Определение № 401 от 13.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1473/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Ангел Николов Донов и Кристи Христова Маринова, двамата заедно упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу определение № 1117 от 26.04.2022 г. по в.ч.гр.д. № 923/2022 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, втори състав, с което е потвърдено разпореждане № 271483 от 15.11.2021 г., постановено по т.д. № 6958/2015 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-7 състав, за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените от синдиците на несъстоятелната банка срещу „Прима Консулт Индъстри“ ЕООД искове с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 1 ЗБН.

В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното определение с твърдението, че обявяването на разпоредбата на чл. 60а ЗБН за противоконституционна няма за последица недопустимост на производството, образувано по този иск, а има отношение единствено към основателността на иска. По подробно изложени съображения се претендира отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на съответния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя следните въпроси, за които поддържа, че са включени в предмета на делото и са обусловили изхода му:

1. Намира ли правното си основание в чл. 124, ал. 1 ГПК предявеният иск? и 2. Обявяването на противоконституционността на чл. 60а, ал. 1 ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае за осъдителен иск, какъвто може да води всеки срещу всеки?

Поддържа се и наличието на самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, обоснована с приетата недопустимост на осъдителен иск, какъвто е допустим по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страната и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди обжалваното разпореждане, съставът на въззивния съд на първо място е посочил, че Софийският градски съд правилно е определил правната квалификация на иска – чл. 60а, ал. 1 ЗБН. На следващо място е отчел, че с решение № 8/27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд разпоредбата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН е обявена за противоконституционна. Изхождайки от това решение и съобразявайки решение № 3/28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. и даденото в последното тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. трето от КРБ – че по отношение на заварените от решението на КС неприключили правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага, въззивният съдебен състав е заключил, че настоящото производство, образувано по чл. 60а, ал. 1 ЗБН, се явява недопустимо и правилно е било прекратено от първоинстанционния съд.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил решаващата правна воля на съда и от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на частния касатор да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Формулираният от жалбоподателя първи въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК, с оглед задължителните указания на цитираното по-горе Тълкувателно решение. Съставът на въззивния съд не е основал изводите си на разпоредбата на чл.124 ГПК, а е приел, че чл. 60а, ал. 1 ЗБН не може да се прилага след обявяване на противоконституционността му. Поради това, дали принципно този иск може да се квалифицира като такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК, не е правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд по начин, обуславящ изхода на спора.

Вторият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съответства на общото изискване за достъп до касация, доколкото съставът на въззивния съд е формирал извод, че обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 60а ЗБН обуславя недопустимост на иска, предмет на делото. По отношение на него обаче не е налице наведеният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, горното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена.

По въпроса дали обявяването на противоконституционността на чл. 60а ЗБН рефлектира върху правото на иск или е съобразимо като обстоятелство по съществото на спора е формирана актуална съдебна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил изцяло. Съгласно дадените по реда на чл. 290 от ГПК разяснения в решение № 60167 от 22.12.2021 г. по т.д. №1284/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 60131 от 15.12.2021 г. по т.д. № 2676/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 60158 от 03.12.2021 г. по т.д. № 763/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 60142 от 25.11.2021 г. по т.д. № 2675/2019 г. на ВКС, I т.о. и други, предвид обявяването за противоконституционна на разпоредбата на чл. 60а от ЗБН, с която се постига ефектът на абсолютна нищожност, поради несъвместимост и явно надхвърляне на конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността /цел, която се постига посредством норми, основани на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици/, исковите производства по този текст са недопустими. В решенията също е посочено, че с разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето КРБ е регламентирано правилото за действие на решението за противоконституционност занапред (ex nunc), като с решение № 22/1995 г. по конст. д. № 25/1995 г. на Конституционния съд е прието, че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. С решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г., Конституционният съд на Република България постановява, че по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага – този закон (макар и да не е отменен) не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1, че никой закон не може да й противоречи, а ако противоречи, той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица липса на право на иск, което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно в течение на цялото производство, и недопустимост на решенията, ако такива са постановени. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с целените от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав.

С оглед посочената практика и липса на промяна на законодателството или на обществените условия, обуславящи необходимост от даване на ново тълкуване, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и при условията на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран само от неговото съдържание, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуващ - отменен или изменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Обжалваният съдебен акт не разкрива нито един от посочените недостатъци.

При този изход на делото, на основание чл. 62, ал. 2 ЗБН, частният касатор следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 15 лв.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение