Определение № 619 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1539/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 6188 от 04.12.2023 г. по в. гр. д. № 11087/2023 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 5261 от 04.04.2023 г. по гр. д. № 31218/2021 г. на Софийски районен съд, с което е бил уважен предявеният от „Лед осветление“ ООД срещу „Мей джи София“ ЕООД иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], район „В.“, [улица], както следва: Магазин /голям дюкян/ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], на първи партерен етаж, с площ 18.06 кв. м., със стар идентификатор [№], заедно с 11,95 % ид. ч. от общите части на сградата и 7, 84 % ид. ч. от дворното място и Жилище с идентификатор [№] по КККР на [населено място], на първи надпартерен етаж, с площ 28,09 кв. м., заедно с 13,09 % ид. ч. от общите части на сградата и 8, 83 % ид. ч. от дворното място. Въззивният съд е приел, че ищецът е закупил процесните имоти с нот. акт № 108 от 27.01.2021 г. по гр. д. № 93 от 27.01.2021 г. на нотариус № 39 И. Д.. Прието е, че въпрос за идентичност между процесните имоти и този, който се владее от ответника, може да се постави само по отношение на осъдителната част от диспозитива на иска по чл.108 ЗС, но не и по отношение на установителната му част. Идентичността е установена, тъй като спорът касае една малка къща в [населено място], [улица], в която според КККР са обособени двата процесни имота и таван. Дали на място имотите представляват едно общо помещение е без значение. Прието е за неоснователно възражението на ответника, че е придобил собствеността на имотите по давност, която е започнала да тече след неформално им закупуване през 2009 г. Съдът е отчел данните по делото, че ответникът е регистриран като търговско дружество по-късно - през 2012 г., както и отбелязването в инвестиционния проект, с който ответникът се е снабдил във връзка с извършен от него ремонт на покрива през 2017 г., в който е отбелязано, че той има качеството на наемател. Отчетено е също, че по делото няма доказателства ответникът да е заплатил имотите и да му е било предадено владението върху тях. Прието е, че правилно възражението за право на задържане до заплащане на извършените подобрения в имота е оставено без разглеждане. С правото на задържане се ползва само добросъвестният владелец, а ответникът е бил държател или най-много недобросъвестен владелец. Вземанията за разноски и подобрения не могат да се упражняват с възражение, а само чрез иск. Ако са предявени чрез възражение, за съда не възниква задължение да се произнесе по него. Но дори и да подлежеше на разглеждане, това възражение би било неоснователно. Според твърдението на ищеца разноските са извършени през 2018 г., а ищецът е придобил собствеността през 2021 г. Материалноправно легитимиран да отговаря за разноските е собственикът на имота към момента на извършването им. Като се е позовал на ТР № 48/03.04.1961 г. на ОСГК на ВС съдът е приел, че няма законно основание да се приеме право на задържане дори на добросъвестния владелец срещу добросъвестния купувач, т.е. този купувач, който не е знаел, че подобренията в имота са извършени не от собственика, а от владелеца на имота. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника „Мей джи София“ ЕООД. Жалбоподателят твърди, е закупил през 2010 г. магазин на две нива, свързани помежду си, и оттогава го владее, но поради близките отношения между управителя на дружеството и бившия собственик продажбата не била извършена по нотариален ред. Твърди, че давността е изтекла през 2020 г., преди завеждане на исковата молба. Твърди, че по делото не е установена идентичността между имотите, закупени от ищеца, и процесния имот, който е във владение на жалбоподателя. Позовава се на извършените от него разноски в размер на 9320 лв. за ремонт на покрива, които са за запазване на имота. Счита, че първоинстанционният съд неоснователно отказал да разгледа възражението за право на задържане, произнасяйки се с определение, което не подлежи на обжалване. В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния въпрос: Възможно ли е да се придобие по давност самостоятелен обект в сграда, който не е обособен като такъв, съгласно действащата кадастрална карта. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, но правилното му решаване било от съществено значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно тълкувателното решение мотивите на съда трябвало да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Съдът бил длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В случая липсвало обсъждане на оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд отказал да допусне свидетел. Не били обсъдени и другите оплаквания. Въззивното решение било и „очевидно неправилно“. Това основание се свързва с твърдението, че по делото била установена липсата на идентичност между имотите; че ответникът закупил имота, но сделката не била довършена поради близките отношения между управителя на дружеството и бившия собственик, които се познавали от деца и живеели в съседство; че от 2010 г. до завеждане на исковата молба изтекъл 10-годишният давностен срок и че съдът не се произнесъл по възражението за право на задържане. Излага подробни твърдения във връзка с извършения от него ремонт на покрива. Ответникът „Лед осветление“ ООД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания по чл.280 ГПК за допускането й до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не са налице обаче поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.01.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е свързан с решаващ извод на въззивния съд. Отказът на съда да признае придобивна давност в полза на жалбоподателя е мотивиран с три групи съображения: че жалбоподателят е регистриран като търговско дружество през 2012 г. и няма как до предявяване на иска през 2021 г. да е придобил собствеността по давност; че в документите, с които жалбоподателят се е снабдил във връзка с извършване на ремонт на покрива изрично е посочено, че той е наемател, т.е. той има качеството на държател по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС, а не владелец по смисъла на чл.68, ал.1, т.е. липсва владение като елемент от фактическия състав на придобивната давност и на трето място – че няма доказателства за извършена неформална продажба и предаване на владението от собственика на жалбоподателя. Тези мотиви нямат нищо общо с поставения въпрос дали е възможно да се придобие по давност собственост върху обект, който не е самостоятелен според кадастралната карта. Отделно от това въпросът по никакъв начин не кореспондира с приетото в т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС за мотивите на въззивното решение, т.е. не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК съобразно приетото в т.4 на ТР №1/19.01.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС това основание е налице тогава, когато от самия прочит на въззивното решение, без съдът да се запознава с доказателствата по делото и извършените от съда и от страните процесуални действия, личи грубо нарушение на закона или на правилата на формалната логика. Такива нарушения в случая не се констатират. По въпроса за идентичността на имотите съдът е установил, че спорът на страните касае сградата в [населено място], [улица], за която ищецът притежава нотариален акт за собственост, а е във владение на ответника. Отбелязано е също, че за изхода на спора е без значение дали имотите в тази сграда са два – магазин и жилище над него, както е според кадастралната карта и нотариалния акт на ищеца, или се касае за един магазин, разположен на два етажа, както жалбоподателят твърди да е в действителност. При този изход на делото на ответника следва да бъдат присъдени сторените разноски за касационното производство в размер на 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 15.03.2024 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,