Определение № 389 от 01.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1900/2018 г.

Производството по делото е образувано по касационната жалба на адвокат К.М. като процесуален представител на Ц. Г. Ц. и Л. Т. С. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 25.І.2018г. по в.гр.д. № 3435/2017г., с което е потвърдено решението на СГС от 27.І.2016г. по гр.д. № 18483/2017г., с което е прогласена за относително недействителна на основание чл.135 ал.1 ЗЗД спрямо С. Ив.Х. извършената между Ц. Ц. и Л. С. разпоредителна сделка – договор за дарение от първата на втората с нот.акт № 86/30.Х.20014г. на конкретно посочени недвижими имоти. Въззивният съд е взел предвид твърдението на ищеца в исковата му молба, че е кредитор на Цв.Ц. за вземания, за които през април и май 2014г. се снабдил със заповеди по чл.410 ГПК, приел е, че по предявени от него искове по чл.422 ГПК пред СРС са образувани три дела с предмет установяване на вземанията - за 3345 евро – част от дължима продажна цена по договор, предмет на нот.акт № 83/2013г. – гр.д. № 39207/2014г., за 12780 евро – част от получена сума по договор за покупко-продажба с нот.акт № 83/2013г. – гр.д. № 39208/2014г., и за 23900лв. – част от получена по договор за покупко-продажба по нот.акт № 16/2013г. сума – гр.д. № 39209/2014г., както и че на 30.Х.2014г. Цв.Ц. дарила на майка си Л.С. 6 недвижими имота със запазване на правото на ползване върху тях пожизнено. Прието е, съобразявайки практика на ВКС, че качеството кредитор на ищеца по иск по чл.135 ЗЗД е налице, ако той твърди и съществуването на вземането му произтича от твърдените в исковата молба факти, както и че за действителността на вземането не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо или установено с влязло в сила решение, като извод за несъществуване на вземането може да се направи само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо. Прието е за установено в случая, че ищецът е кредитор на Ц. по силата на издадените заповеди за изпълнение и че е без значение дали вземанията по тях са признати с влязло в сила решение. Правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, не са предмет на разглеждане по делото, доколкото той не е съединил иска по чл.135 ЗЗД с иск за съществуване на вземанията, а и доказателства за влезли в сила решения по образуваните по реда на чл.422 ГПК производства не са представени в процеса. Ако качеството му на кредитор впоследствие отпадне поради отричане на вземанията му с влезли в сила решения, непротивопоставимостта на увреждащата сделка по отношение на ищеца губи смисъла си. Прието е и че са налице и останалите предпоставки за основателност на предявения иск – увреждащо действие на извършените разпореждания и знание на Цв.Ц. за това, както и че предвид безвъзмездността на договора знание на надареното лице не се изисква. В отговора си на исковата молба Цв.Ц. е заявила искане за спиране на производството по делото до приключване на описаните в исковата молба заведени срещу нея от ищеца дела по реда на чл.422 ГПК. Искането не е уважено от първоинстанционния съд с оглед практика на ВКС, според която наличието на установено с влязло в сила решение вземане не е преюдициално правоотношение по иска по чл.135 ЗЗД. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване касаторките сочат и очевидна неправилност на въззивното решение по съображенията, изложени в касационната жалба, освен твърдение за произнасяне от въззивния съд по пет поставени в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК въпроси, включително длъжен ли е ищецът да докаже качеството си на кредитор с действително вземане. ВКС на РБ намира, че на основание чл.229 ал.1 т.6 ГПК производството по делото следва да бъде спряно до постановяването на решение от Конституционния съд по конст.д. № 10/2018г., по което е допуснато разглеждане по същество на искането на състав на ВКС за установяване противоконституционност на разпоредбата на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Производството по делото следва да бъде спряно и до постановяването на решения по тълк.д. № 2/2017г. и по тълк.д. № 1/2017г., и двете на ОСГТК, с оглед поставените за разрешаване по тях въпроси „какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229 ал.1 т.4 ГПК” /по тълк.дело № 1/2017г./ и „налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229 ал.1 т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора” /по тълк.дело № 2/2017г./, които въпроси са от значение във връзка с преценката от касационния съд относно допустимостта на обжалвания съдебен акт, дължима служебно и без наведено от касаторите в касационната им жалба оплакване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,