Определение № 50412 от 31.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1688/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. М., представляван от адв.С. Я., срещу решение № 156 от 23.03.2022г. по в.т.д. № 917/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 1-ви търговски състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 260269 от 20.07.2021г. по т.д. № 1228/2020г. на Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение, е отхвърлен предявеният от С. Х. М. против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ; за разликата над 35 000 лева до присъдените 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 08.10.2018г., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.07.2020г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че неправилно въззивният съд не е кредитирал изцяло показанията на свидетелката К. Т. с аргумента, че същата е заинтересована от изхода на делото поради съвместното си съжителство с пострадалия. В тази връзка твърди липсата на данни по делото за лъжесвидетелстване; навежда доводи, че възстановяването на движенията на крайника без личен преглед от вещото лице, както и силата на търпените болки в главата вследствие на инцидента могат да бъдат установени единствено от свидетелката, която е била най – близо до него и има преки впечатления за това какво е преживявал. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост и критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., тъй като неправилно не е кредитирал показанията на свидетелката К. Т., вследствие на което претърпените от него неимуществени вреди са останали недооценени. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, представляван от юрк.Ц. Б., оспорва касационната жалба. Поддържа, че касаторът не е поставил материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да постанови решението в обжалваната част, е приел за безспорно, че вследствие на ПТП от 08.10.2018г., виновно причинено от застрахования при ответника водач на лек автомобил – М. А. М., ищецът С. Х. М. е получил счупване на дясното коленно капаче. Във връзка с установяването на търпените от пострадалия неимуществени вреди апелативният съд е съобразил заключението на вещото лице по приетата съдебно – медицинска експертиза. По отношение на събраните по делото гласни доказателства, решаващият съдебен състав е отчел възможната заинтересованост на свидетелката К. Т. и е кредитирал показанията й в частта, непротиворечаща на данните от експертното заключение. Не е кредитирал показанията й относно сочения по – дълъг възстановителен период, сравнен с отразения в експертното заключение, както и относно твърденията, че функционално травмираният крак на ищеца не се е възстановил и към момента на разпита на свидетелката, извършен в съдебно заседание от 27.04.2021г., т.е. повече от две години и половина след ПТП и увреждането, и то дотолкова, че ищецът да не може да работи и да се грижи за семейството и детето си. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал установеното от вещото лице, че основната функция на увредения крак, позволяваща ходенето и извършването на работа, е възстановена в рамките на пет месеца след увреждането, както и липсата на медицинска документация, която да съдържа други данни и да сочи на друг извод. Изложил е съображения, че дава вяра на заключението на експерта, тъй като същото е основано на професионални медицински познания, с каквито няма данни свидетелката да разполага. С този аргумент не е кредитирал показанията и за това, че изпитваните от ищеца болки в главата и дразнене от светлината са резултат от полученото сътресение на мозъка. Акцентирал е, че приложената медицинска документация и заключението на експертизата не съдържат данни, които да потвърждават твърдяната от свидетелката причинна връзка между изпитваните от пострадалия болки в главата, респ. дразнене от светлината и полученото от него вследствие на ПТП сътресение на мозъка. С оглед на това и при съобразяване на вида и характера на получените от ищеца травматични увреждания, продължителността на оздравителния период, липсата на установени физически или психически последици за пострадалия от полученото сътресение на мозъка, изпитваните от него физически затруднения, търпените физически и психо – емоционални страдания, проведеното лечение, липсата на експертни медицински данни за бъдещи неблагоприятни остатъчни последици от травмата, възрастта на ищеца към датата на ПТП, социално – икономическите условия в страната към този момент и съдебната практика по сходни случаи, въззивният съд е достигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 35 000 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният в изложението въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и въведения с него принцип за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди е обсъждан, но не е решен в противоречие с формираната по него постоянна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968г. и решения по чл.290 ГПК, както и служебно известните на настоящия състав решение № 151 от 12.11.2013г., по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. Съгласно така формираната практика за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Въззивният съд не се е отклонил от практиката по приложението на чл.52 ЗЗД, а при преценката за справедливия размер на обезщетението е отчел както общите критерии, така и специфичните за конкретния случай релевантни обстоятелства и тяхното конкретно проявление и значение за размера на търпените вреди. Въззивният съд е изложил собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение, неговата преценка не е абстрактна, а се основава на множество приети за установени обстоятелства. Поради това не може да се приеме за основателно твърдението на касатора, че при постановяване на обжалваното решение апелативният съд се е отклонил от константната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора за недооценяване на претърпените неимуществени вреди поради некредитиране в цялост на свидетелските показания на К. Т.. В случая въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е взел предвид евентуалната заинтересованост на свидетелката от изхода на делото и е обсъдил показанията й в съвкупност с всички останали доказателства по делото, в това число заключението на СМЕ. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение