Определение № 2566 от 15.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3439/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 191 от 14.10.2024 г., постановено по в.гр.д. № 122/2024 г. по описа на Апелативен съд- Бургас, е потвърдено решение № 909 от 03.08.2023 г., постановено по гр.д. № 1037/2021 г. на Бургаския окръжен съд, с което по иск на Кооперация ПК“Фар“- в несъстоятелност, предявен против М. В. М., М. Л. С., А. Л. С., Е. Г. М., М. Г. С., С. И. Л., И. С. С., С. С. С., Е. Г. К., О. А. К., М. А. Д., Щ. П. Л., А. Г. К., З. С. Г., З. А. Т., А. Г. Х., „Бутед“ АД, гр. Бургас и „Валас“ ЕООД, гр. София, е прието за установено в отношенията между страните, че по силата на давностно владение в периода 24.06.2009 г. - 24.06.2019 г., ищецът е собственик на два недвижими имота: масивен склад „Децфонд“, с площ от 360 кв. м.и масивна сграда „Ремонтна работилница“, с площ от 160 кв. м., и двете разположени в поземлен имот с идентификатор *, които две сгради по сега действащата кадастрална карта на [населено място] погрешно са заснети като една сграда с идентификатор *, с адрес на имота: [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с площ на сградата – 524 кв. м., идентифицирана съобразно скица – проект към допълнителното експертно заключение на вещото лице М. М. от 23.05.2023 г., пришита на л. 568 по описа на делото и приподписана от съдебния състав.

Против така постановеното решение са депозирани касационни жалби от „Бутед“АД и от физическите лица М. В. М., М. Л. С., А. Л. С., З. А. Т., А. Г. Х., С. И. Л., И. С. С. и Е. Г. К., представлявани от адвокат И..

Касаторът „Бутед“АД обжалва решението като неправилно, като се позовава на пороци по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото. Поддържа, че по делото са налице данни, че сградите върху терена са построени от праводател на жалбоподателя. Възразява, че не е установена идентичността на сградите, претендирани от ищеца с процесната сграда. Поддържа, че съдът е кредитирал в нарушение на процесуалния закон свидетелски показания, събрани по делото. Оспорва по делото да е доказано упражнявано от ищеца давностно владение, което да е явно.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира въпроси с твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на решението до касация по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по същество на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК? Поддържа противоречие с т.19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 68 от 24.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 78/2012 г., II т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 241 от 17.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 850/2011 г., II г. о., решение № 241 от 17.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 850/2011 г., II г. о. и решение № 210 от 15.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6605/2013 г. Въпросът е поставен във връзка с възраженията на страната за липса на доказателства за идентичност на сградите, претендирани от ищеца с процесната и необсъждане на твърденията за притежаване на правото на собственост върху сградата.

2. Длъжен ли е съдът в мотивите си да аргументира защо кредитира или не свидетелски показания, особено при направено възражение по смисъла на чл.172 ГПК? Поддържа противоречие с решение №79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244 / 2016 г. на ВКС, решение № 35 от 23.05.2019 г. по гр. д. № 1499 / 2018 г. на ВКС.

3. При положение, че с влязло в сила съдебно решение е било установено, че ищецът не е собственик на имота, следва ли същият да манифестира пред трети лица, намерението си да владее имота за себе си? Поддържа противоречие с решение № 513/2024 г. по гр. д. № 1291 / 2023 г. на І г.о., ВКС.

4. За да е явно владението, следва ли ищецът да демонстрира анимуса си да владее имота за себе си и следва ли фактическата власт да се осъществява по начин, който дава възможност на всеки заинтересован да научи за действията на владелеца? Поддържа противоречие с решение № 33 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 1931 / 2017 г. на ВКС, І г.о., решение № 31 от 27. 02. 2015 г. по гр. д. № 5276/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., според което владението е явно тогава, когато фактическата власт се осъществява по начин, който дава възможност на всеки заинтересован да научи за действията на владелеца.

5. Приложима ли е презумпцията на чл.83 от ЗС, ако ищецът не е доказал крайния момент, до който е бил във владение на имота? Поддържа противоречие с решение № 513/2024 г. по гр. д. № 1291 / 2023 г. на ВКС, І г.о.

