Определение № 3663 от 03.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4058/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. А. Т. и М. Т., подадена чрез назначения им служебен адвокат А. С., срещу въззивно решение № 127/27.06.2025 г. по възз. гр. д. № 582/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което като е потвърдено решение № 134/25.10.2024 г. по гр. д. № 92/2024 г. на Окръжен съд – Търговище, са отхвърлени предявените от касаторите против „МБАЛ – Търговище“ АД искове по чл. 49 ЗЗД за заплащане на всеки ищец сумата от по 40 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от проведено неправилно лечение, а по отношение на Е. Т. и без нейно съгласие, в психиатрично отделение на ответната болница в периода 29.01.2020 г. – 18.02.2020 г. Решението е постановено при участието на третото лице – помагач ЗК „Уника“ АД на страната на „МБАЛ – Търговище“ АД. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателите поддържат, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1) следва ли съдът да допусне на основание чл. 266 ГПК събирането на надлежно поискани в първоинстанционното производство доказателства, когато от събирането им зависи провеждането на пълно и главно доказване на елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, респ. - че действията на лицето, извършило работата са противоправни; 2) длъжен ли е съдът да обсъди и анализира целия доказателствен материал по делото, да се позове и мотивира защо не кредитира едни доказателства, а дава вяра на други; длъжен ли е съдът да групира доказателствата; 3) длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, или може да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи съображения защо ги отхвърля, дори когато събраните доказателства са противоречиви; 4) длъжен ли е съдът да даде указания на страните в доклада по чл. 146 ГПК за кои факти и обстоятелства не са представили доказателства; 5) при възражение във възивната жалба, че са извършени процесуални нарушения, без обаче да са конкретизирани, длъжен ли е въззивният съд да провери служебно за всички такива процесуални нарушения. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. От ответните страни по касационната жалба не е постъпил писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол, намира следното: По делото е установено, че Е. Т. е майка на непълнолетния М. Т., както и че в периода 29.01.2020 г. - 18.02.2020 г. двамата са лекувани в психиатричното отделение на „МБАЛ – Търговище“ АД от д-р В.. Е. Т. е изписана на 17.02.2020 г., а детето М. е изписано на следващия ден сутринта по желание на майката. От приетата по делото медицинска документация, както и от показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е приел за установено, че ищцата е постъпила в психиатричното отделение на ответната болница като пациент, а не като придружител на малолетния си син, съответно лечението й е извършено с нейно съгласие. В тази насока съдът е кредитирал като последователни и непротиворечиви показанията на свидетелите д-р В., д-р Б., както и на свидетелката Д. – медицинска сестра в приемния кабинет на психиатричното отделение, досежно обстоятелствата и причините за приемането на ищците в лечебното заведение. Показанията на посочените свидетели са съпоставени с тези на посочените от ищцата свидетели С. А. и И. М., както и с писмените доказателства, като съдът е посочил, че обсъдени в съвкупност, между тях не се констатират противоречия. Според медицинската документация и заключението на приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза, приемната диагноза на Е. Т. е „умерено тежък депресивен епизод; депресивно параноиден синдром“, като е започнато лечение с антидепресант. В хода на хоспитализацията диагнозата е прецизирана, включени са и други медикаменти, като вписаната в епикризата окончателна диагноза е „параноидно личностово разстройство – психотична декомпенсация“. Ищцата е изписана от болницата по нейно желание. В епикризата е посочено, че се изписва без съществена промяна и подобрение в състоянието. Събраните по делото доказателства не установяват да са възникнали странични ефекти от приеманите медикаменти по време на престоя й в болницата, за които Т. да е съобщила и да се е наложила корекция в медикаментозната терапия. За недоказани са счетени и твърденията й за настъпили проблеми с бъбреците, които да са в причинна връзка с приеманите лекарства. Според заключението на приетата съдебно-медицинска експертиза и обясненията на вещото лице в о.с.з., съобщените при прегледа на 17.02.2020 г. (извън болницата) силни болки в областта на десен бъбрек и установените по повод на това при ехографско изследване песъчинки, не са причинени от прием на лекарства в болницата, тъй като образуването на песъчинки/камъни в бъбреците изисква по-продължителен период (не по-малко от няколко месеца). В случая такъв период не е изминал, а освен това, само 1% - 2% от камъните в бъбреците се образуват вследствие употребата на медикаменти, най-вече - на диуретици, някои антибиотици, лаксативи. Предвид това съдът е приел, че твърдяната от ищцата бъбречна криза, поради песъчинки в бъбреците, няма връзка с проведеното й болнично лечение. По отношение лечението на М. Т., вещото лице е посочило, че в болницата детето е диагностицирано с „индуцирано налудно разстройство“. Тази диагноза съответства както на установената към момента на приема му клинична картина, така и на проведените в хода на лечението му изследвания, вкл. и консултация с психолог. Изводът за наличие на посоченото психично заболяване вещото лице е посочило, че се потвърждава и след проведения от него преглед. Назначеното медикаментозно лечение, описано в медицинската документация е адекватно и насочено към повлияване на установената психотична