Определение № 1050 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2008/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Касаторът А. П. К. обжалва Решение № 91/20.05.2024 г. по в.гр.д. № 390/2023 г. на АС-Пловдив в частта му, с която е потвърдено Решение № 140/13.04.2023 г. по гр.д. № 231/2022 г. за частично уважаване на предявените срещу касатора установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД. В жалбата са заявени касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Недопустимостта на въззивното решение е обоснована с обстоятелството, че то потвърждава първоинстанционния акт въпреки противоречията между приетите в двете инстанции експертизи. Като причина за неправилност поради нарушение на материалния закон касаторът сочи кумулирането на възнаградителна лихва, неустойка за забава и законна лихва, погрешното прилагане на правилата за обявяване на предсрочна изискуемост и на последиците от нея, на правилата за погасяване по чл. 76 ЗЗД и на забраната за неравноправност. Поддържа, че изводът за настъпила предсрочна изискуемост е и необоснован с оглед липсата на данни за връчване на изявлението на кредитора и предвид събраните доказателства за извършваните по кредита плащания. Допълва, че според договора предсрочна изискуемост може да се обяви не при неплащане на коя да е вноска по кредита, а само на последната падежирала преди позоваването на кредитора. Счита, че касационно обжалване следва да се допусне поради вероятната недопустимост и очевидната неправилност на въззивното решение, както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Излага и становище за неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД срещу касатора искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за установяване дължимостта на вземания по договор за кредит: 27 512, 75 лв. – главница, 13 346,61 лв. – възнаградителна лихва за периода 15.06.2015 г. – 01.04.2021 г., 1 463,33 лв. – неустойка за забава за периода 11.07.2020 г. – 01.04.2021 г., 761,65 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 02.04.2021 г. – 09.09.2021 г., ведно със законната лихва от 10.09.2021 г. до погасяването. Първоинстанционният съд е установил следната фактическа обстановка: на 13.12.2006 г. между касатора и банка, чийто универсален правоприемник е ищецът, е сключен договор за кредит за 30 000 лв. и същият е усвоен; кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума до 15.12.2026 г., ведно с възнаградителна лихва във фиксиран за първата година и определяем според СОФИБОР след това размер, а при забава – да заплати неустойка; касаторът е изпаднал в забава, считано от 15.07.2014 г.; на 30.09.2020 г. банката е връчила на кредитополучателя изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с предоставен седемдневен срок за доброволно изпълнение, но плащане не е последвало; между страните са съществували и други кредитни правоотношения. При тези факти съдът е приел, че погасяването на задълженията по кредитите на касатора се е извършвало в съответствие с предвидените в договорите условия и че предсрочната изискуемост е настъпила на посочената в заявлението по чл. 417 ГПК дата 02.04.2021 г., към която по процесния кредит е имало непогасени задължения. Позовавайки се на счетоводната експертиза, първоинстанционният съд е уважил изцяло исковете за главница и за законна лихва, а останалите е отхвърлил частично. Въззивният съд, в отлика от първоинстанционния, е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила на 08.10.2020 г., когато е изтекъл срокът за изпълнение на непогасените по кредита задължения съгласно връченото лично на кредитополучателя на 30.09.2020 г. изявление. Изложил е доводи за неоснователност на направеното от касатора възражение за нищожност на уговорките относно възнаградителната лихва поради явна нееквивалетност и неравноправност. Констатирал е капитализиране на сумата от 617,58 лв. и е приел договорката за това за нищожна поради противоречие със закона, но е мотивирал допустимата едновременна дължимост на различни лихви предвид различния им характер. При тези съображения въззивният съд е кредитирал приетото от него допълнително заключение на счетоводната експертиза, с което е отчетен действителният момент на настъпване на предсрочната изискуемост, представляващ и краен момент на начисляване на възнаградителната лихва, съобразена е установената от съда капитализация, извършените плащания извън тези по предприетото принудително изпълнение, както и плащанията по другите кредитни правоотношения. Така съдът е счел за дължими следните суми: 26 678,17 лв. - главница, 11 939,54 лв. - възнаградителна лихва за периода 15.06.2015 г. – 08.10.2020 г., 316,27 лв. – неустойка за забава за периода 11.07.2020 г. - 08.10.2020 г. и 1 905,88 лв. - законна лихва за периода 09.10.2020 г. - 9.09.2021 г. Поради това е отменил първоинстанционното решение относно част от уважените искове, в която част ги е отхвърлил, а в останалата е потвърдил обжалвания акт. Съобразил е и частичната недопустимост на първоинстанционното решение относно вземането за законна лихва над заявения със заявлението размер от 646,36 лв. и в тази част го е обезсилил. При изложените данни не се констатира недопустимост на въззивното решение. Сочената от касатора причина (разлики в приетите заключения) има отношение към правилността на акта, а не към процесуалните предпоставки за постановяването му, и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Не се установява и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от самия акт, съответно от мотивите към него, нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон или прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая касаторът аргументира очевидната неправилност с доводи, черпени от събрани по делото доказателства (относно отправяне на изявление за обявяване на предсрочната изискуемост и относно наличието на непогасени задължения към момента на получаването му), а това изключва очевидността им според разтълкувания по-горе смисъл. Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК също не са налице. Те изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос и не допускат същият да бъде изведен служебно от съда въз основа на касационните доводи (допустимо е единствено служебно уточняване съобразно конкретиката на казуса). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е възпроизвел част от касационните си доводи, свързани с неправилната преценка на предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост, но не е формулирал конкретен въпрос, спрямо който да се извърши преценка за противоречие с практиката на ВКС или за значимост на отговорите му за прилагането на закона и развитието на правото. Поради това не е удовлетворен общият селективен критерий. Дори обаче да се приеме, че касаторът се позовава на въпросите, които са разрешени в посочената от него практика, не би бил покрит допълнителният селективен критерий за никое от заявените основания. Въззивният съд е разрешил спора относно предсрочната изискуемост и последиците й според изведените в тълкувателната и казуалната практика на ВКС предпоставки и съображения (вкл. според посочените от касатора Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк.д. № 4/2013 г. и Тълкувателно решение № 3/2017 г. по тълк.д. № 3/2017 г.). Дали тези предпоставки са били правилно установени от съда предвид събраните доказателства, е въпрос, който не може да се изследва във фазата на селектиране на касационната жалба, нито пък несъгласието на касатора с фактическите изводи на съда може да е основание за допускане на касационно обжалване. Същевременно няма промяна в обществените отношения или в закона, налагаща изменение на съществуващото задължително и казуално тълкуване на разпоредбите относно института на предсрочната изискуемост, с която промяна да се обоснове значимост на въпросите за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,