Определение № 1064 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ответниците в производството – В. Н. Н., чрез адв. Р., и Е. А. Н., чрез адв. И., против решение № 905 от 11.07.2025 г. по гр. д. № 1260/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив, X състав. Ответницата по жалби Л. Н. Й., чрез адв. А. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на В. Н. и за нейната неоснователност. Претендира разноски. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 537 от 10.02.2025 г. по гр. д. № 14933/2022 г. на Районен съд – Пловдив, за разваляне на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, до размера на 1/3 ид. ч. по иска, предявен от Л. Н. Й. против В. Н. Н. и Е. А. Н., на сключения с нотариален акт № ...., том IV, рег. № 4707, дело № 693/2020 г. на нотариус Б. Т., между Н. И. Н. и ответника В. Н. Н., договор за прехвърляне на недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор...., съставляващ апартамент № .., на ет. 2, вх. „Б“ от жилищен блок № .., находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 78. 35 кв. м., ведно с прилежащите избено помещение № 28 с площ от 4 кв. м., ведно с 1,072 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж, срещу задължение за гледане и издръжка, поради виновно неизпълнение от ответниците и в полза на ищцата са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна за безспорно между страните, че с договор от 04.11.2020 г., оформен с нотариален акт № .../04.11.2020 г. на нотариус Т., Н. И. Н. е прехвърлил на сина си В. Н. Н. собствеността върху процесния недвижим имот срещу задължението на приобретателя да поеме издръжката и гледането на прехвърлителя и му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил до сега, докато е жив. Към момента на сключване на договора приобретателят В. Н. Н. е бил в граждански брак с Е. А. Н., сключен на 08.07.2000 г. От изслушаните свидетелски показания относно изпълнението на алеаторния договор и данните по делото, решаващият състав е намерил, че дължимите грижа и издръжка не са доставяни на приобретателя и е уважил конститутивния иск като е развалил договора до размера на притежаваната от ищцата (законен наследник на починалия прехвърлител - дъщеря, наследила го заедно с ответника и още един брат) идеална част – 1/3. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката Р. Н. – бивша съпруга на прехвърлителя и майка на Л. Й. и В. Н., с мотиви, че същата има ежедневни непосредствени възприятия за състоянието, грижите и издръжката, предоставяна на Н. Н., понеже през последните петнадесет – двадесет години са живели заедно, макар и разведени, в едно жилище. Съобразен е изнесения от свидетеля факт, че В. не е работил, т. е. не полага труд по трудово правоотношение, който се подкрепя от отразеното в писмо рег. № 11 - 01 – 865/13.06.2023 г. изпратено от ТД на НАП – П., че лицето не се осигурява, а също, че синът й В. никога не е издържал нея и бившия й съпруг, а всички грижи за покойния Н. Н. в домакинството е полагала изцяло тя; че средно веднъж месечно В. е посещавал дома им, но не е помагал за нищо; че съпругата му Е. също не е полагала грижи за Н., нито е давала издръжка; а единствено когато Н. се е разболял от Ковид – 19, В. го а закарал до личния лекар за медицински изследвания, но когато през ноември 2021 г. Н. се е наранил при падане от стълби, В. не е дошъл, за да помогне. Прието е, че показанията на свидетелите С. (съсед на бившите съпрузи Р. и Н. Н.) и А. Н. (син на ответниците В. и Е. Н.), че В. е разговарял често с баща си по телефона, помогнал му е като го е завел на лекар при заболяването му от Ковид-19, както и че му е осигурявал някои лекарства, както и зъбна протеза, не установяват пълно и цялостно изпълнение на задължението на приобретателите да гледат и издържат прехвърлителя. Напротив – дължимите непосредствени ежедневни натурални грижи и издръжка към прехвърлителя не са престирани. Без правно значение за спора са счетени представените от ответниците разписки за предоставени на прехвърлителя ежемесечно в определен период парични суми за издръжка. Според съда дори и да се направи съждение, че са подписани по принуда, упражнена от сина В. към автора им – прехвърлителя, то най – късно издадената разписка е от 05.11.2021 г., а до смъртта на Н. Н. на 07.04.2022 г., е изминал достатъчно дълъг период, за който не са ангажирани доказателства за изпълнение на задълженията по договора, вкл. и предоставена издръжка. Вън от изложеното, е аргументирано становище, че по делото не се твърди и не се установява постановена от съда трансформация на натуралните задължения в парични, за да е налице надлежно изпълнение от страна на ответниците, а задължението им като на приобретатели освен за издръжка е и за гледане, което се изразява в задоволяване на ежедневните нужди на прехвърлителя от храна, лекарства и всичко необходимо за нормалния му живот. В обобщение, второинстанционният съд е счел да е налице неизпълнение на задълженията, поети от приобретателя по алеаторния договор, което е значително с оглед интереса на кредитора и е основание за неговото разваляне до размера от 1/3 ид. ч. от прехвърленото право на собственост, на колкото възлиза наследствената квота на ищцата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационните жалби (което е със сходно съдържание), касаторите не поставят конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд. Вместо това се позовават и сочат практика на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в решение № 24 от 28.01.2020 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г.о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на IV г.о., решение № 177 от 28.07.2015 г. по гр. д. № 6369/2014 г. на IV г.о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на IV г.о., решение № 159 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 1871/2014 г. на II т.о., решение № 60170 от 30.07.2021 г. по гр. д. № 124/2021 г. на III г.о., т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 295 от 19.12.2019 г. по гр. д. № 2620/2019 г. на IV г.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III г.о. и др. Касационен контрол не може да се допусне и по двете жалби. Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с ТР № 1/2010 г., ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбите на ответниците не съдържат конкретно формулиран правен въпрос, удовлетворяващ общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и не позволяват извеждането му от ВКС от съдържанието на тези изложения, които се припокриват с оплакванията за неправилност на въззивното решение и представляват изложение на фактите и съдебна практика, които според жалбоподателите са релевантни за спора. Направени са оплаквания за нарушения на чл. 172 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и за липсата на обсъждане на определени обстоятелства, които страната счита за значими в случая. Несъгласието й обаче с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на обжалваното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на съдебния акт и подлежат на преценка по реда на чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че в случая въззивното решение не противоречи на многобройната и последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за преценката си относно основателността на иска за разваляне по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, и е дал изричен отговор на направените от страните доводи по делото и заявените пред него оплаквания. Изводите му, че в случая е налице неизпълнение на задълженията на приобретателите по процесния договор за издръжка и гледане, което е основание за развалянето му, почиват на извършен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Отделно от изложеното, не се констатира и противоречие с установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК, съгласно която няма пречка заинтересованите лица да свидетелстват по делото, като преценявайки данните за заинтересованост на свидетелите по правилото на чл. 172 ГПК, съдът може да приеме, че макар и заинтересован свидетелят е възприел вярно релевантните за възникналия правен спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си. В настоящия случай във връзка с показанията на заинтересованите лица, разпитани като свидетели, решаващият състав изрично е посочил мотиви, поради които кредитира същите, а и ги е съобразил и съпоставил с останалия събран и обсъден по делото доказателствен материал. Дали този анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, които в случая не противоречат на практиката на ВКС. В заключение, касаторите не обосновават предпоставки за допустимост на обжалването, поради което достъпът до касационен контрол следва да се откаже. При този изход на делото касаторът В. Н. Н. дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 766. 94 евро и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,