В своята касационна жалба касаторите- физически лица поддържат, че неправилно съдът е приложил разпоредбата на чл. 2, ал.6 от ЗОСОИ. Поддържат, че по делото е установено, че процесната сграда е незаконно застроена върху имот, реституиран на физическите лица, поради което отношенията между реституираните собственици и подобрителя се уреждат съобразно чл.73-74 ЗС. Поддържат, че ищецът е бил държател, а не владелец на имота. Считат, че презумпцията на чл.69 от ЗС не ползва ищеца, поради което кооперацията е следвало да демонстрира промяна на намерението, с което държи имота. Възразяват, че владението на ищеца не е било спокойно, явно и непрекъснато. Възразяват, че имотът по разписни списъци е бил записан на „Бутед“АД.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите формулират въпроси с твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона, основания за допускане на решението до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, а именно:

1. При постановяване на съдебно решение, с което е отречено правото на собственост на ПК „Фар“, основано на давностно владение и е отхвърлена претенцията, предявена срещу наследниците на братя М., явява ли се кооперацията държател на имота, който не държи вещта като своя, а за действителния й собственик?

2. При трансформиране на владението в държане, след приключване на съдебно производство, с което е отречено правото на собственост на ПК „Фар“, следва ли въззивниците - физически лица, реституирани собственици на терена и претендиращи сградата по приращение да опровергават призумпцията по чл. 69 ЗС и същата установена ли е в полза на кооперацията?

3. Налице ли е явно, спокойно и непрекъснато владение от страна на ПК „Фар“, при условие, че кооперацията не представи доказателства да е отблъснала владението на действителния собственик, а са налице доказателства за спор между „ПК Фар“ и „Бутед“АД за собственост върху сградата и записванията в община Поморие сочат за собственик „Бутед“ АД?

Поддържат противоречие на обжалвани съдебен акт с решение № 136 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр.д.№436/2014 г., І г.о., решение № 381 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 37/2010 г., ІІ г.о., решение № 291 от 09.08.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 859/2009 г., ІІ г.о. и решение №195 от 30.03.2000 г. на ВКС по гр.д.№ 6291/2007 г., ІІ г.о.

В писмени отговори на касационните жалби ответникът по касация Кооперация „ПК Фар“- в несъстоятелност, представлявана от адвокат М., възразява, че жалбите са неоснователни, а обжалваното решение законосъобразно и мотивирано. Възразява, че поставените въпроси не са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд- Бургас е приел, че решението е валидно и допустимо. Приел е, че е сезиран с иск за придобиване на паво на собственост по давност, упражнявана от ищеца в периода от 24.06.2009 г. до 24.06.2019г. Приел е за безспорно, че ответниците–физически лица, като наследници на братя М., са собственици по наследство и реституция по силата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ на 3876 кв.м. ид. части от ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], целият с площ от 6744 кв.м., притежаван в съсобственост с „Бутед“ АД, съгласно влязло в сила решение по гр.д. № 152/2012г. на РС-Поморие, както и че пред въззивната инстанция не се спори, че в заявения период от 10 години ищцовата кооперация упражнява фактическа власт върху спорната сграда „Ремонтна работилница“. Посочил е, че този факт се установява и от разпита на трима свидетели, които безпротиворечиво установяват осъществявана от ПК „Фар“ фактическа власт върху имота в процесния период и до момента, чрез отдаването му под наем. Приел е, че е спорен въпросът за субективния елемент на владението. Съдът е посочил, че същият, съгласно чл.69 от ЗС, се предполага до доказване на противното, т.е. до доказване, че ищецът държи сградата за другиго. В тази насока, според съдебния състав, липсват ангажирани от ответниците доказателства, които да оборват презумпцията по чл. 69 ЗС. Посочил е като несъстоятелно позоваването на влязлото в сила на 24.06.2009 г. решение по гр.д. № 226/2004 г. на РС-Поморие, с което е отхвърлен искът на ПК „Фар“ против наследниците на братя М. за установяване по отношение на тях правото на собственост на ищеца върху УПИ * в кв.112 по плана на [населено място], заедно с построени в имота сгради, включително процесната масивна сграда „Ремонтна работилница“ с площ от 160 кв.м., претендирано на основание чл.2, ал.3 /отм./ ЗОС, като застроен преди 13.07.1991 г. имот от РПК „Наркооп“ – Поморие, сега с наименование „ПК Фар“, като е отменен нотариален акт за собственост по давност № 102/15.06.2001 г. по нот.д. № 92/2001 г. на нотариус Д.Горанов, рег. № 249 на НК в частта, с която ПК „Фар“ е призната за собственик по давностно владение на съответните сгради, включая и процесната работилница. Съдът е посочил, че с въпросното решение е отречено претендираното от ищцовата кооперация право на собственост на посоченото основание, но не е установена собственост в полза на друг субект, поради което и съдебното решение не доказва упражняваната от „ПК Фар“ фактическа власт да е осъществявана на правно основание за другиго. Ответниците са собственици на ид. части от терена на основание реституция по чл.2 ЗВСОНИ, но не установяват собственост върху процесната сграда. Приел е, че заявеното във въззивната жалба, че с признаване правото на реституция върху терена, на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, вр. чл.2, ал.6 ЗОСОИ, се извършва прехвърляне на собствеността върху незаконната сграда в полза на реституираните наследници, не намира опора в закона и съдебната практика. Посочил е, че когато строежът е незаконен, се прилага чл.2, ал.6 ЗОСОИ като собствениците се обезщетяват по административен ред от органа по чл.6, ал.1 от същия закон. В случая процесната сграда се намира в имот, реституиран на ищците, съгласно чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.

Безспорно е установено, че процесната сграда е построена преди приемането на горепосочената разпоредба върху терена тогава държавна собственост, поради което статутът й и отношенията на страните при реституцията се уреждат съобразно предвиденото в реституционните закони, а именно в обхвата на чл.2, ал.2 ЗВСНОИ във връзка с чл.2, ал.6 ЗОСОИ. Приел е, че дори и процесната сграда да представлява "незаконен строеж" като изградена без строителни книжа, при определянето на нейния характер, следва да се има предвид, че същата се намира в реституиран от държавата терен, изградена е преди настъпването на реституционния ефект, поради което спрямо нея в разглеждания спор са приложими горепосочените разпоредби на ЗВСОНИ във връзка със предвиденото в ЗОСОИ. Правата на реституираните собственици са ограничени в този случай, съгласно приетото с Тълкувателно решение № 6/2005г. на ОСГК на ВКС, а именно отношенията между собственика и строителя се уреждат съгласно чл.73 ЗС и чл.74 ЗС, относими към недобросъвестното владение, каквото ищцовата кооперация е упражнявала достатъчно дълго, за да настъпи ефектът на придобивната давност. Посочил е, че намерението за своене на спорната работилница, освен че се основава на необорената презумпция по чл.69 ЗС, се установява и от извършените от ПК „Фар“ действия, присъщи на собственика – подадена през 2010г. данъчна декларация и заплащан за имота данък сгради, счетоводно отразяване на имота, отдаването му под наем, заведен иск за собственост по давност за предходен период, отхвърлен поради липса на правоприемство от предишен владелец.

Съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците, че владението на ищеца не е било явно, спокойно и непрекъснато, тъй като процесната сграда е била записана по разписните списъци на името на „Бутед“ АД. Посочил е, че това обстоятелство е без правно значение за оспорения признак. Владението е явно, ако не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец и фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован може да научи за нея. Спокойно е владението, което не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Въззивниците не твърдят и не доказват тайно и насилствено завладяване от ПК „Фар“ на спорната ремонтна работилница от предишен неин владелец, както и упражняване на фактическата власт скрито или с насилие. Всяко трето лице би могло да узнае на място кой държи фактически въпросната работилница, кой и за какво я ползва, кой я отдава под наем. Съдът е приел още, че владението на ответниците не е обезпокоено от водените гр.д. № 257/2001г. и гр.д. № 152/2012г., двете на РС-Поморие. По първото е разгледан иск по чл.108 ЗС на „Бутед“ АД против ПК „Фар“ за собственост на складово помещение на площ от 360 км.м., находящо се в имот пл. №*, кв.12 по плана на [населено място], като производството е приключило с влязло в сила отхвърлително решение, потвърдено с необжалвано решение №IV-174 от 03.09.2007г. по гр.д. № 92/2006г. на ОС-Бургас. По второто предмет на разглеждане е предявен от наследници на братя М. иск по чл.108 ЗС против „Бутед“ АД за собственост на 3876 кв.м. ид.части от ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], като делото е приключило с влязло в сила на 03.06.2019г. уважително решение. Съдът е посочил, че споровете се отнасят до имоти, различни от спорната в случая ремонтна работилница от 160 кв.м. Съдът е приел още, че установеното спокойно владение на ищеца от разпитаните по делото свидетели, не се опровергава от записването на процесния имот на името на „Бутед“.

Владението е съмнително, ако не може със сигурност да се каже дали действително владелецът упражнява фактическа власт или дали наистина има намерение да държи вещта като своя. С оглед гореизложеното въззивната инстанция е обосновала извод, че е налице фактическият състав на чл.68, ал.1 ЗС, като за периода 14.06.2009 г. 24.06.2019 г. и до момента кооперация ПК „Фар“ упражнява фактическа власт върху процесната работилница с намерение за своене, което сочи на осъществено от въззиваемия ищец владение в предвидения в закона 10 годишен давностен срок, след изтичането на който кооперацията е придобила в собственост спорната сграда.

По отношение на развитите във въззивната жалба на „Бутед“ АД възражения съдът е приел, че по делото е установена идентичността на сградите, претендирани от ищеца като „Децфонд“ и „Ремонтна работилница“ с процесната сграда с идентификатор ***. Уточнил е, че искът за собственост по давност е предявен от ПК „Фар“ по отношение на сградата с посочен идентификатор, като състояща се от неправилно заснети като един два отделно изградени в различни периоди самостоятелни обекта с посочените наименования.

Приел е възражението за неоснователно и с оглед приетите по делото съдебно-технически експертизи. Според заключението на в.л. инж. М. за процесния терен няма изготвен застроителен план, а всички промени са извършвани частично по необходимост с изготвяне на ПУП-ПРЗ като частични изменения. Видимо от сателитните снимки, процесната сграда се състои от две сгради. Изготвена е комбинирана скица, от която е видно, че в сграда * по КККР на [населено място] с площ от 520 кв.м. попадат двете сгради по плана от 1968 г. с площи от 360 кв.м. и 171 кв.м. Същите са отразени като една сграда с площ от 520 кв.м. в плана от 1988 г. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че са налице две различни покривни конструкции, което сочи на отделни сгради. Според площта и местонахождението, вещото лице установява идентичност на процесната сграда с двете сгради по плана от 1968 г., като сградата по плановете от 1988 г. и от 2005 г. попада в границите, в очертанията на двете сгради по плана от 1968 г. Съдът е коментирал и заключението на вещото лице арх. Д., която установява, че в последния действащ регулационен план от 1988 г. за процесния ПИ и сгради няма отреждане, същите не попадат в обхвата на плана. Последното отреждане за процесната част от ПИ * е „бивш парцел *“ в кв.112 по отменения регулационен план от 1968 г., т.е. имотът е бил отреден за нуждите на Окръжен кооперативен съюз. Към настоящия момент няма изработен ПУП-ПРЗ, поради което не може да се направи извод дали процесната сграда се запазва и какви са предвижданията за бъдещо застрояване. В съдебно заседание в.л. Д. е потвърдила, че в плана от 1968 г. са нанесени две отделни сгради, построени на калкан, които съставляват процесната сграда, отразена като една и в плана от 1988 г. С допълнителното заключение на инж. М. е изготвена скица- проект за разделяне на сграда 05 в ПИ * по КККР на [населено място] на две отделни сгради – сграда 07 с площ от 365 кв.м. и сграда 08 с площ от 159 кв.м. В свое допълнително заключение вещото лице арх. А., е посочило, след извършен оглед на процесната сграда с идентификатор *, че сградата се състои от две части - югозападна и североизточна, изпълнени в различни периоди. В заключителния си отговор вещото лице посочва, че процесната сграда с идентификатор * включва описаните в книгите на ищцовата кооперация две сгради „Децфонд“ с площ от 360 кв.м. и „Ремонтна работилница“ с площ от 160 кв.м., нанесени в приложения по делото Генплан от 1967 г. под №6. Идентичността като местоположение, форма и приблизителни размери е установена чрез съпоставка на проследените и анализирани планове, включващи имота. При горните доказателства въззивният съд е приел категоричен извод за доказаност на идентичността на сградата с идентификатор ***, заснета погрешно в КККР на [населено място] като един самостоятелен обект, със съществуващи две сгради, изградени на калкан като самостоятелни обекти с наименования при експлоатацията им: масивна сграда „Ремонтна работилница“ и масивен склад „Децфонд“.

Съдът се е произнесъл и по възраженията на „Бутед“ АД относно кредитирането на показанията на свидетелите Ф. Н. и И. И.. Посочил е, че свидетелката Ф. Н. е започнала работа през 1975 г. в РПК „Наркооп“ като счетоводител, после е работила в ПК „Фар“ Поморие на същата длъжност до 2002 г., а до 2016 г. била председател на кооперацията. Свидетелката е установила, че от 1975 г. в този промишлен район кооперацията имала 5-6 склада, ремонтна работилница и сладкарски цех. Ремонтната работилница се използвала за обслужване на 12 камиона, а складът „Децфонд“- за търговия на едро на дребни стоки за дома. След 1990 г. помещенията останали към ПК „Фар“, която продължила работа със същия професионален състав. След 1996 г. започнали да отпадат дейности, освобождавали се помещения, които първоначално се отдавали под аренда, а по-късно под наем. Ремонтната работилница била отдадена под наем на тенекджия, склада – също. Свидетелката е подписвала договорите за наем като председател от 2002 до 2016г. Когато напуснел някой, идвал друг наемател. Ремонтната работилница била около 160 кв.м., с канал за обслужване на камиони. Била построена някъде към 1966- 1968г. Складът „Децфонд“ бил около 360 кв.м. Според свидетелката двете сгради са една до друга, но са отделни, работилницата – от север, а складът – от южната страна. Посочила е още, че от 1975 до 2016 г. никой друг не е ползвал тези сгради на кооперацията. Според показанията „Бутед“ АД са правоприемници на бившето предприятие „Търговия на едро“ и имат складове в този район. С наследниците на М. делата на кооперацията приключили до 2009 г. Повече никой не е идвал да иска сградите.

Свидетелят И. И. е наемател на ПК „Фар“. През 1999-2000 г. баща му наел от кооперацията ремонтната работилница за извършване на тенекеджийски услуги. През 2009г. баща му починал и И. продължил дейността до 2012 г. След това се преместил в съседното помещение – склад „Децфонд“, където било по-комфортно. Договорите са сключени с ПК „Фар“ и наемът плащал на кооперацията. През целия период и до настоящия момент ползва съответните помещения. Никой не е оспорвал наема или собствеността на кооперацията. Съдът е посочил, че показанията на свид. Н. се подкрепят от останалите доказателства по делото. Заявеното от свидетелката, че ПК „Фар“ владее процесната сграда/сгради в периода от постъпването й на работа през 1975 г. до момента, е потвърдено от показанията на св. И., който е бил наемател на ПК „Фар“ от 2009 до 2012 г. за ремонтната работилница, а от 2012 г. се преместил в склада „Децфонд“, като плаща наема на кооперацията.

По делото е разпитан и свидетелят Г. Я., наемател на ищеца от 2000 г. и понастоящем, чиито показания подкрепят заявеното от Н. и И.. Я. установявал, че е наемател на други помещения на ищеца, че ремонтната работилница и склада „Децфонд“ също се дават под наем и до момента наемните отношения са били само с ПК „Фар“, наемите се плащали в техния офис до изпадането им в несъстоятелност, а сега се превеждали на синдика. Не е имало други собственици и претенции от никого. Никой друг не е претендирал наем от наемателите. От 2000 г. свидетелят отварял портала за двора на промишлената зона, имало видеонаблюдение. Я. установява да е познавал наемателите на процесните сгради, единият от които се казвал В.. Според свидетеля през 2000 г. наемател в ремонтната работилница бил бащата на В.. Сега В. ползвал склада „Децфонд“. Съдът при съвкупното тълкуване на посочените доказателства обосновал извода за осъществено владение от ПК „Фар“, както по отношение на ремонтната работилница, така и върху склада „Децфонд“. Липсвали твърдения за владение на сградите от друг субект, различен от кооперацията. Липсвали заявени фактически обстоятелства, оборващи презумпцията по чл.69 ЗС относно субективния елемент на владението и сочещи на държане на спорния склад от ищеца на правно основание за другиго. Приел е извод, че въззиваемият ищец ПК „Фар“ /в несъстоятелност/ е осъществил владение върху процесната сграда, неправилно заснета като един самостоятелен обект, вместо два отделни, представляващи масивна сграда „Ремонтна работилница“ и масивен склад „Децфонд“, в продължение на повече от 10 години в периода 24.06.2009 - 24.06.2019 г. и до настоящия момент, поради което и на основание чл.79, ал.1 ЗС е придобила правото на собственост върху имота по давност.

