Определение № 3 от 04.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 345/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция за публичните предприятия и контрол, [населено място] срещу решение № 100202 от 24.07.2020 г. по в. т. д. № 356/2018 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която, при новото разглеждане на делото по реда на чл. 294 ГПК, след отмяна на постановеното от Плевенски окръжен съд решение № 110 от 05.10.2016 г. по т. д. № 39/2016 г., е уважен предявеният от „Дионисий“ АД, [населено място] главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 168 ЗЗД и вр. § 8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК за прогласяване недействителността и за заличаване на учредената в полза на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол законна ипотека върху конкретно посочени имоти на дружеството, вписана на 19.01.2009 г. под № 1, том 1, вх. рег. № 37 на Агенция по вписванията – Служба по вписванията, [населено място], с подновено вписване на 30.07.2018 г. под № 1, том 1, вх. рег. № 1413 на същата служба. Касаторът поддържа, че атакуваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Развива подробни оплаквания за това, че: въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви за приетата от него нищожност на процесната ипотека, а се е позовал изцяло на мотивите на решение № 147 от 27.01.2016 г. по т. д. № 3013/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.; по делото не са доказани предпоставките за прилагане на чл. 63 от ДФЕС; в нарушение на разпоредбата на чл. 235 ГПК решаващият състав не е базирал решението си на установените по делото факти и обстоятелства при условията на пълно и главно доказване и не е дал отговор на нито един от конкретните защитни доводи във въззивната жалба. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли съдията по вписванията да изследва противоречието на национални правни разпоредби с правото на Европейския съюз; 2. Вписването на законна ипотека извършено ли е при липса на предпоставките за вписването – основанието по § 8 /отм./ от ПР на ЗИД на ЗПСК, поради противоречието й с чл. 63 от ДФЕС и прави ли това вписването й недействително и подлежи ли на заличаване; 3. Допустимо ли е въззивната инстанция да обоснове решението си на факти и обстоятелства, недоказани по делото; 4. Допустимо ли е въззивният съд да се позове единствено на мотивите на решение № 147 от 27.01.2016 г. по т. д. № 3013/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по чл. 290 ГПК, които да послужат за основание за уважаване на иска по делото, без същият да изложи свои мотиви в решението; 5. Решение по чл. 290 ГПК задължителна практика за въззивния съд ли е в случаите, когато разрешеният с него спор не е аналогичен като страни, предмет и основание на разглеждания в първоинстанционното или въззивното производство“. По отношение на въпрос № 2 е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения за липса на достатъчна съдебна практика, а по отношение на всички останали въпроси – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване съответно на: т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС (за първия въпрос); ППВС № 1/85 г. (за третия въпрос); т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (за четвъртия въпрос) и Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС (за петия въпрос). Ответникът по касация – „Дионисий“ АД, [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор и изложение към него от 09.11.2020 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт, след връщане на делото за ново разглеждане с постановеното от ВКС, Търговска колегия, Първо отделение решение № 174 от 23.10.2018 г. по т. д. № 2675/2017г., въззивният съд е квалифицирал поддържания като главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.168 ЗЗД, вр. § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК и е приел, че с този иск ищецът цели да установи недействителност (нищожност) на вписаната законна ипотека поради липса на предвидените в закона предпоставки, които обуславят възникване на ипотечното право на кредитора. Решаващият състав е приел за безспорно установено, че: С договор от 10.03.1998 г., сключен между Министъра на промишлеността и „Лоза“ ООД, е прехвърлена собствеността на 6897 броя акции, представляващи 24 % от капитала на „Дионисий“ АД, [населено място]; На 19.01.2009 г. АПСК е вписала законна ипотека под № 1, том 1, вх. рег. № 37 на Агенция по вписванията – Служба по вписванията, [населено място], с подновено вписване на 30.07.2018 г. под № 1, том 1, вх. рег. № 1413 на същата служба; Ипотеката е вписана върху недвижими имоти, които са собственост на „Дионисий“ АД, [населено място] и срещу тях е насочено принудително изпълнение по изп. д. № 925/2015 г. на ЧСИ Ц. Н.. След задълбочен анализ на релевантната национална правна уредба, на нормите на общностното право и на практиката на Съда на Европейския съюз, въззивната инстанция е стигнала до извода, че процесната ипотека е недействителна, като е аргументирала неприложимостта на разпоредбата на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК с противоречието й с норма от общностното право (чл. 63, § 1 ДФЕС), установяваща забрана за ограничаване на свободното движение на капитали. В тази насока съдът е споделил и частично е възпроизвел мотивите на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 147 от 27.01.2016 г. по т. д. № 3013/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първия от въпросите този извод следва от обстоятелството, че въззивното решение изобщо не съдържа произнасяне по него – решаващият състав не е обсъждал дали за съдията по вписванията е съществувало задължение да извършва преценка за противоречие между националните правни норми и нормите на общностното право. Липсва произнасяне и по отношение на това, дали постановените от ВКС решения по чл. 290 ГПК представляват задължителна съдебна практика (въпрос № 5). Не съответстващ на мотивите на акта е и въпрос № 4 – в него се съдържа твърдението на самия касатор, че въззивният съд се е „позовал единствено на мотивите на решение № 147 от 27.01.2016 г. по т. д. № 3013/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., без същият да изложи свои мотиви в решението“, което обаче е очевидно несъстоятелно, тъй като, освен известно споделяне на част от съображенията в посочената практика, решаващият състав е развил детайлно своята теза по въпроса за противоречие на разпоредбата на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК с чл. 63, § 1 ДФЕС. Що се отнася до останалите два въпроса (въпроси № 2 и № 3), същите са изцяло относими към правилността на обжалваното решение. Произнасянето по тези въпроси предполага извършването на проверка за правилността на извода на въззивния съд за липса на предпоставките за вписването на процесната ипотека, както и за допуснато процесуално нарушение, свързано с мотивирането на акта, каквато проверка обаче е възможна само при вече допуснат касационен контрол. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът дължи заплащане на направените от ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1800 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), чието уговаряне и заплащане по банков път е установено от представените с отговора на касационната жалба договор от 03.11.2020 г., фактура № 2045 от 05.11.2020г. и платежно нареждане от 06.11.2020 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение