Определение № 381 от 14.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 414/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. Б.,гр.Съединение, чрез процесуалния му представител адвокат Г. И., срещу въззивно решение № 1121/08.10.2019г., постановено по гр.д. № 266/2019 г. по описа на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск по чл.54,ал.2 ЗКИР. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно мотивирано, неточно и постановено в нарушение на процесуалните правила и противоречие с практиката на ВКС като са налице основанията по чл. 280, ал. 1,т.1 и т.2 ГПК. Сочат се решения на Карловски районен съд, Пловдивски окръжен съд и определение на ВКС /№371/2018г. по гр.д. №4531/2018г., І г.о./. Относимостта на последното не е ясна. Формулирани са следните въпроси: 1.“Допустимо ли е ако в КП, одобрен със съответната заповед през 1992г., да не е правилно нанесена имотната граница, определена с нотариален акт от предходната година, примерно 1975г., година на придобиване на собствеността на даден парцел по съответния РП, примерно от 1966г. и записан в съответната разписна книга“; 2.“Допустимо ли е на нанесена в плана на дадено селище, примерно от 1992г., да липсва знак за материализирана граница със съответния такъв условен знак за масивна, полумасивна или паянтова ограда и това да не отразено в съответната скица от КП“; 3.Законосъобразно ли е да се твърди частично прилагане на регулацията, когато самият план не предвижда придаваеми части от съседни имоти или ако няма платени части, придадени по взаимно споразумение между два съседни имота; 4.“Допустимо ли е да се придобие по давност част от имот при липса на материализирана граница, когато това е видно от даден план, примелрно от 1992г.“; 5.Законосъобразно ли е в даден РП да няма нанесена имотна или регулационна граница и да се коментира приложение или неприложение на части от дворищна регулация“. Ответникът по касационната жалба Т. П. Б. оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 3545/2018г. на Пловдивски районен съд по гр.дело № 13107/2017г., в частта, с която е признато за установено спрямо Й. Б., Т. Б. и П. У., че Г. Б. е собственик на имот * по плана на [населено място] одобрен със заповед № 335/1992г., заключен между точки 1,6,16,15,3,9,2,10,1, изпълнени в червен цвят от скица №* на л.74 на СТЕ, погрешно заснета към собствения на ответниците имот * по кадастралния план на [населено място] решение е отменено в останалата част, с която искът по чл.54,ал.2 ЗКИР е уважен и е постановено друго, с ксоето е отхвърлен като неоснователен. Въззивният съд е приел,че предмет на доказване в иска по чл.54 ал.2 от ЗКИР са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно прекратяването на отчуждителното им действие. В случая по отношение на съседните два УПИ /* и */ има две приложени регулации с КРП през 1966 г. и през 1992 г., одобрен със Заповед № 335/1992г. С последния регулационен план двата имота са с номера * и *, като за разлика от регулационния план от 1966 г. имот * е с променена странична регулационна линия и навлиза в имот *, като от него му се придават 92 кв.м., съгласно заключението на допълнителната СТЕ. Въззивният съд е обсъдил предпоставките на §5,ал.1 ПЗР ЗКИР с оглед преценката дали последната регулация е приложена. Обсъдил е събраните писмени и гласни доказателства, като е установил, че между имотите има трайна ограда, направена от общия наследодател на страните през 1972г. -1975г. от циментови колове и мрежа, която започва от уличната регулационна линия и върви по гърба на незаконно построена стопанска постройка. Ответниците владеят тази част още отпреди да бъде придадена с регулацията от 1992г. и при изменение всъщност донякъде фактическото владение се изравнява с новата регулационна линия. Владение на придадената част по регулационната линия между имотите е налице и след 1992г. Оградата между двата имота е заснета на място и потвърдена и от приетата допълнителна СТЕ. Съгласно експертизата придаваемата с регулацията от 1992г. част е заета от наследателя на ответниците с изключение на малка част. Дворищната регулация е частично приложена, регулационните граници са се превърнали в имотни такива, по силата на незабавното отчуждително действие на дворищната регулация по силата на ЗТСУ. Тя създава нови парцелни граници, които ще се третират за имотни. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. К. съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва ясно формулиран правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение. Основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК предполага въззивният съд да се разрешил релевантен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. В конкретния случай в изложението си касаторът бланкетно сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 ГПК, като поставените въпроси са фактически. Релевират се процесуални оплаквания за необоснованост на обжалваното решение. Посоченото определение на ВКС по чл.288 ГПК касае конкретен правен спор и е неясна връзката му с настоящия, в т.ч. дадени разрешения по релевантни за настоящото дело правни въпроси. Сочените решения на първоинстанционни и въззивни съдилища не са включени в основанието на чл.280,ал.1,т.2 ГПК след изменението на разпоредбата /ДВ,бр.86/2017г./. В действащата си редакция това основание предполага правният въпрос да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз. Предвид липсата на формулиран релевантен правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че крайните изводи на въззивния съд са в съответствие с приетото в ТР №8/2014г. по тълк.д.№8/23.02.2016г. по тълк.д. №8/2014г., ОСГК. Според него съгласно пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. Затова в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото ще са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички други факти, водещи до промяна на границите. С оглед изхода на спора и направеното искане на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 500 лева, съгласно представените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.