продукция. С оглед предотвратяване на странични ефекти от приема на антипсихотичните лекарства е включен и съответен медикамент. По делото липсват данни за психичното състояние на детето след изписването му, респ. – не са ангажирани доказателства за прояви на безпокойство, страх от посещения при лекар, депресивност, безсъние, чести промени в настроението. При извършения от вещото лице по СМЕ преглед е констатирано, че М. Т. е психомоторно спокоен, без съзнание за психично заболяване, не споделя и не се установяват актуални нарушения във възприятно-представната сфера, с нормален мисловен процес, споделя за сексуални посегателства върху него в миналото, но при споделянето липсва съответен емоционален заряд. При тези данни и съобразявайки доказателствената тежест за всяка от страните, въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявените искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от неправилно и без основание проведено болнично лечение. Посочено е, че по делото не е установено проведеното лечение да е осъществено без съгласието на ищцата Е. Т., нито същото да е предприето неправилно или да е с пропуски, в нарушение на добрата медицинска практика, респ. – медицинските действия да са причинили твърдените неимуществени вреди както при ищцата, така и при детето М.. В заключение е направен извод, че не са налице предпоставките от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното медицинско заведение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване. По първия въпрос трайна е практиката на ВКС, че допускането на доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В случая, по направените във въззивната жалба на ищците доказателствени искания, въззивният съд се е произнесъл с определение в съдебно заседание и ги е оставил без уважение. Приел е, че същите в една част са неотносими за предмета на делото, а в друга част са и преклудирани. В практиката на ВКС е изяснено, че въззивната инстанция може да събира само доказателства за новооткрити и/или новонастъпили след приключване на производството пред първата инстанция обстоятелства, или доказателства, които поради процесуални нарушения на първата инстанция не са били допуснати. За да се допусне събиране на нови доказателства, страната трябва да установи невъзможността си да ги узнае, да ги посочи и да ги представи своевременно, защото тя не може да поправи собствената си небрежност при попълване на делото с доказателства (вж. - решение № 314/07.03.2017 г. по гр. д. № 2499/2016 г., ІV г. о. и цитираните в него). Различното разбиране на касаторите за смисъла и съдържанието на уредените от законодателя хипотези по чл. 266 ГПК не може да обуслови допускането на касационното обжалване. Следващите два въпроса в изложението касаят процесуалните задължения на съда да анализира и обсъди всички събрани за спора доказателства, доводите и възраженията на страните. По тях съдебната практика също е установена, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Доколкото въззивният съд е инстанция по съществото на спора, той следва да осъществи същата дейност като първата инстанция, а именно – да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, да прецени дали тези факти са доказани и да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото (вж. – т.1 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 86/06.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г., II т. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и цитираните в него). В обжалваното решение въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви, в които е определил предмета на спора, обсъдил е доводите на страните, извършил е анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като мотивирано е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Последните два въпроса също нямат претендираното от касаторите значение и не обуславят селектирането на жалбата. Въззивното решение е постановено в съответствие със задължителните разяснения дадени с т. 2 и т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, съгласно които за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. 2 ГПК), а единствено при наличие на направено от страната позоваване във въззивната жалба или отговора. Дори да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Въззивният съд следи служебно само за валидността на първоинстанционното решение и за неговата допустимост - в обжалваната част. Той не проверява служебно правилността на решението, освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.). Въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите - в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма (т. 3). В случая, във въззивната жалба конкретни оплаквания във връзка с доклада по делото не са направени, а жалбоподателите са оспорили извършения от първата инстанция анализ на доказателствата и обосноваността на изводите на съда. Предвид правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК, за него не е съществувало задължение да следи и да се произнася служебно по правилността на решението извън конкретно заявените оплаквания във въззивната жалба. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с установената съдебна практика, за която касаторите не са изложили аргументация за необходимост от промяна или осъвременяване на тълкуването й (вж. - т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за селектиране на жалбата. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение - също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на жалбоподателите не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него, нито въпросите в изложението имат обуславящ селектирането на жалбата характер. Поради това, не се констатира да е налице селективното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение