателното щ заплащане; за заплащане на сумата от 18222,23 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото щ заместващо обезщетение, изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г.; 2) на Г. И. Г. - за сумата от 60000 лв., представляваща остатъка от дължимото заместващо застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди при настъпване на застрахователното събитие на 16.12.2019 г. по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (смъртта на неговия баща И. Г. Г.), ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 02.12.2022 г., до окончателното щ заплащане; за заплащане на сумата от 10933,34 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото му заместващо обезщетение, изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. (акцесорният иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 18223,23 лв.) и 3) на Н. И. Г. - за сумата от 80000 лв., представляваща остатъка от дължимото заместващо застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди при настъпване на застрахователното събитие на 16.12.2019 г. по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (смъртта на неговия баща И. Г. Г.), ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 02.12.2022 г., до окончателното щ заплащане; за заплащане на сумата от 14577,77 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото му заместващо обезщетение, изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. (акцесорният иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 18223,23 лв.). Касаторите поддържат, че в обжалваната част въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон – в противоречие с правната норма, уредена в чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, въззивният съд е приел, че относно извънсъдебно заплатените суми от по 100000 лв. (на всеки един от ищците) застрахователят не е изпаднал в забава, тъй като ги е заплатил в предвидения от закона срок, като той е в забава само относно допълнително присъдените на ищците с първоинстанционното решение суми – съответно 100000 лв. за ищцата, 80000 лв. – за Н. Г. и 60000 лв. – за Г. Г., поради което застрахователят дължи лихва за забава само за периода, считано от 24.02.2020 г. (датата на уведомяването му), а за периода от тази дата до 10.02.2021 г. (датата на частичното плащане) се дължи лихва за забава само върху присъденото в настоящото исково производство обезщетение – не и върху целия претендиран размер на обезщетение (по 200000 лв.). В този смисъл, счита, че апелативният съд не е разграничил лихвата за забава, за която делинквентът отговаря (след момента на уведомлението за настъпване на застрахователното събитие) и която е включена в дължимото застрахователно обезщетение (арг. чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ), от собствената забава на застрахователя при определяне и заплащане на застрахователното обезщетение (арг. чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ, във вр. с чл. 496, ал. 1 КЗ). Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни въпроса: 1. „Дължи ли застрахователят „лихва за забава” по смисъла на чл. 429, ал. 2,т. 2 КЗ като функционална обусловеност от отговорността на делинквента - върху извънсъдебното частично определено и платено застрахователно обезщетение, извършено в срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, при частично уважаване на застрахователната претенция по чл. 380, ал. 1 КЗ?” и 2. „Изпада ли в забава застрахователят относно „лихвата за забава” по смисъла на чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ за периода от датата на уведомяването му от увреденото лице до датата на извънсъдебното плащане, когато увреденото лице съдебно претендира такава върху извънсъдебното частично определено и платено застрахователно обезщетение или изпада в забава само върху съдебно и допълнително присъдено застрахователно обезщетение над извънсъдебно платеното от застрахователя?” (по тези материалноправни въпроса се твърди противоречие с решение № 46/04.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2274/22 г. на I т. о.; решение № 50001/03.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2530/2022 г. на I т. о.; решение № 50043/06.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 53/2022 г. на I т. о.; решение № 72/29.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1191/2021 г. на I т. о.; решение № 50102/20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1428/2021 г. на II т. о.; решение № 128/04.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2466/2018 г. на I т. о. и решение № 167/30.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 2273/2018 г. на II т. о.). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Счита, че ищците са претендирали лихва за забава, включваща се в застрахователното обезщетение, само върху съдебно предявените вземания в размер на по 100000 лв. (за всеки един от тях), но не и върху извънсъдебно платеното застрахователно обезщетение в размер на по 100000 лв. (за всеки един от тях). Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в обективната действителност са се осъществили всички материални предпоставки (юридически факти), обуславящи възникването на предявените главни парични притезания – за заплащане на дължимото застрахователно обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди вследствие кончината на техния родственик при настъпване на процесното застрахователно събитие, като съобразно критериите за справедливост, уредени в правната норма на чл. 52 ЗЗД, е определил следните размери на заместващото застрахователно обезщетение (за К. Г. – общо в размер на сумата от 200000 лв.; искът на този ищец е уважен изцяло до пълния му предявен размер от 100000 лв., при съобразяване на извънсъдебното плащане на сумата от 100000 лв.; за Н. Г. - общо в размер на сумата от 180000 лв.; искът на този ищец е уважен до сумата от 80000 лв., при съобразяване на извънсъдебното плащане на сумата от 100000 лв. и за Г. Г. - общо в размер на сумата от 160000 лв.; искът на този ищец е уважен изцяло до пълния му предявен размер от 60000 лв., при съобразяване на извънсъдебното плащане на сумата от 100000 лв.) - в тази част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила. Апелативният съд е съобразил, че с първоинстанционното решение са уважени предявените от ищците акцесорни искове за заплащане на законна лихва върху главните парични притезания – в размер по 18222,23 лв., представляващи лихва за забава върху целия размер на претендираното обезщетение от по 200000 лв. (за всеки един от ищците), изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. Приел е, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилния правен извод, че застрахователят дължи лихва за забава върху пълния размер от по 200000 лв. – за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. (момента, в който застрахователят доброволно е изплатил на всеки от ищците по 100000 лв. застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди при настъпване на релевантното застрахователно събитие). Счел е за установено, че с молба-уведомление, адресирана до ЗАД „Алианц България” АД, и доставена на адресата с известие-обратна разписка от 24.02.2020 г., ищците К., Г. и Н. Г. са уведомили застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, а по-късно със заявление от 03.11.2021 г., доставено на 04.11.2021 г., са заявили пред застрахователя претенции за изплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени и имуществени вреди (искането на всеки от ищците за изплащане на заместващо обезщетение за неимуществени вреди е в размер от по 200000 лв.). След постъпването на застрахователните претенции по чл. 380 КЗ и в срока по чл. 496, ал. 1 КЗ застрахователят е определил заместващо обезщетения на ищците в размер от по 100000 лв. (на всеки един от тях), като тези суми били изплатени на 10.12.2021 г. (това правнорелевантно обстоятелство било обявено от първоинстанционния съд за безспорно и ненуждаещо се от доказване от страните с други доказателствени средства). Съобразно така приетите за установени правнозначими факти въззивният съд е обосновал правното съждение, че ответникът не е изпадал в забава по отношение на извънсъдебно платените суми от по 100000 лв. (за всеки един от ищците), поради което не е породено акцесорното вземане върху тези главни парични притезания – застрахователят е заплатил това застрахователно обезщетение в законоустановения срок. Той бил изпаднал в забава само по отношение на допълнително присъдените на ищците с първоинстанционното решение суми (относно 100000 лв. - за К. Г., 80000 лв. - за Н. Г. и 60000 лв. - за Г. Г.), поради което върху тях дължи лихва за забава, считано от 24.02.2020 г. (момента на уведомяване на застрахователя) до 10.12.2021 г. (момента на извършеното частично плащане) - само върху присъденото в настоящото исково производство застрахователно обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди, а не и върху целия претендиран пред застрахователя размер от по 200 000 лв. (за всеки един от ищците). Въз основа на тези правни съображения апелативният съд е приел, че за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. дължимата законна лихва върху обезщетението от 100000 лв., присъдено в полза на К. Г., възлиза на сумата от 18222,23 лв.; върху застрахователното обезщетение от 80000 лв., присъдено в полза на Н. Г., тя се равнява на 14577,77 лв., а върху присъденото в полза на Г. Г. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60000 лв. тя възлиза на сумата от 10933,34 лв. Над тези суми предявените от ищците акцесорни искове са отхвърлени до присъдените от първоинстанционния съд размери – 18222,23 лв. (за всеки един от двамата касатори), представляващи лихва за забава върху определеното заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди (вкл. и това, което е било заплатено извънсъдебно от застрахователя), изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г., като в тази част първоинстанционното решение е отменено. Двата материалноправни въпроси, уточнени от настоящия съдебен състав съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, „Включва ли се в застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите на основание чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ лихвата за забава, за която застрахованият делинквент отговаря, изтекла за периода от уведомяването на застрахователя за настъпване на покрития застрахователен риск до заплащането на дължимото застрахователно обезщетение?“, отговоря както на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (той е от значение за изхода по настоящото дело, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните съждения на въззивния съд), така и на специалния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като този материалноправен въпрос е решен в противоречие с казуалната практика, формирана с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, които са посочени в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. Касаторите са освободени на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК от процесуалното задължение за внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба. Касационната инстанция ще прецени допустимостта на подадената от въззивника-ответник частна жалба срещу определение № 316/24.09.2024 г., постановено по в. т. д. № 156/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 търговски състав, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, след като се произнесе по касационната жалба. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение