Определение № 50122 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2510/2022 г.

Образувано по обща касационна жалба, подадена от ответниците в производството Н. Ю. М., в качеството си на ЕТ с фирма „Рома- Нейджо - Неджип Мустафов“, чрез пълномощник адв.О. Д. от АК-П., и А. З. К. чрез пълномощник адв.С. С. от АК- П., против решение № 419/31.03.2022г. по в.гр.д. № 1673/2021 г. на ОС-Пловдив, 8 състав, в неблагоприятната за двамата касатори част, в която са потвърдени първоинстанционните основно и допълнително решения на РС-Пловдив по гр.д.№ 4026/2020 г. в останалата част - тази извън отменената от въззивния съд част, а именно частта, в която са били уважени предявените от М. З. К. срещу тях искове за установяване правото на собственост на ищеца на основание наследствено правоприемство от Е. М. и приращение за последната по чл.92 ЗС върху 1/16 ид.ч. от недвижим имот, представляващ СГРАДА с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 234 кв. м., брой етаж: един, предназначение: друг вид обществена сграда, означена в строителни книжа като железарски цех, построена в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], с посочени съседи, и само срещу ответника А. З. К. и иска за осъждане да предаде на ищеца владението върху тази 1/16 ид.ч. от същия имот, също и искане за отмяна на основание чл.537 ал. 2 от ГПК на нотариален акт № 28, дело № 26/2019г. от 24.01.2019 г. на нотариус с рег. № * до 1/16 идеална част от признатото на Н. Ю. М., в качеството си на ЕТ с фирма „Рома- Нейджо - Неджип Мустафов“, право на собственост върху същия гореописания недвижим имот. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно, защото въззивният съд не е обсъдил всички въведени от ответниците възражения, неправилно е приложил чл.115, б.“в“ ЗЗД в отношенията между съпруг и съпруг-ЕТ. С инкорпорирано във касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се твърди наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Претендират разноски. Ответникът по касационната жалба – ищец в производството М. З. К., оспорват като неоснователна жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.И. Г.-Г. от АК-П.. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване: Касационната жалба е допустима и редовна, подадена в срок от страни в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по чл.280, ал.3, т.1 ГПК, отговаря и на изискванията по чл. 284 ГПК. По подадена от М. З. К. срещу Н. Ю. М., като ЕТ с фирма „Рома- Нейджо - Неджип Мустафов“ и срещу А. З. К., искова молба до РС-Пловдив, е било образувано гр.д.№ 4026/2020 г. С исковата молба са предявени субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 124 от ГПК, чл. 108 от ЗС и искане по чл. 537 ал. 2 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на 1/8 идеална част от описаната по-горе сграда-наричана за кратко железарски цех, придобита на основание наследствено правоприемство от общия на страните наследодател Е. М., която от своя страна е придобила правата си в режим на СИО, доколкото процесната сграда е била построена в недвижим имот, придобит на възмездно основание по време на брака й с ответника Н. Ю. М., за осъждане само на ответника А. К. да предаде на ищеца владението върху тази 1/ 8 ид.ч. от същия имот, и за отмяна на издадения в полза на ответника Н. Ю. М., като ЕТ с фирма „Рома- Нейджо - Неджип Мустафов“, констативен нотариален акт № 28, дело № 26/2019г. от 24.01.2019 г. на нотариус с рег. № * до размер на 1/8 идеална част. Ответниците оспорват исковете с възраженията, че процесната сграда е придобита от ответника Н. М. като едноличен търговец /ЕТ/, тъй като е построена не в резултат на съвместен принос на съпрузите Е. М. и Н. М., а изцяло със средства на съпруга-ЕТ и служи за упражняване на търговската му дейност. При условията на евентуалност прави всеки от ответниците и възражение за придобиване на имота въз основа на давностно владение. Признава се, че имотът понастоящем се владее изцяло от ответника А. К., но на правно основание- придобито от него право на собственост по договор за покупка от другия ответник от 24.01.2019 г. сключен с нотариален акт № 29, дело № 29/2019 г. на нотариус с рег.№ * на НК, район РС-Пловдив, евентуално на основание придобиване собствеността по давност. Първоинстанционният съд е уважил изцяло предявените искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС с основно решение от 11.02.2021 г. и изцяло и акцесорното искане по чл.537 ГПК с допълнително решение от 14.05.2021 г. Въззивният съд, по подадени въззивни жалби от двете насрещни страни по спора, е отменил първоинстанционното решение и допълнителното решение в уважените части на исковете и на искането по чл.537 ГПК над 1/16 ид.ч. до предявените размери 1/ 8 ид.ч. и е отхвърлил същите за тази разлика, като е потвърдил първоинстанционните основно и допълнително решения в останалите части, в които исковете и искането по чл.537 ГПК са били уважени до размери от 1/16 ид.ч., и според изхода на спора е определил и отговорността за разноските. С последващо определение по чл.248 ГПК е допълнено въззивното решението си в частта за разноските, което определение не е било обжалвано самостоятелно и е влязло в сила. Въззивното решение в благоприятната част за касаторите –ответници по исковете, в която, след частична отмяна на първоинстанционното решение /основно и допълнително/ на РС-Пловдив в уважените части на исковете по чл.124, ал.1 ГПК, чл.108 ЗС и искането по чл.537 ГПК за разликата над 1/16 ид.ч. до предявените размери от 1/8 ид.ч., са били отхвърлени предявените от М. К. срещу двамата ответници /сега касатори/ искове и искане по чл.537, ал.2 ГПК за тази разлика над 1/16 ид.ч. до предявените размери от 1/8 ид.ч., не е било обжалвано от ищеца, и е влязло в сила в тези части. Въззивният съд е приел за установено от събраните доказателства, а и неспорно между страните, че те са наследници по закон на Е. М., поч. на 19.08.2013 г., като ищецът и ответникът А. К. са нейни низходящи, а ответникът Н. М. е преживял съпруг, че процесната сграда е била изградена по време на брака на Е. и Н. М. в поземлен имот, от който имот само 1/2 ид.ч. е била придобита от двамата съпрузи като физически лица възмездно, по време на брака им, че съпругът Н. М. в качеството си на ЕТ се е снабдил на 24.01.2019 г. нотариален акт, с който в качеството си на едноличен търговец, е признат за собственик на сградата, и на същата дата е прехвърлил правата си върху нея на ответника А. К. с договор за покупко-продажба в нотариална форма. По спорните между страните обстоятелства, дали правото на собственост върху процесната постройка е придобито от съпрузите-собственици на земята, по приращение, или само от едноличния търговец –съпруг Н. М. който възразява да е построил сградата и съгласието на останалите съсобственици на поземления имот, въззивният съд е приел, че не се установява от събраните по делото доказателства в полза на съпрузите М.- като съсобственици на 1/2 ид.ч. от поземления имот, или в полза само на съпруга Н. М., да е било учредено валидно право на строеж в съсобствен имот със съгласие на другите съсобственици на останалата 1/ 2 ид.ч., поради което правото на собственост върху сградата към момента на построяването й, е придобито по правилото на чл. 92 от ЗС от собствениците на дворното място, съобразно правата им, или за съпрузите М. в режим на СИО е придобита собствеността само върху 1/2 ид.ч. от процесния железарски цех, а останалата 1/2 ид. част от същия е станала собственост на третите лица, за които трети лица и техните дялове по делото липсват доказателства. За неоснователно е счетено възражението на ответника-ЕТ, че сградата била негова собственост като придобита в резултат на търговската му дейност, защото въззивният съд е прел, че задължителните разяснения по ТР № 2/2001 г. на ОСГТК на ВКС относно вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити от съпруга – едноличен търговец, са приложими само когато основанието за придобиване е възмездна сделка, но не и когато се придобива по приращение, защото придобиването по приращение е обусловено от притежаване право на собственост върху земята, поради което 1/2 ид.ч. от сградата-железарски цех, е придобита от Н. М. и съпругата му в СИО. Въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства не установяват кога точно е завършен строежа на железарския цех, но предвид липсата на спор между страните това да е станало преди смъртта на Е. М. през 2013 г., то в останалото от нея наследство се включва 1/4 ид.ч. – полагащата се на същата част от прекратената СИО върху притежаваната от съпрузите 1/2 ид.ч. от процесната сграда- железарски цех, и по наследяване всеки от тримата й наследници придобива по 1/16 ид.ч., при което правото на ищеца се простира само до 1/16 ид.ч. като придобита по наследство, а не до твърдяната от него 1/8 ид.ч. от собствеността. По отношение на останалата 1/2 идеална част от сградата, която е счетена да не е СИО по приращение а принадлежаща на трети лица, доколкото с исковата молба не е било въведено основание за придобиване правата на наследодателката различно от приращение, то фактът дали наследодателката е установила владение върху сградата (лично или чрез съпруга си), което наследниците й да са продължили, не следва да се обсъжда. По направеното възражение за придобиване по давност на собствеността върху процесната сграда, въззивният съд е приел, че преживелият съпруг М. е започнал да упражнява фактическата власт върху същата на основанието, на което е придобито, а именно придобито по приращение право на собственост върху 1/2 ид.ч. в режим на СИО, а след смъртта на съпругата му, осъществяването от него на фактическата власт върху процесната сграда и върху наследствената от съпругата му идеална част следва да се приема като държане идеалните части на другите сънаследници- двете им общи деца, по който начин –като съсобствен по наследство, е бил деклариран процесният имот и в приетата по делото данъчна декларация, изходяща от самия Н. М.. В съответствие с разясненията в ТР № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС за оборване презумпцията на чл. 69 от ЗС за наличие на намерение да се свои вещта, въззивният съд е приел, че не е доказано в процеса ответникът М. да е извършвал до снабдяването му с констативния нотариален акт през 2019 г., такива едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, така че да трансформира държането на техните части във владение, поради което не е могъл да придобие към 2019 г. притежаваната от ищеца по наследство 1/16 ид.ч. и да прехвърли валидно същата ид.част на другия ответник К. с правната сделка между тях. Така е формирал извод, че и ответникът К. не е придобил тази собствена на ищеца по наследство 1/16 ид.ч. и липсва правно основание същият да осъществява фактическа власт върху тази 1/16 ид.ч., поради което предявените срещу ответниците искове са доказани до размер на 1/16 ид.ч., респ. основателно е и искането за отмяна на костативния нотариален акт в полза на първия ответник за същата 1/ 16 ид.ч. Поради частичното съвпадане изводите му с тези на първоинстанционния съд за основателност на исковете и искането по чл.537, ал.2 ГПК до размер на 1/16 ид.ч., въззивният съд е потвърдил същото в тези части, а за разликата над тях го е отменил и отхвърлил исковете и искането за горницата над 1/16 до 1/8 ид.част. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, както и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. Материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за решаващата правораздавателна воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По искането да се допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, касаторите са формулирали следния въпрос: Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба възражения и, ако не стори това, основание ли е пропускът му за отмяна на поставеното от него решение?, без обаче касаторите да са посочили на коя практика на ВКС/ВС (чл.280, ал.1, т.1 ГПК) или на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС (чл.280, ал.1, т.2 ГПК в приложимата редакция според изм. с ДВ, бр.86/2017 г.) противоречи този правен въпрос, поради което липсва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допустимост на касационното обжалване на тези основания по поставения процесуално правен въпрос. По съществото си въпросът е израз на оплакването на касаторите за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, което оплакване представлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК и може да се разглежда само в производството по същество на спора за преценка правилността на въззивния акт след допускане касационно обжалване. Не е налице и поддържаната предпоставка за селекция на жалбата по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по поставените правни въпроси: Приложима ли е разпоредбата на чл.115 от ЗЗД между съпруг и съпруг ЕТ? Тече ли придобивка давност между съпруг и съпруг ЕТ? Може ли в полза на ЕТ да тече придобивка давност спрямо съпруга на ЕТ?, тъй като въззивният съд въобще не е обсъждал такива въпроси, защото е изходил от извода си, че до смъртта на наследодателя Е. М. процесната сграда е била СИО между нея и преживелия й съпруг Н. М., и едва след смъртта й през 2013 г. е обсъждал съда дали осъществяваната от преживелия съпруг фактическа власт върху цялата вещ има характер на владение или държане частите на другите сънаследници, но не и дали приживе на Е. М. е текла давност между нея и съпруга й-ЕТ. Ето защо поставените въпроси не се явяват обуславящи изводите на въззивния съд и така не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване по смисъла на горепосоченото ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По същността си тези въпроси са насочени към проверка на обосноваността на направения от въззивния съд извод за установяване на СИО по приращение върху 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху процесната сграда-железарски цех към момента на изграждането й, и на извода за неустановяване точната дата на завършване на изграждането на сградата преди смъртта на наследодателката Е. М. 2013 г., противно на твърдението на ответниците сградата да е била завършена към 2006 г., каквато проверка не може да бъде извършена в тази фаза на касационното производство по чл.288 ГПК, тъй като касае правилността на решението и преценка за съответствие на направените изводи от въззивния съд със събраните по делото доказателства относно момента на завършване на процесната сграда и възникване правото на собственост върху нея по приращение. Не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, или недопустимост на въззивното решение в обжалваните части, които да налагат служебно произнасяне от касационната инстанция по допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Касаторите не сочат и не обосновават доводи за очевидна неправилност на въззивния акт в обжалваните части, нито от външния прочит на мотивите на същия се установява порок, който може да се квалифицира като очевидна неправилност по смисъла на това понятие, както е изяснено в практика на ВКС. С оглед изхода на спора, касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство. На ответника по касация се дължат заплатените от него разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, в размер на 800 лв., удостоверен с представения с отговора на касационната жалба договор с адв. Г.-Г.. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК