Определение № 60755 от 04.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2093/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ, Комисията), чрез гл. юрк. Г. В. срещу решение № 24 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 171/2020 г. на Апелативен съд - Велико Търново.

Ответникът по жалба С. В. С., чрез адв. Черногорски е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липсата на сочените основания за достъп до касация и за неоснователността й. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 32 от 14.02.2020 г. по гр. д. № 485/2019 г. на Окръжен съд – Ловеч за осъждането на Комисията да заплати на основание чл. 2а ЗОДОВ на С. В. С. сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на незаконно образувано против него производство по Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД - отм.), изразяващо се във внасяне на искане за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност и за налагане на обезпечителни мерки.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2а ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Установил е, че срещу ищеца С. е било образувано производство по искане по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) във вр. с § 5 от ПЗР на Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ - отм.) и са наложени обезпечителни мерки чрез запори на три негови банкови сметки. Посочил е, че образуваното исково производство е прекратено, поради оттегляне на искането на Комисията. Установено е също, че това процесуално действие е извършено въз основа на прието от органа решение за прекратяване на воденото производство по отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, тъй като не се установява в случая да е налице такова. Така е направено съждение, че ответниците по искането по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.), вкл. и ищеца нямат имущество, придобито от осъществената престъпна дейност, за която проверяваното лице Р. Т. С. – бивша съпруга на пострадалия е осъдена. Разглежданото по – горе действие по оттегляне на претенцията и искане за прекратяване на производството пред съда е прието да съставлява по своята същност признание на Комисията за липсата на основания за предявяване на иска и за обезпечаването му. Според решаващия състав изведеното предположение в обратния смисъл, послужило за започване и водене на производството по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) и за налагане на обезпечителни мерки, се явява неоснователно и като такова е счетено за незаконосъобразно действие по смисъла на чл. 2а ЗОДОВ. Изложени са аргументи, че незаконността на сезирането с искане по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) е обусловило незаконност на всички останали актове и действия на органа. Така е установена предпоставка за ангажиране обективната отговорност на Комисията, като субституент на държавата, за обезщетяване на причинени на ищеца вреди в резултат на незаконосъобразните действия и актове на нейни органи и служители в производството по ЗОПДИППД (отм.). Предвид на тези съображения не са споделени доводите на ответника, че действията и актовете му в процесното производство са съобразени със закона, което изключва приложно поле на основанието по чл. 2а ЗОДОВ. Прието е, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да намерят приложение постановките, дадени с т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които обезщетението се определя глобално, като се вземат се предвид всички релевантни обстоятелства, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и установената въз основа на последното съдебна практика: предмет, продължителност и интензитет на проведеното производство, разгласяване на данни в медиите от същото, конкретен начин на засягане на честта и доброто име на проверяваното лице в обществото, съобразно неговата възраст, обществено и социално положение, отражение на производството върху здравето (физическо и психическо) на лицето, засягане на взаимоотношенията в семейството, последици за професионалната реализация и др. В разглеждания случай инстанцията по същество е съобразила следните обективни обстоятелства, които са установени в хода на съдебното дирене по делото: възрастта на ищеца - 46 годишен при започване на производството; продължителността на последното – 1 година, 6 месеца и 6 дни (от 05.11.2013 г. до 11.05.2015 г.), през който период лицето е търпяло негативни изживявания – стрес, тревожност, чувство за несправедливост, притеснения от конфискация на имуществото – не само неговото, но и на децата и родителите му; фактът, че по производството не са провеждани съдебни заседания и същото след образуването му е протекло в размяна на книжа, подаване на отговор и обявление в ДВ, като е приключило с оттегляне на иска след първото по делото заседание; вида на наложените обезпечителни мерки и периода, през който са търпени – запор на банкови сметки за период от около 1 година; размера на имуществото, претендирано за отнемане в полза на държавата – на обща стойност близо от 260 000 лв.; засягането на честта и доброто име на ищеца, накърненото му достойнство; страхът от незаконно отнемане на имущество от самия него, от децата и родители му; страхът от осъждане за заплащане на големи суми; социално – икономическите условия на живот в страната през процесния период. Отчетени са също и спецификата на производството по ЗОПДИППД (отм.) – както исковото, така и на това по налагане на обезпечителни мерки и е прието, че защитата на ответника по него принципно изисква извършването на комплексни и трудоемки усилия за събиране на многобройни доказателства за доходите и придобиванията за значителен период назад във времето, както и за породените от това тревоги за бъдещето, притеснения за положението и състоянието на децата и родителите на ищеца. Установено е, че засягането на посочените морални блага е резултат именно от воденото против ищеца производство от Комисията, с което е прието за неоснователно оплакването на тази страна, че такава причинно – следствена връзка няма. За недоказани са приети твърденията на ищеца, че поради производството по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) е изпаднал в тежко психическо състояние, както и че процесът се е отразил на добрите отношения в семейството. Обсъждайки горните обстоятелства съставът на апелативния съд е намерил, че достатъчен, справедлив и адекватен паричен еквивалент на търпените от пострадалия неимуществени вреди е сумата от 4 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на текста по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (изрично го сочи) за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите:

1. „По какъв начин и според какви обективни критерии съдът следва да определи размера на полагащото се обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл. 2а ЗОДОВ и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“;

2. „Следва ли да бъде доказана категорично причинната връзка между действията на Комисията и нейните органи и причинените вреди или тя може само да се презюмира?“

3. „Обвързано ли е понятието „справедливост“ с преценката на конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението?“;

4. „От значение ли е за определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди качеството на лицето, срещу което е водено производството по ЗОПДИППД (отм.), т.е. дали същото е било ответник в производството като „проверявано лице“ или като „свързано лице“ (по см. на §1, т. 9 от ДР на закона)?“.

По първото питане страната твърди, че уредбата на ЗОДОВ в тази му част – за отговорността на държавата по чл. 2а е сравнително нова (от 09.11.2012 г.) и няма утвърдени критерии, по които да се определят обезщетенията при вреди (морални и материални), поради което присъдените такива обезщетения варират в големи граници (от 1 000 лв. до 30 000 лв.), което е недопустимо. Счита, че принципното регламентиране на критериите за определяне на размера на обезщетенията за вреди, произтекли от предявени искове по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

По останалите въпроси се обосновава отклонение с установената съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителната такава – с постановките на ППВС № 7/30.12.1959 г., на ТР № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение по гр. д. № 3026/2008 г. на ВКС, IV г. о. (по втория въпрос), с решение № 69/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 66/2012 г. на ВКС, т. о., решение № 124/2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о. и ППВС № 4/1968 г. (по третия въпрос) и с решение № 172/13.11.2020 г. по гр. д. 2993/2019 г. на ВКС, III г. о. (по четвъртия въпрос).

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставеният първи въпрос е релевантен, защото е обусловил правната воля на въззивния съд, изразена в обжалваното решение. Той удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), но не и соченото допълнително такова, проявяващо се в претендираното от страната значение на питането за точното приложение на закона и за развитието на правото. Съгласно разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, с които е дадено задължително тълкуване на съдържанието на предпоставките от състава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика, или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият случай не е такъв. По материалноправния въпрос за критериите за определяне на обезщетението на неимуществени вреди от непозволено увреждане (вкл. и в хипотезите на ЗОДОВ) съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД е формирана трайна и еднопосочна съдебна практика, вкл. установена по задължителен за съдилищата начин – с разясненията по т. II на ППВС № 4/1968 г. Според там даденото разрешение понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В практиката на ВКС (вж. решение № 166 от 18.10.2016 г. по гр. д. № 1642/2016 г. на ВКС, III г. о.) е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2а ЗОДОВ, причинени от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органи и длъжностни лица по ЗОПДИППД (отм.) се определя след като се посочат всички обстоятелства, обосноваващи причинна връзка между воденото производство и причинените вреди, индивидуализират се конкретните вреди и си прецени тяхното отражение върху личността на пострадалия, изясни се стойността, която засегнатите неимуществени блага са имали за своя притежател, при съобразяване на обществения критерий за справедливост, определен по вътрешното убеждение на съда. Наличието на съдебна практика по повдигнатия въпрос и съобразяването й от въззивната инстанция при постановяване на решението в обжалваната му част изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на каквото в случая се позовава касаторът

По останалите три въпроса страната (макар формално да сочи чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК) обосновава искането си за достъп до касация при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото твърди противоречие при разрешаването им в обжалваното решение със съдебната практика на ВКС и ВС, вкл. и задължителната такава.

Третият от въпросите е относим към съдържанието на понятието за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на морални вреди и за него важат съображенията, които се изтъкнаха в предходния пункт от настоящото изложение. Затова аргументацията няма да се преповтаря и тук с допълнението, че въззивният съд е постановил решението си в обжалваната му част в пълно съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди. Отчетени са всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за размера на обезвредата и са изложени мотиви за значението им при определяне на паричния еквивалент на засегнатите нематериални блага. Затова по този въпрос касационен контрол не може да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Второто и четвъртото питане – така, както са формулирани – са свързани с обсъждане на доказателства, поради което не осъществяват обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. В съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Непоставянето на релевантен правен въпрос, свързан с дадените от втората инстанция разрешения по предмета на спора само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това. Затова искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по тези два въпроса е неоснователно.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, последицата от което е недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба разноските за настоящата инстанция, които са своевременно претендирани. Те възлизат на сумата от 200 лв. – платено адвокатско възнаграждение, който разход е удостоверен с приложения договор за правна помощ и съдействие, като вписването в него за направеното плащане в брой е достатъчно и има характер на разписка – така т. 1 от ТР № № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,