Като е стигнал до същия извод за основателност на предявените установителни искове за собственост и по чл.54, ал.2 ЗКИР по обявената за неразделна част от съдебното решение скица- проект на в.л. М. М., въззивният състав е потвърдил в обжалваната част първоинстанционното решение.

При така изложените мотиви на въззивният състав липсват основания за допускане на обжалваното решение до касация.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първият поставен въпрос от жалбоподателя „Бутед” АД има процесуалноправен характер и касае правомощията на въззивната инстанция, съгласно действащия понастоящем ГПК. Отговор на този въпрос е даден с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в чиято т. 19 е разяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Тези разяснения на закона са допълнени с приетото с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, в което, след отчитане на приетите през 2007 г. законодателни изменения в правната уредба на въззивното производство, е посочено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Посочено е, че ограниченията на въззива засягат възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, но това не променя характеристиките на въззивната инстанция като решаваща такава. В посочения смисъл е и формираната практика на ВКС при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС, например решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други, в това число и цитираните от касаторите в техните изложения по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, в които трайно се застъпва разбирането, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Съобразно с нормата на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд дължи излагането на мотиви към решението си, които следва да съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства.

Въззивният съд не се е отклонил от така разяснените задължения на въззивната инстанция. В обжалваното решение съдът е обсъдил събраните и относими към спора доказателства, заедно и поотделно и е мотивирал собствени изводи, като е дал тълкуване на приложимите правни разпоредби, съобразени с практиката на ВКС, направил е категорични, логични и ясни изводи по съществото на спора. Съдът подробно е обсъдил доводите на страните – фактите, от които ищецът извлича своите права и тези, които противопоставят ответниците. Ищецът претендира право на собственост върху процесните сгради, придобито по давност, поради което съдът подробно е анализирал разпоредбата на чл.79 ЗС, практиката по приложението на чл. 69 ЗС, за да обоснове изводи си, че ищецът е владелец на процесните сгради през посочения в исковата молба период, че се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС и не се установява същата да е оборена. Съответно съдът е анализирал възраженията на ответниците и е приел тяхната неоснователност при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. За да обоснове извода си за придобиване на право на собственост по давност от ищеца върху процесните сгради и идентичността на заснетата като една сграда на терена с идентификатор ***. с фактически двете съществуващи сгради, съдът е обсъдил безпротиворечивите заключения на двете изслушани по делото СТЕ, както и показанията на свидетелите Н., И. и Я.. Обосновано е приел,че тези доказателства водят до категоричен извод за осъществяваното владение върху сега съществуващите сгради през периода, посочен в исковата молба, както и идентичност на тези сгради в имота със заснетата понастоящем в кадастъра идно сграда. Обосновано е прието, че обстоятелството, че по кадастрален регистър сградата е записана на името на „Бутед”АД, не е доказателство за собственост. Константна е съдебната практика по тълкуването на разпоредбата на чл.2, ал.5 ЗКИР, съгласно която в посочената норма законодателят е създал оборима презумпция за вярност на вписаните данни, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Данните за носителите на вещни права, записани в кадастралния регистър се ползват от създадената презумпция, доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта им за собственост /в този смисъл мотивите към т. 4 на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и последващата практика на ВКС/. Мотивиран е изводът, че ищецът провежда пълно главно доказване на твърденията си за придобито право на собственост по давност, докато ответниците не провеждат успешно своето насрещно или обратно доказване.

Видно от изложеното мотивите към обжалваното въззивно решение са съобразени и отговарят на изискванията на чл. 12 и чл.236 ГПК. Те са ясни, логични, обосновани и убедителни, при точно приложение на материалноправните разпоредби, относими към предмета на производството. Поради съобразяването на въззивната инстанция с изискванията на закона за мотивиране на съдебния акт, поставеният въпрос не може да обоснове допускане на обжалваното решение до касация.

Вторият поставен от касатора „Бутед”АД въпрос/Длъжен ли е съдът в мотивите си да аргументира защо кредитира или не свидетелски показания, особено при направено възражение по смисъка на чл.172 ГПК?/ също не обосновава допускане на въззивното решение до касация. Това е така, поради липсата на противоречие на обжалваното решение с посочените от касатора решение №79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244 / 2016 г. на ВКС и решение № 35 от 23.05.2019 г. по гр. д. № 1499 / 2018 г. на ВКС. В тези свои решения ВКС разяснява как следва да процедира съдът при обсъждане на свидетелските показания, събрани по едно гражданско дело. Съдът следва да прецени тези доказателства по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля и вземе предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Посочено е, че съдът не е длъжен да кредитира събраните по делото свидетелски показания, но е длъжен да изложи аргументи защо кредитира едни, а не кредитира други показания.

Въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика, като подробно е изложил защо кредитира показанията на свидетелите Н., И. и Я.- посочил е, че същите са подробни, логични, взаимоподкрепящи се и подкрепени от събраните по делото експертизи на двете вещи лица. В същото време не се опровергават от събрани по делото доказателства. С оглед тези съображения въззивния съд е приел твърдяни от ищеца факти за доказани и е направил съответните правни изводи, съобразявайки и приложимите материалноправни разпоредби

Поради липсата на противоречие с практиката на ВКС поставеният въпрос не може да бъде основание за допускане на въззивното решение до касация.

Третият поставен въпрос в изложението към касационната жалба на касатора „Бутед”АД / При положение, че с влязло в сила съдебно решение е било установено, че ищецът не е собственик на имота, следва ли същият да манифестира пред трети лица, намерението си да владее имота за себе си? / не отговаря на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касация. Посоченото от касатора решение № 513/2024 г. по гр. д. № 1291 / 2023 г. на І г.о., ВКС дава отговор на въпроса за валидността на договор за доброволна делба. По делото се е разглеждал и въпросът за владението, основано на нищожен договор. Разглежданият спор по настоящото дело има друг предмет, а по поставеният въпрос от касатора е налице безпротиворечива практика на ВКС, за това кога владелецът следва да манифестира своето собственическо отношение към владяната вещ, а именно при превръщането на държането във владение /по аргумент от мотивите на ТР № 1/2012 г. по т.д № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и практиката, създадена след това ТР/. При завладяване на чужд имот владелецът се ползва от презумпцията на чл.69 от ЗС и дължи доказване на периода на упражняваното владение /решение № 50074/2023 г. по гр.д. № 2572/2022 г. на І г.о. на ВКС и решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ІІ г. о./. В този смисъл е произнасянето и на въззивната инстанция и поради липсата на противоречие между приетото от съда и практиката на ВКС следва извод, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация.

Следващият, четвърти въпрос /За да е явно владението, следва ли ищецът да демонстрира анимуса си да владее имота за себе си и следва ли фактическата власт да се осъществява по начин, който дава възможност на всеки заинтересован да научи за действията на владелеца ?/ също не покрива предпоставките за селектиране на касационната жалба. Относно демонстрацията на намерението за своене на имота въпросът е идентичен с предният такъв, на които касационният състав е дал отговор. В останалата си част даденото от съда разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора. С посочените решения, както и други такива, служебно известни на настоящия състав- решение № 50094 от 21.10.2022 г. по гр. д. № 4321/2021 г. на ВКС- е приет извод, че за да е явно владението, не е нужно владелецът изрично да заяви пред собственика намерението си да свои имота, а е достатъчно да осъществява такива действия, които недвусмислено да сочат, че счита имота за свой и тези действия да са явни- да са видими и известни на неограничен кръг хора. Именно това е приел и въззивният състав и поради липсата на противоречие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Петият въпрос, поставен в изложението към касационната жалба на „Бутед”АД / Приложима ли е презумпцията на чл.83 от ЗС, ако ищецът не е доказал крайния момент, до който е бил във владение на имота? / не е обуславящ изводите на въззивния съд. Съдът е приел, че считано от 24.06.2009 г. ищецът е във владение на процесния имот и не е губил владението си и понастоящем. Въззивният съд не е коментирал краен момент на упражняваната от ищеца придобивна давност върху имота, поради което и даването на отговор на поставения въпрос няма значение за крайния изход на спора. Въпросът, като неотговарящ на изискванията на чл.280, ал.1 от ГПК, не обуславя допускане на въззивното решение до касация.

На свой ред касаторите- физически лица поставят в изложението към касационната си жалба въпрос: „ При постановяване на съдебно решение, с което е отречено правото на собственост на ПК „Фар“, основано на давностно владение и е отхвърлена претенцията, предявена срещу наследниците на братя М., явява ли се кооперацията държател на имота, който не държи вещта като своя, а за действителния й собственик? ”. В практиката на ВКС /решение № 50074/2023 г. по гр.д. № 2572/2022 г. на І г.о. на ВКС, решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ІІ г. о./ е разяснено, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно, така че да може да бъде узнато от собственика и спокойно. Прието е, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание /при т. н. завладяване/, според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. Именно такава е хипотезата, разглеждана в настоящия спор. Ищецът упражнява фактическа власт върху един изцяло чужд имот. Ищецът не е допуснат до имота от собственика въз основа на правно или фактическо основание, същият е завладял имота и го е владял, като се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС. Предвид даденият отговор на поставения правен въпрос следва да се приеме,че решението на АС – Бургас е съобразено с практиката на ВКС във връзка с придобиването по давност на чужд недвижим имот, поради което не е налице основание за допускане на решението до касация.

Вторият поставен въпрос от касаторите / При трансформиране на владението в държане, след приключване на съдебно производство, с което е отречено правото на собственост на ПК „Фар“, следва ли въззивниците - физически лица, реституирани собственици на терена и претендиращи сградата по приращение да опровергават призумпцията по чл. 69 ЗС и същата установена ли е в полза на кооперацията? / не е обуславящ изводите на съда. Този въпрос е във връзка с първия поставен въпрос в изложението и отговаря на защитната теза на касаторите, а не на възприетото тълкуване на закона. Както беше посочено по-горе, ищецът не е държател на имота и като завладял чужд имот се ползва от презумпцията на чл.69 от ЗС. Даването на отговор на този въпрос не би имало отношение към правилността на въззивното решение. Въпросът не предполага допускане на обжалваното решение до касация.

Третият поставен въпрос от касаторите / Налице ли е явно, спокойно и непрекъснато владение от страна на „ПК Фар“, при условие, че кооперацията не представи доказателства да е отблъснала владението на действителния собственик, а са налице доказателства за спор между ПК „Фар“ и „Бутед“АД за собственост върху сградата и записванията в община Поморие сочат за собственик „Бутед“ АД? / също не е обуславящ изводите на въззивната инстанция. Както беше посочено, ищецът се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС и ответниците са тези, които носят тежестта да оборят презумпцията за владение. Що се отнася до характеристиките на владението, за да бъде то годен придобивен способ, практиката на ВКС, възприемайки установеното от нормата на чл. 302 ЗИСС (отм.), разяснява, че то трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително. Владението, за да породи целените правни последици- придобиване на владяната вещ в собственост- следва да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето /решение 6/2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, I г.о./. Може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Необходимо е още владението да е явно, така че собственикът да може да узнае, че друго лице владее неговия имот и да има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. Владението следва да е непрекъснато и ако бъде прекъснато за повече от шест месеца, последиците му се изгубват и то трябва да започне отново- чл. 81 ЗС. Въззивният състав е изследва посочените характеристики на упражняваното от ищеца владение и е приел обоснован извод, че ищецът е упражнявал явно, трайна, спокойна и несъмнителна фактическа власт върху спорния имот, който е третирал като собствен и при изтичането на десетгодишния давностен срок по чл.79 ЗС го е придобил по давност. Владението, което е установила ищцовата кооперация върпу спорния имот е явно- имотът е заграден, според свидетелските показания – охраняван, ищецът е осъществявал действия присъщи на собственика- декларирал е имота, плащал е данъци и го е завел като свой актив. В същото време няма пречка за заинтересованите лица, в това число и собствениците на имота, да разберат кой е във владение на този имот- както беше посочено същият е охраняван и деклариран. Както беше посочено по-горе, без значение е, че имотът е вписан в кадастралните регистри като такъв на „Бутед”АД. Това вписване не поражда и не прехвърля права.

С оглед изложеното касационният състав приема,че решението на АС-Бургас не противоречи на практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което и същият не може да обоснове допускане на решението до касация.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 5000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 07.02.2025 г. и платежно нареждане от 10.02.2025 г., в което е удостоверено заплащането на сумата от ПК”Фар”- в несъстоятелност на адвокат М..

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.