Определение № 27 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3714/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 264770/1.07.2021 г., подадена от Г. М. Г. и Д. А. Г., чрез адвокат М. К., срещу решение № 260167 от 19.05.2021 г. по гр. д. № 218/2021 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 260018 от 9.02.2021 г. по гр. д. № 426/2020 г. на Районен съд – Свиленград за отхвърляне на предявения от Г. М. Г. и Д. А. Г. срещу Община Свиленград иск по чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание придобивна давност, в режим на съпружеска имуществена общност, на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. Свиленград, одобрени със заповед № РД- 18-106/13.12.2016 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в местността „Ю.”, с площ от 1 742 кв. м, с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: лозе, пета категория, номер по предходен план: *, при съседи: имоти с идентификатори: ***, ***, ***, *** и ***. Въззивният съд е визирал в решението си, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Г. М. Г. и Д. А. Г. срещу Община Свиленград за установяване правото на собственост върху описания по-горе имот, придобит от ищците по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност. От страна на ответника се поддържа, че имотът е общинска собственост, на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. Окръжен съд – Хасково е изложил, че ищците са се позовали на давността като придобивно основание, поддържайки и доказвайки, чрез събраните по делото гласни доказателства (показанията на свидетелите Г. и И.), че от 1980 г. и понастоящем обработват имота непрекъснато. От свидетелските показания се установява и че имотите, намиращи се в съседство на процесния, са били предоставяни за ползване от Общината. Община Свиленград не оспорва факта на упражнявано от ищците ползване на имота, но заявява насрещни права по отношение на същия, основани на нормата на чл. 19 ЗСПЗЗ, като в подкрепа на това становище са представените и приети като писмени доказателства акт № 8624/17.03.2015 г. за частна общинска собственост върху спорния имот, приемо-предавателен протокол от 13.01.2009 г., установяващ предаване на списък на имотите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, ведно с приложение № 1 към него, включващ и спорния имот, съобщение изх. № 898/28.07.2008 г. на Областна дирекция „Земеделие и гори“ - Хасково, писмо № 898/25.11.2008 г. на Областна дирекция „Земеделие“ - Хасково и заповед № 37/17.07.2008 г. на директора на Областна дирекция „Земеделие и гори“ - Хасково. Във въззивното решение е посочено, че съгласно заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза процесният имот не е включван в кадастралните и регулационни планове на [населено място], първият от които е одобрен през 1937 г., а действащият понастоящем - през 1966 г.; имотът е бил нанесен в плана за земеразделяне на [населено място], като при огледа вещото лице е установило, че имотът представлява лозе, с предназначение на територията - земеделска. Към 1971 г., когато била изготвена едромащабната топографска карта (ЕТК) - картен лист с номенклатура К-5-43-/156/, изработена от ПО „Геопланпроект“ по карти от 1963 г., имотът е бил земеделски и е попадал в масив, с нанесени условни знаци за лозови и черничеви насаждения; преобладаваща част от имотите в рамките на масива били възстановени земеделски земи по ЗСПЗЗ, в съществуващи стари реални граници. Окръжен съд – Хасково е приел предявения иск за неоснователен, предвид липсата на доказателства, установяващи заявения от ищците придобивен способ - давност. Посочил е, че съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС давностното владение в посочения срок от десет години е основание за придобиване на правото на собственост върху недвижим имот, доколкото не е налице изрична законова забрана за това. Приел е за безспорно установено по делото, че през 1980 г. ищците са започнали да обработват спорния имот, който и понастоящем е със статут на земеделска земя, като същият е бил включен в представения от ответника списък на имотите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Това обстоятелство - предназначението на спорния имот като земеделска земя, не е било опровергано от страна на ищците. Напротив, в подкрепа на същото е и заключението на вещото лице, от което се установява, че имотът не е бил включван в кадастралните и регулационни планове на [населено място]. Липсват доказателства за промяна предназначението на имота от земеделски в селищен. През целия период имотът се е ползвал за лозе. При това положение въззивният съд е заключил, че намира приложение нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, според която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане на разпоредбата в сила - 22.11.1997 г., съгласно редакцията й в ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г. Посочил е, че доколкото по делото е безспорно, че от страна на ищците не е правено искане за възстановяване на собствеността върху имота по реда на ЗСПЗЗ, преценено съвкупно с липсата на доказателства, че имотът е принадлежал на друго юридическо или физическо лице, от което да са го придобили, то следва да се приеме, че същият е станал общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. Към момента на установяване на фактическа власт върху имота е действала установената в чл. 86 ЗС забрана за придобиване по давност на държавни и общински имоти. За следващия период - с отпадане на забраната за придобиване по давност на имоти частна държавна и общинска собственост, съгласно редакцията на чл. 86 ЗС - ДВ, бр. 33/19.04.1996 г., в сила от 1.06.1996 г., намира приложение чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, в сила от 22.11.1997 г. Считано от 22.11.1997 г. - с отпадане на забраната за придобиване право на собственост по давност върху имоти, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ, до 31.05.2006 г., когато нормативно е спрян срокът на придобивната давност - § 1 от ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/6.06.2006 г., в сила от 1.06.2006 г.), не е бил изтекъл десетгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, необходим да се придобие правото на собственост. Окръжен съд – Хасково е визирал, че в подкрепа на доводите му относно изчисляването на срока, необходим за придобиване правото на собственост по давностно владение, е налице формирана задължителна съдебна практика, обективирана в ТР № 3/14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че десетгодишният срок, започнал да тече от 1.06.1996 г., изтича на 1.06.2006 г., а не на 31.05.2006 г., откогато е в сила мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), с който е постановено спиране на давността за определен период от време, удължен понастоящем до 31.12.2022 г. Приел е, че цитираните от Г. във въззивната жалба съдебни решения не обосновават извод в противна насока, доколкото същите са постановени по казуси, които не са идентични с разглеждания, предвид безспорно установените по делото данни за това, че процесният имот никога не е бил включван в кадастралните и регулационни планове на [населено място], липсват доказателства за промяна предназначението на имота - от земеделски в селищен, или обратно, а от обясненията на ищците се установява, че не са били членове на ТКЗС и не са се занимавали със селскостопанска дейност. От страна на ищците не са представени доказателства и за това, имотът да е бил частна собственост към момента на завладяването му през 1980 г. и до този момент да е бил обработван в реални граници. Посочил е, че в тази насока изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд относно забраната за придобиване по давност, уредена в ЗСГ (отм.) и в чл. 6 ЗС (отм.), изложени във връзка със заявено от ищците твърдение, че имотът не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и че е изключен от приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, прието от съда за недоказано и опровергано от събраните по делото писмени и гласни доказателства, в подкрепа на които е и заключението по допуснатата съдебно-техническа експертиза. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за незаконосъобразно, необосновано и неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК излагат съображения за противоконституционност на наложения мораториум за придобиване по давност на имоти със статут на частна общинска собственост. Позовават се на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът да приложи не ЗС, а пряко Конституцията на РБ, след като е налице противоречие (противоконституционност) на разпоредбата на чл. 17, ал. 3, във вр. с ал. 5 КРБ; 2. Задължен ли е съдът да тълкува норма на ЗС по начин, който в най-голяма степен съответства на разпоредбите на КРБ; 3. В случай на предоставено на Общината, която черпи права като частноправен субект, необосновано предимство пред правата на други частноправни субекти (в случая ищците), длъжен ли е съдът да приложи пряко нормата на международноправните актове, които противоречат на подобно неоправдано предимство, представено от националното право, като предвид образуваното пред Конституционния съд на РБ дело за прогласяване противоконституционността на посочения по-горе мораториум, молят за спиране на настоящото производство. Ответникът е депозирал отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Налице са предпоставките за спиране на настоящото дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. В случая в обжалваното решение въззивният съд е изложил решаващи мотиви, основани на § 1, ал. 1 ЗР на ЗД на ЗС, съгласно която разпоредба давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. Пред Конституционния съд на РБ е образувано конст. д. № 16/2021 г., по което е допуснато за разглеждане по същество искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от ЗР на ЗИ на ЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г.), т. е. на приложимия по настоящото дело закон. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,