Определение № 3853 от 01.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1279/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 263505 от 19.12.2022 г. по в. гр. д. № 7120/2020 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 79131 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 16712/2018 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Ц. Б. Б.-У. срещу Т. Б. М. положителен установителен иск за собственост по давност на наследствената на ответницата Ѕ ид.част от апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, на таванския етаж, с площ от около 54 кв. м., заедно с 6/100 от общите части на сградата и от дворното място-парцел VIII, пл. № 426 в кв. 426 по плана на [населено място]-Центъра с площ от 1 337 кв. м., а понастоящем съгласно КККР-гр. София, самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.104.31.1.56.

Въззивният съд е приел, че страните по делото са сестри, а процесният апартамент е придобит от тях по наследство след смъртта на родителите им, настъпила съответно през 1981 и 1986 г.

За да приеме, че ищцата не е придобила по давност наследствената на ответницата Ѕ ид. част от апартамента, съдът е обсъдил писмените и гласни доказателства, събрани по делото:

С нотариална покана рег. № 5406 Т. М. е отправила до Ц. Б.-У. искане за заплащане на обезщетение за ползване по чл.31, ал.2 ЗС на процесния имот в размер на 150 евро месечно, както и на сумата от 5 400 лв. евро за периода от 01.04.2005 г. Връчването на поканата е оформено като прочетена по телефона на 18.04.2008 г. с посочен телефонен номер. На 05.01.2018 г. Ц. Б.-У. е получила лично нотариална покана с рег. № 13233, изпратена от ответницата Т., с искане за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС в размер на 9 000 евро за лишаване от ползване на процесния имот.

В отговор на исковата молба по гр. д. № 29004/2016 г. на СРС, образувано по иск на Т. срещу Ц. по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на 1/2 от процесния имот, Ц. е заявила, че не е пречила на ищцата /Т./ и не я е лишавала от възможността да ползва имота за колкото време поиска.

С насрещна искова молба по същото дело, подадена на 05.08.2016 г., Ц. Б.-У. е поискала делба на наследствени имоти, включително на апартамента в [населено място], [улица]. С определение от 26.10.2016 г. по насрещния иск е образувано отделно производство по гр. д. № 46174/2016 г. на СРС, 58 с-в, а с определение от 03.01.2017 г. производството по това дело е прекратено на основание чл.232, ал.1 ГПК.

Прието е, че според свидетелката Л. П., съседка, ищцата е живяла в процесния апартамент със съпруга си през целия период от 2000 г. до 2013-2014 г. без прекъсване. За посочения период свидетелката не е виждала други хора в апартамента. Според свидетелката С. И., счетоводител във фирмата на ищцата от 2011 г., заедно с плащането на данъците на фирмата е плащала и данък за апартамента, като не знае дали данъкът касае целия имот или 1/2 от задължението. Свидетелката е виждала сестрата на ищцата веднъж преди 5-6 години на рождения й ден, но тогава ищцата е била домакиня, а сестра й е седяла като гост. От ищцата знае, че сестра й никога не е оставала да пренощува в апартамента. О. на фирмата на ищцата е в съседен апартамент и за периода от 2011 г. свидетелката не е виждала друг освен ищцата и съпруга й да ползва апартамента. През годините е имало майстори, които са извършвали ремонтни дейности в апартамента.

Прието е, че с протоколно определение от 13.02.2020 г. първоинстанционният съд е изключил от доказателствения материал споразумение от 16.01.2003 г. поради това, че не е представено в оригинал. С това споразумение страните по делото са изразили воля да поделят наследствените имоти, като процесният апартамент е трябвало да остане за ищцата. Във въззивната инстанция е допуснат като свидетел съпругът на ищцата, който е заявил, че знае за това споразумение, сключено в Брюксел на 16.01.2003 г.; че е прочел съдържанието на документа, който е бил съставен в апартамента на ответницата Т.; че жена му се върнала с копие от този документ, а ответницата Т. е трябвало да отиде в българското посолство и да завери подписите, след което да дойде в България и да отидат при нотариус.

При тези данни съдът е приел от правна страна следното:

Ищцата е ползвала процесния апартамент през исковия период: 16.01.2003 г. - 16.01.2013 г., но не е доказано, че е превърнала държането на наследствената идеалната част на ответницата във владение и това да е станало достояние на ответницата. Не е доказано да е отблъснала владението на ответницата, като й противопостави намерение да владее целия имот само за себе си. Това превръщане на държането на идеалната част на сънаследника във владение следва да е намерило външна изява по категоричен и нетърпящ друго тълкуване начин и да е достигнало до знанието на ответницата. Това е така, тъй като презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от наследяване. В тази хипотеза наследникът е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите наследници. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, сънаследникът следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението за своене на чуждите идеални части. Те трябва да бъдат доведени до знанието на останалите съсобственици, за да се обезпечи възможността последните да предприемат действия за защита на правата си, освен ако това е обективно невъзможно / решение № 43 от 08.04.2019 г. по гр. д. № 2292/2018 г., І ГО на ВКС; решение № 60126/21.01.2022 г. по гр. д. № 4044/2020 г., І ГО на ВКС и др. /. Упражняваната от ищцата фактическа власт върху имота обаче не доказва намерение за своене. Фактът, че един от сънаследствените имоти се ползва само от някой от наследниците без противопоставяне от останалите, сам по себе си, не доказва нито предаване на владение, нито промяна в намерението на сънаследника, който ползва имота, независимо от продължителността на това фактическо състояние, защото с неползването на вещта собствеността не се губи. Непротивопоставянето на останалите наследници е мълчалив акт, който не може да служи като доказателство за предаване на владение, освен ако заинтересованата страна е доказала други факти за постигане на съгласие за владение /решение № 41/15.06.2022 г., гр. д. № 2728/2021 г., І ГО на ВКС/. В случая е налице и противопоставяне през исковия период от страна на ответницата с изпращането на нотариална покана, връчена на ищцата на 19.05.2008 г., с която същата претендира обезщетение за лишаване от ползване на наследствената й част от наследствения апартамент, считано от 01.04.2005 г. Прието е за неоснователно възражението на ищцата за ненадлежно връчване на поканата, тъй като връчването е удостоверено съгласно чл.50 ЗННД, вр. чл.44, ал.2 ГПК. Нотариалното удостоверяване на връчването на нотариална покана има характер на официален свидетелстващ документ и се ползва се с обвързваща доказателствена сила за удостоверените в документа факти, съгласно чл. 179 ГПК / решение № 29 от 28.06.2018 г. по т. д. № 1738/2017 г., І ТО на ВКС/.

Прието е, че по делото не е установено ищцата да е отправила ясни изявления към ответницата, че владее нейната идеална част, нито да е демонстрирала по друг явен начин намерението си за своене и да не е допускала ответницата в имота. Напротив, свидетелката И. твърди, че на рождения й ден Т. е била в апартамента. Впечатлението на свидетелката, че ищцата се е държала като домакиня, а ответницата-като гост, не може да се тълкува като отблъскване на владението на ответницата предвид обстоятелството, че ищцата живее постоянно в имота, а ответницата го е посетила инцидентно и е обичайно ищцата да проявява такова поведение.

Прието е, че свидетелят Д. У. не е присъствал на съставянето на споразумението от 16.01.2003 г. и възпроизвежда споделеното от ищцата, видял е само ксероксно копие на документа, не и оригинала. Затова съдът е приел, че не е проведено пълно доказване, че такъв документ е бил съставен и подписан от страните. Дори и да се приеме, че е било съставено такова споразумение, същото не е достатъчно да установи намерение за своене на ищцата, а представлява предварително съгласие между страните за последваща делба на наследствените имоти, не и съгласие за разпределение на владението, доколкото липсват изрични изявления в тази насока. В подкрепа на този извод е и последващото поведение на страните, изразяващо се в предявяване на искове за заплащане на обезщетение и за делба на имота.

Прието е, че не може да се тълкува като отблъскване на владението на ответницата смяната на бравата, тъй като не е установено, че това действие е било извършено с цел лишаване на ответницата от владение, а не по други причини, още повече, че тя не живее в страната. Действията по смяна на брава и ключалка, както и по извършване на ремонти, могат да бъдат извършени с цел подобряване условията на живот в имота, както и с цел неговата защита, т. е. и по съображения, различни от намерението вещта да се свои / определение № 371/25.09.2020 г. по гр. д. № 1391/2020 г., І-во г. о. на ВКС/. Прието е за ирелевантно към предмета на спора декларирането на имота в данъчната служба и това кой е плащал данъчните задължения.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Ц. Б. Б.-У..

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 за допускане на касационно обжалване. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да извърши съвкупна преценка на всички представени по делото доказателства и да се произнесе по всички възражения и оспорвания на писмени доказателства;

2. Допустимо ли е въззивният съд да обоснове своето решение на доказателство, което е било изключено от първоинстанционния съд от доказателствения материал, като искането на страната за присъединяването му първоначално е оставено без уважение, въпреки това във въззивната инстанция е проведена процедура по чл.164, ал.1, т.3, вр. чл.165, ал.1 ГПК, като е изслушан свидетел, но съдебен акт относно това дали документът е включен в доказателствения материал не е постановен;

3. Законосъобразно ли е „връчването“ на нотариална покана досежно нейната съдържателна част по реда на чл.44, ал.2 ГПК – посредством прочитане по телефона; Валидно ли е такова „изчитане“, когато нотариусът не е удостоверил идентичността на адреса по поканата, а е посочил само телефонен номер без индикация за неговия притежател и начина, по който се е убедил в неговата идентичност с адресата.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 201 от 12.02.2015 г. по търг. д. № 3351/2013 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 40 от 4.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2583/2021 г., II г. о., решение № 69 от 10.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2530/2021 г., III г. о. и решение № 170 от 29.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3957/2017 г., III г. о., по втория въпрос – с решение № 54 от 3.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1991/2019 г., I г. о., по третия въпрос – с решение № 407 от 23.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1138/2010 г., IV г. о.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответницата Т. Б. М. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение съответства на принципните разрешения, дадени с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и на последвалата практика на тричленни състави на ВКС, която касае придобивната давност между съсобственици. В съответствие с тази практика съдът е основал решението си на данните, че ищцата е установила фактическа власт върху процесния имот на основание наследяване, което не изключва владението на другия наследник - нейната сестра. В съответствие с тази практика съдът е приел за ирелевантен факта, че само ищцата ползва процесния апартамент, защото в този случай тя владее своята собствена Ѕ ид. част, но държи другата Ѕ ид. част на сестра си. Специално внимание съдът е отделил на въпроса дали е налице отблъскване на владението на ответницата по недвусмислен начин, за да може тя да се противопостави на завладяването на нейната Ѕ ид. част от имота. Такъв факт би принципно могло да бъде едно споразумение за разпределяне на наследствените имоти, стига от него и от другите доказателства по делото да може да се направи категоричен извод, че то е основание всеки от наследниците да установи самостоятелно владение върху отделни наследствени имоти. По-специално за копието от споразумението от 16.01.2003 г. въззивният съд приел, че нито е доказано неговото съществуване, нито от съдържанието му може да бъде направен недвусмислен извод, че то е основание за установяване на самостоятелно владение върху разпределените с него имоти. За установяване на съществуването на споразумението въззивният съд е действал в съответствие с решение № 190 от 25.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4079/2019 г., IV г. о. В него е прието, че страната може да изиска представянето на документа от лицето, което го държи; че когато това лице не оспорва съществуването на документа, но отказва да го представи, съдът може да приложи последиците на чл.161, вр. чл.190, ал.2 и чл.192, ал.3 ГПК; че ако това лице оспорва съществуването на документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, страната, която се позовава на него, ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или унищожен по нейна вина, като това става по реда на чл.165, ал.1 ГПК. В настоящия случай по делото не е представен оригиналът на споразумението, а ответницата оспорва съществуването на такова споразумение, затова въззивният съд е допуснал на основание чл.165, ал.1 ГПК свидетел, който да докаже тезата на ищцата, че е имало такова споразумение, оригиналът от което е останал в ответницата. Свидетелят обаче разкрива само косвени данни за тези обстоятелства, тъй като не е присъствал на подписването му, нито е виждал оригинала. И на последно място – съдът е обсъдил и останалите писмени доказателства, които опровергават тезата за отблъскване на владението и за придобиване на частта на ответницата по давност от ищцата, включително факта на предявяване на иск за делба от ищцата срещу ответницата през 2016 г., което съдържа признание за съсобственост на апартамента.

Конкретно по поставените въпроси:

Въпрос № 1 – за съвкупната преценка на доказателствата, възраженията и оспорванията на страните, е свързан от жалбоподателката с три групи съображения:

• че чл.165, ал.1 ГПК позволява да бъдат включвани, анализирани и обсъждани писмени доказателства, които не са налични към момента на съдебния процес. Според жалбоподателката съдът трябвало да приеме като доказателство копието на споразумението от 16.01.2003 г. и да допусне графическа експертиза на подписите и разпит на свидетел;

• че съдът не мотивирал виждането си, според което споразумението от 16.01.2003 г. не представлява предварителен договор;

• че в противоречие с данните по делото /нотариалната покана от 2008 г., която изрично установява знанието на ответницата за сменения от ищцата ключ на входната врата на жилището/ съдът приел, че ищцата не е превърнала държането на идеалната част на сестра си във владение.

По първия въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС.

Следва да се посочи, че първият от изложените аргументи е свързан с твърдение за неизвършено от съда процесуално действие /недопусната графическа експертиза/, а не със задължението на съда да обсъди в решението си доказателствата, възраженията и оспорванията на страните, т.е. този аргумент не обосновава поставения въпрос.

Фактите по делото сочат, че заверено копие от споразумението от 16.01.2003 г. е приложено към исковата молба и с определението по чл.140 ГПК - № 35811/11.02.2019 г., то е прието от съда заедно с останалите доказателства. Поради оспорването му от ответницата, първоинстанционният съд е задължил ищцата да представи оригинала, като е заявил, че след това ще се произнесе по искането за допускане на графическа експертиза на подписа на ответницата. В съдебно заседание на 13.02.2020 г. съдът е изключил споразумението от доказателствения материал поради непредставяне на оригинала. По тази причина не е допусната и исканата графическа експертиза. Във въззивното производство съдът е допуснал свидетел на ищцата, който да установи съставянето и подписването на въпросното споразумение от страните, но неговите показания не са кредитирани поради това, че той не е очевидец на подписването и не е виждал оригиналния документ, а само копието. При тези данни дори и твърдението, че съдът е допуснал процесуални нарушения, отказвайки назначаване на графическа експертиза, не съответстват на данните по делото. Съдът е извършил дължимите процесуални действия, за да установи съществуването на оригинал на споразумението от 16.01.2003 г. и след като това обстоятелство не е било установено по категоричен начин, в съответствие с процесуалния закон той е изключил споразумението от доказателствения материал и е отказал допускането на графическа експертиза за подписите.

Вторият аргумент не съответства на данните по делото. Съдът е изложил мотиви, с които е приел, че дори да е било съставено такова споразумение, то не е достатъчно да установи намерение за своене на ищцата по отношение на дела на ответницата в наследствения апартамент, а представлява предварително съгласие между страните за последваща делба на наследствените имоти, но не и съгласие за разпределение на владението, доколкото липсват изрични изявления в тази насока. Този извод е подкрепен с последващото поведение на страните, изразяващо се в предявяване на искове за заплащане на обезщетение и за делба на имота. Следователно съдът е изложил мотиви, при това евентуални, а не решаващи, че въз основа на това споразумение не може да се приеме тезата за разпределение на владението на наследствените имоти между двете сестри. Следва да се има предвид, че дори да беше възприел споразумението изрично като предварителен договор, то не с всеки предварителен договор се предава владението на имота.

Не съответства на данните по делото и третият аргумент, че съдът не е отчел значението на изявлението на ответницата в нотариалната покана, че ищцата е сменила ключа на входната врата на процесния апартамент. Съдът е изложил мотиви по този въпрос, като е коментирал какво е значението на изявлението в нотариалната покана и дали от него може да се направи извод за отблъскване на владението на ответницата от страна на ищцата. Правилността на тези мотиви не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК.

По въпрос № 2 също липсва противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателката решение № 54 от 3.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1991/2019 г., I г. о. В решение № 54 съдът е дал отговор на въпроса допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на изключено от първоинстанционния съд писмено доказателство, без никоя от страните по делото да е поискала това доказателство отново да бъде включено в доказателствения материал. Прието е, че когато във въззивната жалба или в отговора към нея страна по делото е поискала въззивният съд да приеме отново като доказателство по делото неправилно изключен от първоинстанционния съд документ и въззивният съд констатира, че първоинстанционният съд действително неправилно го е изключил от доказателствата по делото на основание чл.183 ГПК, същият е длъжен в открито съдебно заседание да обяви това на страните: да обяви, че приема отново този документ като доказателство по делото и да даде възможност на страните да вземат становище по неговата истинност, валидността и доказателствена стойност, а при евентуалното му оспорване и да ангажират доказателства относно оспорването. Прието е също, че е недопустимо въззивният съд да обсъди и основе решението си на изключено от първоинстанционния съд доказателство, дори и изключването да е в нарушение на процесуалните правила, ако никоя от страните не се е позовала на това нарушение или не е поискала доказателството да бъде прието и съобразено при решаване на делото.

В настоящия случай данните по делото са различни - след като първоинстанционният съд е изключил копието на споразумението от 16.01.2003 г. от доказателствения материал, второинстанционният съд по искане на въззивницата е разпитал свидетел за установяване на съществуването на оригинал на този документ. Копието не е включено отново в доказателствения материал, тъй като съдът не се е убедил в съществуването на оригинала и това изрично е посочено в решението. Затова решаващите изводи на въззивния съд не са свързани с този документ. Различието в обстоятелствата по двете дела изключва възможността за противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос № 2.

Въпрос № 3 не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС, тъй като не е свързан с решаващ извод на въззивния съд. Начинът на връчване на нотариалната покана е ирелевантен за изхода на настоящото дело. Всъщност именно жалбоподателката Ц. черпи аргумент от текста на поканата за тезата си, че е отблъснала владението на сестра си, като е сменила ключа от входната врата на процесния апартамент и това е достигнало до знанието на Т., затова тя няма интерес да оспорва начина на връчване на поканата. Въззивният съд е подкрепил тезата си, че ответницата Т. се е противопоставила на завладяването на апартамента от Ц. с факта на връчване на поканата, тъй като с нея се претендира наем за нейната част от имота. Решаващият му извод обаче е друг – че ищцата носи доказателствената тежест да установи завладяването на частта на сестра си, а това не е доказано, тъй като фактът, че само тя ползва наследствения имот без противопоставяне на Т., сам по себе си не доказва нито предаване на владение, нито промяна в намерението на Ц. да завладее частта на сестра си. Прието е също, че по делото не е установено ищцата да е отправила ясни изявления към ответницата, че владее нейната идеална част, нито да е демонстрирала по друг явен начин намерението си за своене и да не е допускала ответницата в имота. Именно това са решаващите изводи за отхвърляне на предявения иск, основан на придобивна давност, а не аргументът на противопоставянето на Т., почерпен от нотариалната покана.

При този изход на делото на ответницата следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 02.03.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделени