Определение № 3519 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4887/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 13041 от 18.07.2024 г., подадена от Д. Б. чрез процесуалния представител адв. В. Т., против решение № 456 от 16.05.2024 г. по в.гр.д. № 275/2024 г. на Окръжен съд Бургас, с което след частична отмяна на решение № 260024 от 20.10.23 г. по гр.д. № 7955/2017 г. на Районен съд Бургас е отхвърлена предявената от касатора срещу А. Д. Д. претенция по сметки за осъждане на ответника да му заплати обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за периода от 28.02.2018 г. до 25.01.2022 г. в размер на 22440.15 лева – за лишаване на ищеца от ползване на собствената му 1/2 ид.ч. от недвижи имот, находящ се в [населено място], с административен адрес [улица], №42, съставляващ бистро на две нива, с площ 343 кв.м., сграда си идентификатор ***** по КККР на [населено място]. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора по делото не било установено, че ищцата отдава под наем процесния имот, а представените договори били нарочно съставени за целите на процеса. Сочи, че независимо дали ответницата ползва лично или отдава под наем процесния имот, тя еднакво лишавала ищеца от ползване на същия съобразно дела му в съсобствеността. Възразява и срещу размера на обезщетението, позовавайки се на различните заключения по делото относно цената на ползване. В изложението към жалбата се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Поставени са въпросите: 1. Дали при предявена претенция по сметки между съделители съдът следва да отхвърли същата, ако единият съделител твърди, че другият ползва имота и не му осигурява достъп, а другият съделител твърди, че е отдал имота под наем; 2. Дали исканията по сметки в делбеното производство представляват искове в тесния смисъл на думата или следва да се разгледат като претенции по същество. В отговор на касационната жалба ответникът А. Д. Д. изразява чрез пълномощника си адв. Н. становище за нейната неоснователност и отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежно легитимирана страна срещу акт на въззивен съд, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието или отсъствието на предпоставките за допускане на касационен контрол, настоящият състав съобрази следното: Производството е делбено, във втората фаза на делбата. Въззивният съд приел, че с молба вх. № 261760 от 26.04.2023 г. ищецът е заявил претенция за осъждане на ответницата да му заплати обезщетение за лишаването му от ползване на притежаваната от него 1/2 идеална част, за което е отправил писмена покана – предявената искова молба за делба. В съдебно заседание на 26.07.23 г. районният съд е приел претенцията като такава по чл.31, ал.2 ЗС. Позовавайки се на тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. №7/2012 г. на ОСГК, въззивният съд посочил, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Тъй като възмездното предоставяне на общата вещ на трето лице е действие по управление /а не акт на лично ползване/ и тъй като нормата на чл. 31 ЗС е специална по отношение на чл. 93 ЗС, когато съсобственик претендира получаване на добиви и граждански плодове, разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС не намира приложение. По изключение обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС можело да се претендира само за разликата между уговорена наемна цена, съобразно сключения от ползващия имота съсобственик наемен договор и средната пазарна цена, когато първата е по-ниска. В тази връзка въззивният съд приел, че твърденията на ищеца били за осъществено лично ползване на имота от ответницата, в каквато насока правилно и законосъобразно първостепенният съд квалифицирал така заявените фактически твърдения като иск по чл.31, ал.2 ЗС. От установените (признати за безспорни) факти по делото въззивният съд направил извод, че ответницата не е ползвала лично имота, а го е отдавала под наем. Това обуславяло правото на ищеца да предяви иск по чл.30, ал.3, вр. чл.93 ЗС, какъвто иск не бил предявен. Въззивният съд направил разграничение между фактическия състав на двата иска и посочил, че отдаването под наем не съставлява лично ползване на съсобствения имот. Тъй като по делото било установено, че ответницата не е ползвала лично имота, а го е отдавала под наем за процесния период, въззивният съд приел за неоснователен иска за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване ищеца от ползване на имота. При тези данни настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационна проверка. И двата въпроса не покриват селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, тъй като по тях е налице обилна съдебна практика, която не се нуждае от промяна. Отговор на първия въпрос е даден в константната съдебна практика по чл.31, ал.2 ЗС, включително и задължителна практика на ВКС – решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. №7/2012 г. на ОСГК, в което е разяснено, че хипотезата на чл. 31, ал.2 ЗС е налице, когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности. Лично ползване е налице както когато ползващият съсобственик си служи с вещта чрез непосредствени свои действия, така и когато такова действия са осъществени от член на неговото семейство или от трето лице, на което той я е предоставил безвъзмездно. Когато се претендира обезщетение за лично ползване, а се установи, че ответникът не е ползвал лично вещта, а е получавал добиви от нея по договор за наем, претенцията по чл.31, ал.2 ЗС ще е неоснователна, защото не е налице лично ползване. В този случай другият съсобственик има право на съответна част от добивите, съобразно частта му в съсобствеността, и правното основание на такъв иск ще е по чл.30, ал.3 ЗС. Правното основание на иска се определя от обстоятелствата, изложени в исковата молба. При изложени твърдения, че ответницата ползва делбения имот лично, съдът ще изследва наличието на елементите на фактическия състав по чл.31, ал.2 ЗС и ако установи, че не са налице, ще отхвърли иска. Ако ответницата заяви, че не ползва имота лично, а го е отдавала под наем, ищецът може да измени основанието на иска си като въведе твърдения, че ответницата е получавала добиви от имота и той има право на тях съобразно дела си – чл.214, ал.1 ГПК. Такива твърдения не са въведени надлежно от ищеца, поради което въззивният съд е преценявал основателността на претенцията съобразно основанието, на което ищецът я е заявил. Съдебната практика по поставения първи въпрос е установена и не се нуждае от промяна, поради което той не може да обоснове допускане до касационно обжалване. По въпроса за характера на претенциите по чл.346 ГПК постоянната практика, възникнала още при отменения ГПК (чл.286 ГПК от 1952 г.), приема, че те представляват самостоятелни осъдителни искове със съответно правно основание, които може да се заявят и в делбеното производство, когато се касае до искания по сметки между съделителите във връзка със запазването, съхранението или увеличаването стойността на съсобствената вещ. Претенциите по сметки трябва да съдържат елементите, от които да се определи спорното право - фактическите твърдения, от които може да се извлече основанието на предявения иск, искането, както и цената на претенцията. Като самостоятелен имуществен иск, претенцията по сметки по чл. 346 ГПК следва да отговаря на изискванията за редовност, касаещи индивидуализацията на спорното право. В този смисъл са т.4 от ППВС № 7/73 г.; решение № 231 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 4143/2022 г. на II г. о. на ВКС; решение 53 от 14.05.2019 г. по гр. д. № 2613/2018 г. на II г. о. Посочената трайна практика не се нуждае от промяна. Касационно обжалване не може да бъде допуснато по формулирания втори въпрос. При този изход на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 2000 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение