Определение № 787 от 29.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2254/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответниците в производството – „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] и З. П. Р., ЕГН: [ЕГН], срещу въззивно решение № 11 от 07. 02. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д. № 247 по описа на съда за 2021 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 255 от 13. 07. 2021 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по т.д. № 510 по описа на съда за 2019 г., с което на свой ред е обявен, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за относително недействителен по отношение на ищеца „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], договор за покупко-продажба на дружествени дялове във „ВЕЛЕС ПЛАСТ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], сключен на 07. 10. 2014 г. между „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] и З. П. Р., ЕГН: [ЕГН], със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната си жалба касаторите излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение и искат отмяната му, претендират разноски. Твърди се, че ищецът не е кредитор на ответника „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, поради което и няма правен интерес от воденето на иска. Излага се, че е безспорно по делото, че ответникът „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД е бил кредитополучател по договор за кредит № 050-20 от 13. 10. 2008 г. с ТБ „МКБ ЮНИОНБАНК“ АД и 8 броя анекси към същия, както и че с подписването на анекс № 4/07. 06. 2011 г. към договор за овърдрафтен кредит № 050-67/11. 06. 2011 г. дружеството е встъпило като съдлъжник и по този договор, и последващи два анекса към него. Сочи се, че по делото е представен договор за цесия от 07. 12. 2018 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД /“ПИБ“ АД/ и „С.Г. Груп“ ЕООД /впоследствие ЕАД/ за продажба на портфейл от дългове, като към допълнителната искова молба е представено и Приложение № 39 към договора, от което е видно, че е прехвърлено вземане по договор за кредит № 050-20 от 13. 10. 2008 г., без да са представени доказателства, че в съвкупността от продадени дългове е и този по договор за овърдрафтен кредит № 050-67/11. 06. 2011 г. Твърди се, че не са представени доказателства, че на длъжника е било съобщено за извършеното прехвърляне - в представените две товарителници като получател е вписано лицето Н., който е управител на „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД, а не на „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, а представеното по делото, неподписано от получателя уведомление изх. № I-272/07. 02. 2019 г. до „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД с копие до „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД касае уведомяване до длъжниците по договор за овърдрафтен кредит № 050-67/11. 06. 2011 г., за вземанията по който договор ищецът пък не е представил доказателства, че са предмет на цесията му с „ПИБ“ АД. Поради изложеното според касаторите в нито един момент извършеното прехвърляне на вземания не е породило правното си действие спрямо длъжника „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, тъй като не му е било съобщено. За такова съобщаване може да се счита едва изпращането на Приложение № 39 с допълнителната искова молба /същата е връчена на ответниците на 17 и 26. 02. 2020 г. – бел. на докладчика в касационната инстанция/, с което при това длъжникът е уведомен само за прехвърлянето на вземанията по договор за кредит № 050-20 от 13. 10. 2008 г. Към датата на това уведомяване обаче според касаторите ищецът вече е изгубил качеството си на кредитор, тъй като на 18. 10. 2019 г. е продал своето вземане на трето лице – „ЕКОЩРОМ“ ЕООД, за което и за уведомяването на длъжника „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД за това прехвърляне, според касаторите са представени доказателства по делото. Твърди се, че съдът не дава отговор на въпроса дали приема, че ответниците са валидно уведомени за процесната продажба на вземане с процесното съобщение, а приема, че дори и да не били уведомени със съобщението, то били уведомени най-късно с получаването на исковата молба. Тезата на ответниците обаче е, че ищецът няма правен интерес, поради което е от значение дали към момента на завеждането на делото договорът за продажба е произвел своето действие, а не след това, доколкото към датата на получаването на исковата молба ищецът вече не е кредитор по вземане към „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД /тук явно се има предвид ответника „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, доколкото правният интерес на ищеца да води иска по чл. 135 от ЗЗД се обосновава по делото само с качеството му на кредитор именно на „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, но не и на „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД – бел. на докладчика в касационната инстанция/. Според касаторите видно от договора за продажба на вземания между ищеца „С.Г. Груп“ ЕАД и „ЕКОЩРОМ“ ЕООД от 18. 10. 2019 г. ищецът - цедент е прехвърлил на цесионера два броя вземания във вида и в пълния размер, в който цедентът ги притежава, съгласно разпоредбите на договор за цесия между него и „ПИБ“ АД с нотариална заверка на подписите от 07. 12. 2018 г., и съответните Приложение № 32 и Приложение № 39 – неразделни части от договора, за които вземания цедентът притежава изпълнителен титул – изпълнителен лист от 26. 08. 2016 г., издаден по гр.д. № 329/2016 г. на РС – Средец и изпълнителен лист от 25. 08. 2016 г., издаден от РС – Царево. При така изложеното за касаторите е безспорно, че ищецът е загубил качеството си на кредитор. Доколкото, отново според изложеното от касаторите в жалбата им, искът по чл. 135 от ЗЗД има характер на обезпечение и в договора между ищеца и „ЕКОЩРОМ“ ЕООД не само не е уговорено друго, но и изрично е уговорено, че вземанията – негов предмет, се прехвърлят на цесионера заедно с всички обезпечения, то и според касаторите, ако към момента на прехвърлянето на вземането за цедента вече е било възникнало правото на иск по чл. 135 от ЗЗД, с последващата цесия това право е преминало в патримониума на цесионера „ЕКОЩРОМ“ ЕООД. В тази връзка се оспорва изводът на съда, че ищецът има активна материалноправна легитимация да води иска, тъй като основана на веднъж възникналото преобразуващо право да се иска обявяване на относителна недействителност на увреждащата сделка, същата не се погасявала с последващите цесии. Оспорва се и изводът на първоинстанционния съд, към мотивите на решението на който въззивният съд е препратил, основан на разпоредбите на чл. 226, ал. 1 и 2 от ГПК, съобразно които при прехвърляне на спорното право делото продължава между същите страни. Според касаторите в случая с последващата цесия не е налице прехвърляне на спорното във висящия процес право, тъй като съобразно предмета на делото и според касаторите, спорното право е относителната недействителност на процесния договор за прехвърляне на дружествени дялове. Отново според касаторите приетото от съда би било налице и разпоредбите на чл. 226 от ГПК, на които съдът се е позовал, биха били приложими при прехвърляне по време на процеса, на дружествените дялове, обявяването на относителната недействителност спрямо ищеца, на прехвърлянето на които от първия на втория ответник, е предмет на предявения, процесен иск по чл. 135 от ЗЗД. Цитират се в подкрепа на такъв извод разпоредбите на чл. 426, ал. 2 /тук явно се има предвид чл. 226, ал. 2 ГПК – разпоредбата на чл. 426, ал. 2 от с.з. е неотносима към спора – бел. на докладчика в касационната инстанция/ във вр. с чл. 222 ГПК, както и на чл. 226, ал. 3 във вр. с чл. 114 и чл. 78 от ЗС, въз основа на съдържанието на които се твърди, че разпоредбите на чл. 226, ал. 1 и 2 от ГПК в случая биха имали възприетото от съда тяхно действие, само по отношение на евентуалния приобретател на дружествените дялове – предмет на процесния договор, но не и по отношение на ищеца – цедент и цесионера му „ЕКОЩРОМ“ ЕООД, тъй като последният не е придобил „спорното право“ в процеса; постановеният по делото съдебен акт не би имал сила на пресъдено нещо по отношение на него, а той единствен има правен интерес да води обезпечително производство по процесния ред на чл. 135 от ЗЗД и това се извличало от съдържанието на чл. 298 от ГПК. Все в изложената насока се цитира и ТРОСГТКВКС № 2/2021 г. по тълк.д. № 2/2019 г. с мотивите към същото, в светлината на които се твърди, че по делото са представени доказателства /има се предвид представената във въззивното производство спогодба с участието на ответника „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД и цесионера по договор за цесия с ищеца „ЕКОЩРОМ“ ЕООД от 15. 10. 2021 г. за погасяване на дълга на първото към второто търговски дружества – бел. на докладчика в касационната инстанция/, че целият прехвърлен по договора за цесия дълг е погасен, с което е отпаднало качеството на длъжник въобще на въззивника „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД /тук явно отново се има предвид „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД не е страна по делото – бел. на докладчика в касационната инстанция/. Критикува се като противоречащо на закона и на доказателствата приетото от съда, че този факт е ирелевантен за изхода на делото, тъй като това не можело да доведе до извод, че преобразуващото право на ищеца било погасено, доколкото спогодбата не доказвала удовлетворяване на ищеца, респ. цесионера „КОРПОРАТИВНА КОЛЕКТОРСКА КОМПАНИЯ“ ЕООД /което дружество пък е цесионер по друг договор за цесия с ищеца, според твърденията на когото – за прехвърляне на вземане в размер на 100000 евро – част само от главницата по първоначалното процесно вземане, и сключен преди договора за цесия с „ЕКОЩРОМ“ ЕООД – бел. на докладчика в касационната инстанция/. По отношение на цесионера „КОРПОРАТИВНА КОЛЕКТОРСКА КОМПАНИЯ“ ЕООД касаторите твърдят, че не е доказано качеството му на такъв и на титуляр на част от вземането, доколкото са оспорили по делото договора за цесия между ищеца и това дружество, като създаден за целите на процеса, оспорена е и датата на съставянето и подписването му – обстоятелства, които съдът не е обсъждал. По отношение приетото от съда, че погасяването на задължението не можело да доведе до извод, че преобразуващото право на ищеца е погасено се твърди, че противоречи на ТРОСГТКВКС № 2/2021 г. по тълк.д. № 2/2019 г. и приетото в него, че правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД, е предпоставено от наличие на действително вземане. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите заявяват наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. В раздели от I до V от изложението се пресъздават оплакванията, изложени от касаторите в касационната жалба, но липсват формулирани правни въпроси, като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съдържанието на която е пресъздадено и по-долу в настоящите мотиви. В р. VI от изложението /номериран „V.“/, се формулират въпросите: „ Поражда ли действие цесия спрямо длъжника и третите лица в случаите, в които уведомяването за същата е станало след като цесионерът е загубил вече качеството си на кредитор?“ По отношение на този въпрос се заявява наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 142-7 от 11. 11. 1954 г. ОСГК, където е прието, че цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато предишният кредитор му съобщи за станалото прехвърляне; Съобщението, направено от приемателя /цесионера/ на длъжника, не оказва такова действие. Поддържа се, че и в по-новата практика на ВКС е дадено идентично разрешение, като например в решение № 89 от 30. 09. 2020 г. на ВКС по гр.д. № 3827/2019 г. на Четвърто г.о. на ВКС, ГК. В случай че се приеме, че посочената от касаторите съдебна практика е неприложима, алтернативно и бланкетно се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без същото да се обосновава с конкретни твърдения за наличието на хипотезата, уредена в посочената норма на процесуалния закон. „Дали кредитор, който се е разпоредил с вземането си има правен интерес от провеждане на исково производство по чл. 135 от ЗЗД, такъв интерес обосновава ли се ако в процеса встъпи трето лице – помагач, домогващо се да докаже, че е кредитор със самостоятелни права?“ Касаторите считат, че изводът на съда, че този кредитор имал активната материалноправна легитимация да води иска по чл. 135 от ЗДДС /явно – ЗЗД – бел. на докладчика в касационната инстанция/ - веднъж възникналото преобразуващо право да се иска обявяване на относителна недействителност на увреждащата сделка не се погасявала с последващите цесии, е в противоречие със закона и с мотивите на ТРОСГТКВКС № 2/2021 г. по тълк.д. № 2/2019 г., тъй като цедентът прехвърля вземането ведно със съответните привилегии и обезпечения – веднъж прехвърлено вземането, той се лишава от правото не само да го събира, а и да извършва каквото и да е от дадените на приемателя права, несъмнено едно от които е правото на цесионера да води обезпечителни производства. Като се пита, ако силата на пресъдено нещо се разпростира върху цесионера в хипотезата на чл. 226, ал. 3 от ГПК /с оглед приетата от инстанциите по същество приложимост в случая на разпоредбите на сочения член от процесуалния закон, със съответните му алинеи/, защо той разполага и със самостоятелното право на иск по чл. 135 от ЗЗД /признато му от ТРОСГТКВКС № 2/2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г./, по-натам се възпроизвеждат твърденията в касационната жалба и базираните на тях оплаквания в насока на това, че ако към момента на прехвърлянето на вземането за цедента вече е било възникнало правото на иск по чл. 135 от ЗЗД, това право е преминало към цесионера „ЕКОЩРОМ“ ЕООД. Иска се допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, в случай, че се приеме, че сочената съдебна практика не е приложима – алтернативно по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК /бланкетно, без конкретно обосноваване на последното/. „Дали с погасяване на задължението от страна на длъжника отпада и правния интерес от водене на отменителен иск по реда на чл. 135 от ЗЗД?“ По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с мотивите на ТРОСГТКВКС № 2/2021 г. по тълк.д. № 2/2019 г., в които се приема, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, при условията на алтернативност общо се поддържа това по т. 3 от същия законов текст. Ответникът по касация „С.Г. Груп“ ЕАД и третото лице помагач на негова страна в производството „КОРПОРАТИВНА КОЛЕКТОРСКА КОМПАНИЯ“ ЕООД в писмени отговори по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намират жалбата за неоснователна, ответникът по касация не заявява претенция за разноски в производството пред ВКС. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателност на предявения иск въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 от ГПК към мотивите и на първоинстанционното решение, е изложил в относимата към съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване и съответстващите му оплаквания в касационната жалба, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че по делото се установява наличието на предпоставките /изброен и анализирани от съда на същото място в мотивите му/, за уважаването на предявения иск. Съдът е посочил, че съгласно TP № 2/2019 г. на ОСГТК на ВКС цесионерът притежава активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор - цедента, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането. Цитират се мотивите към ТР, където се приема, че след възникването на материалното преобразуващо право да се иска обявяване на сделката за недействителна спрямо него в полза на цедента, доколкото същото обслужва единствено интереса от събиране на вземането му и доколкото вземането е предмет на цесията, не и останалите права и задължения по правоотношението между длъжника и кредитора - цедент, то следва че същото, в качеството на принадлежност - обезпечение в широк смисъл, е прехвърлимо по силата на цесията, обслужвайки събирането му, но в полза на цесионера, към който с цесията е преминал и интересът от удовлетворяването му. Пак там е изложено, че възникналото материално преобразуващо право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не се погасява с цесията, а само с последващи действия на длъжника, преодоляващи последиците на предходното увреждащо действие или сделка. Със сключването на договора за цесия не възниква ново вземане, а вече възникналото се придобива от другиго, сменя титуляра си. Увреждащите сделка или действие имат този ефект спрямо „вземането“, независимо от личността на кредитора.“ Въззивният съд е изложил по-натам, че ищецът се явява цесионер - той е придобил вземане против първия ответник по договор за банков кредит, сключен на 13. 10. 2008 г., с „МКБ Юнионбанк“ АД, сега „ПИБ“ АД. Конкретният договор за банков кредит, от който произтича вземането, е посочен в приложението към договора за цесия. Ищецът-цесионер е бил надлежно упълномощен от цедента да съобщи цесията на длъжника. Той е изпратил съобщение (уведомление) за цесията на адреса на управление на дружеството: [населено място], [улица], където на 18. 02. 2019 г., то е било получено от лице, посочено като „Н.“. Дори да се приеме за основателно възражението, че уведомлението не е редовно връчено, цесията следва да се счита съобщена на длъжника най-късно с исковата молба, с която е предявен иска по чл. 135 ЗЗД. Независимо от датата на уведомяване на длъжника, към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция, на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД цесията е произвела действие спрямо длъжника и третите лица. Цедентът е имал качеството на кредитор от момента на сключване на договора за банков кредит, т.е. от 2008 г., а сочената като увреждаща сделка е сключена на 07. 10. 2014 г. По тези съображения ищецът-цесионер притежава активната материалноправна легитимация за води иска по чл. 135 ЗЗД. Веднъж възникналото преобразуващо право да се иска обявяване относителна недействителност на увреждащата сделка не се погасява с последващите цесии - нито тази в полза на ищеца, нито следващите в полза на третото лице - помагач и на „Екощром“ ЕООД. То може да се погаси, както разяснява ОСГТК в цитираното решение, само с последващи действия на длъжника, преодоляващи последиците на предходното увреждащо действие или сделка. Такива действия не се установяват. Представената във въззивното производство спогодба от 15. 10. 2021 г., сключена между „Екощром“ ЕООД- цесионер, комуто ищецът е прехвърлил част от вземането си против длъжника, „Средецпласт“ ЕООД и „Металпласт БГ“ ЕООД не може да доведе до извод, че преобразуващото право на ищеца е погасено, тъй като спогодбата не доказва удовлетворяване на ищеца, респ. цесионера „Корпоративна колекторска компания“ ЕООД. На свой ред първоинстанционния съд в мотивите си, към които въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил, е изложил в относимата към съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване и съответстващите му оплаквания в касационната жалба, част от собствените си мотиви, че: Представените по делото доказателства установяват сключването на цитирания банков договор за кредит № 050-20 между ТБ „МКБ Юнионбанк“ АД и ответника „Средецпласт“ ЕООД на 13. 10. 2008 г., с последващи осем броя анекси към него. Доказателствата по делото установяват и сключването на сочения от ищеца договор за цесия от 07. 12. 2018 г. и Приложение № 39 към него от същата дата, с който „ПИБ“ АД /универсален правоприемник на „МКБ Юнионбанк“ АД/ прехвърля на ищеца „С. Г. Груп“ всички свои парични вземания по договора за кредит с № 050-20/13. 10. 2008г., за които са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр.д. № 328/ 2016 г. по описа на РС – Средец, предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 20168040400767 на ЧСИ с рег. № 804, в размер на общо 1209135.75 лв. към датата на цесията, ведно с всички привилегии и обезпечения. Ищецът твърди, че в качеството си на пълномощник на цедента надлежно е съобщил цесията на ответното дружество – с уведомление с изх. № I-272, връчено на 11. 03. 2019г. съгласно известие за доставяне, което представя. Първоинстанционният съд сочи, че в хода на производството по делото с договор за цесия от 11. 10. 2019 г. ищецът „С. Г. ГРУП“ ЕАД е прехвърлил част от вземанията си към ответното дружество на третото лице – помагач „Сконтекс“ ЕООД, впоследствие „Корпоративна колекторска компания“ ЕООД. Съгласно договора, предмет на цесията е част от вземането по цитираното изпълнително дело № 20168040400767 на ЧСИ с рег. № 804 – сумата от 100000 евро, без привилегии, обезпечения и изтекли лихви. Впоследствие с договор за цесия от 18. 10. 2019г. ищецът е прехвърлил на трето на спора лице – „Екощром“ ЕООД останалата част от вземанията си по цитирания договор за кредит, ведно с привилегиите и обезпеченията. При тези така установените факти, на които ищецът основава качеството си на кредитор на ответното дружество, първоинстанционният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответника против активната му процесуалноправна и материалноправна легитимация по делото. Според съда съгласно чл. 226, ал. 1 и 2 от ГПК при прехвърляне на спорното право в течение на производството, делото следва своя ход между първоначалните страни, а приобретателят може да встъпи или да бъде привлечен в делото като трето лице. Законът допуска заместване на прехвърлителя от встъпилия приобретател на правото само при условията на чл. 222 от ГПК – със съгласието на двете страни по спора. В случая според съда несъмнено е налице прехвърляне в хода на производството по делото на спорното право, легитимиращо ищеца като кредитор, но същият запазва активната си процесуалноправна легитимация по делото на основание чл. 226, ал. 1 от ГПК. По делото като трето лице помагач е встъпил само един от приобретателите, без да е постигано съгласие за заместване на праводателя. Първоинстанционният съд сочи по-натам, че с процесния договор за цесия от 07. 12. 2018 г. ищецът - цесионер е придобил договорните вземания на кредитодателя с всички обезпечения, в това число и с правото му на иск по чл. 135 от ЗЗД за атакуваната в производството увреждаща сделка, сключена на 07. 10. 2014 г. – след възникването на правото на вземане на кредитора по договора за банков кредит и преди прехвърлянето на това право на цесионера. Съдът е намерил за ирелевантни за спорния предмет редовността на уведомяването на ответника за извършената на 07. 12. 2018 г. цесия, респективно настъпването на нейния ефект съгласно чл. 99, ал.4 от ЗЗД. Трайната съдебна практика приема, че когато е предявен само П. иск, без да е съединен с иск за самото парично вземане на кредитора, какъвто е случая, правоотношението, от което произтича това вземане, не става предмет на делото. За установяване на качеството на кредитор на ищеца е достатъчно установяването на фактите на сключване на договора за банков кредит и на прехвърлянето на правата на кредитодателя с договора за цесия от 07. 12. 2018 г. Предмет на иска е обявяване на относителна недействителност на атакуваната сделка, чието действие ще бъде само по отношение на кредитора, без да се засяга обвързващата ѝ сила в отношенията между ответниците, които са я сключили. Така, при уважаване на иска увреждащата сделка ще се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и то само с оглед на това негово качеството. Ако това негово качество бъде отречено или отпадне, ще отпадне и ефектът на установената непротивопоставимост. Затова при липсата на сила на пресъдено нещо, отричаща правото на вземане на ищеца, то съществуването му следва да бъде прието за установено в производството. В този смисъл са разясненията, дадени по т. 2 от тълкувателно решение № 2/09. 07. 2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС. По тези съображения съдът е приел за установена активната материалноправна легитимация на ищеца „С.Г. Груп“ ЕАД по предявения П. иск. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая първият въпрос на касаторите следва да се разглежда във връзка със съответстващите му оплаквания в касационната жалба в насока на това, че в мотивите си съдът не дава отговор на въпроса дали приема, че ответниците са валидно уведомени за процесната продажба на вземане с процесното съобщение, а приема, че дори и да не били уведомени със съобщението, то били уведомени най-късно с получаването на исковата молба. Видно е от точното съдържание на мотивите на съда, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, които в относимата им към това оплакване част са коректно възпроизведени в жалбата и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, че напротив - съдът всъщност приема за редовно връчени на ответника – касатор „Средецпласт“ ЕООД, приложените към исковата молба /л. 62 от първоинстанционното дело/ две товарителници, изпратени на адреса на управление на дружеството – [улица] [населено място] и оформени като получени за дружеството от „Н.“ на 11. 03. 2019 г. /Тук следва да се посочи, че в отговорите на исковата молба, депозирани от касаторите, качеството на лицето „Н.“, получило уведомленията не е оспорвано досежно правото му да ги получи от името и за сметка на съответните търговски дружества, но уведомяването е оспорено само като изхождащо не от стария, а от новия кредитор, в светлината на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, и доколкото товарителниците не удостоверяват съдържанието на пратката – бел. на докладчика в касационната инстанция/ Позовавайки се на т. 2 от ТРОСГТКВКС № 2 от 2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г. първоинстанционният съд, към мотивите на който въззивният такъв е препратил, е намерил за ирелевантна за спорния предмет редовността на уведомяването на длъжника за цесията от 07. 12. 2018 г. На свой ред въззивният такъв е приел извънсъдебното уведомяване са цесията преди завеждането на делото /м. март 2019 г./, за редовно, като е изложил, че ищецът – цесионер е бил надлежно уведомен от цедента да съобщи цесията на длъжника, изпратил е съобщение /уведомление/ за цесията на адреса на управлението на дружеството, където на 18. 02. 2019 г. /това е датата на изпращането, посочена в товарителниците, същите са получени на 11. 03. с.г. – бел. на докладчика в касационната инстанция/, то е било получено от лице, посочено като „Н.“. Именно това е приетото от съда редовно уведомяване на длъжника за цесията, а от точното съдържание на изложеното от съда непосредствено след цитираното изречение в насока на това, че дори и и да се приеме за основателно възражението, че уведомлението не е редовно връчено, цесията следва да се счита съобщена на длъжника най-късно с исковата молба и при простото му граматическо и лексическо тълкуване е видно, че това приемане от страна на съда е евентуално – само ако се приеме, че съобщението не е редовно връчено, но не като главно съображение /главен, обуславящ извод/, а именно и само като евентуални такива. Така изложените съображения на съда са обусловили и окончателния му извод, обективиран в мотивите му непосредствено след това, че независимо от датата на уведомяването на длъжника, към момента на приключването на устните състезания във въззивната инстанция на основание чл. 99, ал. 3 от ГПК цесията е произвела действие спрямо длъжника и третите лица. При така изложеното от една страна следва да се приеме, че отговорът на този първи въпрос на касаторите не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, разтълкуван по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., за да бъде въпросът годно общо основание за допускане на касационно обжалване, съответно – на въпроса такова качество следва да се отрече. От друга страна, дори и да се приеме обратното, то с оглед приетото от съда за установено по делото – че цедентът е упълномощил цесионера да извърши уведомяването на длъжника за цесията и в съответствие с постоянната практика на ВКС, признаваща редовността на така извършено „по пълномощие“ уведомяване /примерно, но не само решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС, решение № 96 от 17.04.2018 г. по гр.д. № 3049/2017 г., ГК, ІV г.о. на ВКС/, по отношение на въпроса не би бил налице и претендирания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с конкретната, цитирана от касаторите задължителна практика по същия въпрос на ВС от 1954 г. В допълнение следва да се посочи, че както в задължителната за съдилищата практика на ВКС – /ТРОСГТКВКС № 2/2021 г. по тълк.д. № 2/2019 г., в мотивите към което се приема, че искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е със санкционен за недобросъвестността на длъжника характер, поради което обективното знание на същия, че дължи, независимо кому, е достатъчно, след като и за настъпване на правните последици на цесията, в отношенията цедент - цесионер /за правоприемството помежду им/ знанието на длъжника е ирелевантно/, така и в каузалната такава /примерно, но не само решение № 99 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 1010/2017 г., ГК, ІV г.о. на ВКС, решение № 204 от 25.01.2018 г. по т.д. № 2230/2016 г., ТК, І т.о. на ВКС, решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС, решение № 96 от 17.04.2018 г. по гр.д. № 3049/2017 г., ГК, ІV г.о. на ВКС/ еднозначно се приема, че уведомяването и действието по отношение на длъжника и третите лица – чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, имат значение само за охраняване на интереса на длъжника да плати на овластен, действителен кредитор, съответно – за предпазването на длъжника от опасността да плати на материалноправно нелегитимирано лице, което пък би осуетило погасителния ефект на евентуално извършено от него преди уведомлението плащане. Наличието или липсата на уведомяване обаче не засягат действителността на цесията в отношенията между страните по нея /това е изрично посочено в цитираната по-горе част от мотивите към ТРОСГТКВКС № 2/2021 г. по тълк.д. № 2/2019 г./. Независимо дали е или не е налице редовно уведомяване на длъжника за цесията, нейният транслативен /прехвърлителен/ ефект настъпва със сключването ѝ – постигането на съгласие между страните по договора за цесия, към който момент и вземането – предмет на цесията с всичките му обезпечения и принадлежности, ако не е уговорено друго /срв. чл. 99, ал. 2 от ГПК/, преминават в патримониума на цесионера, и това е безспорно приемано както в теорията, така и в практиката. В същия този момент – сключването на договора за цесия, ако друго не следва от самия договор, цесионерът придобива качеството на кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД. Въпросът за наличието или липсата на /редовно/ уведомление до длъжника е относим към това дали цесията му е противопоставима, съответно – към това дали евентуално, извършено от длъжника преди уведомлението плащане на стария кредитор, би имало или не погасителен ефект по отношение на вземането – предмет на цесията, но не и към наличието или липсата в лицето на цесионера, на качеството „кредитор“ по смисъла на чл. 135 от ЗЗД, във вр. с чл. 99, ал. 2 от ЗЗД. Вторият въпрос на касаторите не e обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това задължително изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 2/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът предпоставя въззивният съд да е възприел и споделил твърденията на ответниците относно това, че ищецът е прехвърлил вземането си, легитимиращо го материалноправно, а оттам – с оглед изложените от него твърдения в исковата молба – и процесуалноправно, като кредитор да води иска по чл. 135 от ЗЗД в неговата цялост и с всичките му привилегии и обезпечения по см. на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, и въпреки това нарочно да му е признал правен интерес освен да заведе иска, но и да участва в производството в първоначалното си процесуално качество до неговото приключване, независимо от извършените от него две разпореждания с така легитимиращото го вземане. Видно от възпроизведените в настоящите мотиви такива на въззивния съд и на първоинстанционния такъв, към които въззивното решение препраща, и двете съдилища по съществото на спора са приели, че по време на висящността на производството ищецът се е разпоредил не с цялото, а с част от вземането си /част от същото в полза на „СКОНТЕКС“ ЕООД и част от същото в полза на „ЕКОЩРОМ“ ЕООД/, което е обусловило както изводите им относно наличието на легитимация в лицето на ищеца да води иска, така и относно основателността на същия след извършените от него разпореждания с вземането. Процесуалноправен въпрос, свързан с оплакванията в касационната жалба за необсъждане на възраженията на касаторите срещу иска, основани на направеното от тях оспорване на представения и датиран като сключен на 11. 10. 2019 г., незаверен нотариално договор за цесия между ищеца и третото лице помагач „СКОНТЕКС“ ЕООД, впоследствие „Корпоративна колекторска компания“ ЕООД, в изложението на основания за допускане на касационно обжалване не се формулира. В допълнение към изложеното по втория въпрос на касатора следва да се добави следното: Същият се базира на две предпоставки, две правни тези на касаторите, обективирани в касационната им жалба и изложението към нея на основания за допускане на касационно обжалване, както следва: 1. Схващанията на касаторите за действителната същност на заявеното за съдебна защита спорно субективно материално право на ищеца, като такова, според инстанциите по същество - да иска обявяването за недействителна спрямо него, на процесната разпоредителна сделка с дружествени дялове, а според касаторите - правото на собственост върху самите дружествени дялове – неин предмет /тук твърденията на касаторите са частично противоречиви, доколкото на л. 8, гръб, абзац трети от касационната жалба първоначално се твърди, че спорното право е именно приетото от съда, но непосредствено след това и навсякъде по-натам в обосноваване неприложимостта към случая на приетите от съда за приложими разпоредби на чл. 226 от ГПК, се поддържа, че спорното в процеса право е правото на собственост върху дружествените дялове в „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ООД - бел. на докладчика във въззивната инстанция/, и: 2./ Произтичащата, според касаторите от това им схващане, неприложимост в случая – при разпореждане с легитимиращото ищеца да води иска по чл. 135 от ЗЗД, негово вземане в полза на трето лице в хода на вече висящия процес, на разпоредбите на чл. 226 от ГПК, с оглед признатото на цесионера от задължителната практика на ВКС, негово самостоятелно право на иск по чл. 135 от ЗЗД. По отношение предмета на делото при иск по чл. 135 от ЗЗД /извън случаите, в които като такъв е заявено и установяване съществуването или несъществуването на вземането на кредитора/, е налице обилна и еднопосочна практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само решение № 343 от 30.11.2011 г. по гр.д. № 1379/2010 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС, решение № 320 от 05.11.2013 г. по гр.д. № 1379/2012 г., Г К, ІV г.о. на ВКС, решение № 48 от 21.02.2014 г. по гр.д. № 4321/2013 г., ГК, ІV г.о. на ВКС, решение № 163 от 27.07.2011 г. по гр.д. № 672/2010 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС, решение № 207 от 09.06.2014 г. по гр.д. № 6217/2013 г., ГК, ІV г.о. на ВКС/, и съобразно същата предмет на делото в случаи, като процесния, е именно заявеното за съдебна защита, преобразуващо материално право на ищеца – кредитор, да иска обявяване спрямо него за недействителна на увреждащата го сделка, а не правото на собственост върху имущественото благо – неин предмет. Точно защото, както това и касаторите твърдят, това право преминава с цесията върху новия кредитор /срв. ТРОСГТКВКС № 2/2021 г. по тълк.д. № 2/2019 г./, то е преминало в полза на ищеца при първоначалната цесия, по силата на която му е прехвърлено вземането към първия ответник, от „ПИБ“ АД. С оглед изяснения действителен предмет на делото и при положение, както в случая, че преминалото в патримониума му по силата на цесията с „ПИБ“ АД, преобразуващо материално право на кредитора – ищец да иска обявяването спрямо него на увреждащата го сделка за недействителна, е вече упражнено по съдебен ред /същият е предявил иска по чл. 135 от ЗЗД и делото по иска е висящо/, то и вече процесните – предмет на делото, отношения, но с последващи приобретатели на легитимиращото ищеца като кредитор по см. на чл. 135 ЗЗД вземане, придобили го през време на висящността на процеса, се развиват и следва да се уреждат на плоскостта не на извънсъдебното /материално/, и съществувало преди завеждането на делото правоотношение, а на тази на процесуалното такова. Изложеното по-горе и базирано на тълкуването на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2009 г. относно втория въпрос важи и относно третия такъв. Изводите, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в насока признатата основателност на иска, са базирани на приемането от страна на въззивния съд, въз основа на задължителната за съдилищата практика на ВКС, че веднъж възникналото преобразуващо право да се иска обявяване относителна недействителност на увреждащата сделка не се погасява с последващите цесии - нито тази в полза на ищеца, нито следващите в полза на третото лице - помагач и на „Екощром“ ЕООД; То може да се погаси, както разяснява ОСГТК само с последващи действия на длъжника, преодоляващи последиците на предходното увреждащо действие или сделка, каквито според съда по делото не се установяват, доколкото представената във въззивното производство спогодба от 15. 10. 2021 г., сключена между „Екощром“ ЕООД - цесионер, комуто ищецът е прехвърлил част от вземането си против длъжника, „Средецпласт“ ЕООД и „Металпласт БГ“ ЕООД не може да доведе до извод, че преобразуващото право на ищеца е погасено, тъй като спогодбата не доказва удовлетворяване на ищеца, респ. цесионера „Корпоративна колекторска компания“ ЕООД /преди – „СКОНТЕКС“ ЕООД/. Същите изводи на съда се базират в крайна сметка на приемането, че ищецът не се е разпоредил с легитимиращото го материалноправно да заведе и води иска по чл. 135 от ЗЗД вземане в неговата цялост, и с всичките му привилегии и обезпечения, съгласно чл. 99, ал. 2 от ЗЗД преди завеждането на делото, поради което и евентуалното, и пълно погасяване на легитимиращото ищеца да води делото, негово вземане по силата спогодба с правоприемника му „ЕКОЩРОМ“ ЕООД /съобразно частичните права на последния/, не сочи нито на удовлетворяването на самия ищец, нито на другия му частен правоприемник – цесионер – третото лице помагач по делото „СКОНТЕКС“ ЕООД, впоследствие „Корпоративна колекторска компания“ ЕООД. Отново и тук важи посоченото по-горе в мотивите по първия въпрос на касаторите досежно липсата в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, на формулиран обуславящ изхода на спора във въззивната инстанция, процесуалноправен въпрос относно необсъждането от съда на всички възражения на ответниците срещу иска. По отношение на този трети въпрос не е налице и претендираното от касаторите при обосноваването му, противоречие с мотивите на ТРОСГТКВКС № 2/2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г., уреждащи, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД, е предпоставено от наличие на действително вземане, доколкото въззивният съд не е отрекъл тази обусловеност, напротив – споделил я е, но е приел, че ищецът е легитимиран да води иска, именно като титуляр, според съда, на такова действително вземане. По отношение на трите въпроса на касаторите не е налице и алтернативно заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същото е посочено само общо и изцяло бланкетно – в случай, че съдът приеме за неосъществено това по т. 1 от същия законов текст, не се обосновава с конкретни твърдения в насоките, визирани в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., където се съдържа задължително за съдилищата тълкуване на действителния смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което и касационният състав не дължи преценка и произнасяне и по така заявения допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторите нямат право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на разноски, но не претендира такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение