Определение № 1761 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 175/2025 г.

Производството е образувано по частни касационни жалби, както следва: 1/ от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), чрез Г. Т. (инспектор – юрист), срещу определение № 2186/03.09.2024 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 2318/2024 г. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалния закон. Излага, че действията на Комисията са израз на публична власт по отношение на незаконно придобитото имущество, поради което същата не следва да заплаща държавна такса по предявените искове. Посочва, че не са били налице предвидените в чл.248 от ГПК предпоставки за допълване на определението за прекратяване на производството в частта за разноските, тъй като ответниците не са направили искане за присъждането им, не са представили списък по чл.80 от ГПК и доказателства за извършване на претендираните разходи. Навежда довод, че присъденото в полза на ответниците адвокатско възнаграждение е неправилно определено, тъй като оказаната защита не представлявала правна и фактическа сложност за процесуалния представител. По същество претендира за отмяна на обжалваното определение. Насрещните страни А. М. Ал Х. и Н. Т. М., чрез адвокат М. Е., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице сочените основания за допускане на обжалването, тъй като определението на въззивния съд е постановено в съответствие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. 2/ от А. М. Ал Х. и Н. Т. М., чрез адвокат М. Е., срещу определение № 2186/03.09.2024 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 2318/2024 г. в частта, с която е потвърдено определението на първостепенния съд за присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в намален размер. Жалбоподателите твърдят, че определението е неправилно и необосновано. Излагат, че при определяне размера на следващото им се адвокатско възнаграждение съдът не е съобразил действителната фактическа и правна сложност на делото (наличието на две проверки, от два различни проверяващи екипа на комисията, два различни и противоречиви анализа за несъответствие на имуществото), както и обема на извършената работа (значителния обем приложения, изготвеният подробен писмен отговор, както и депозираните две становища за нередовност на исковата молба). По същество претендират за отмяна на определението в оспорената му част и присъждане на възнагражденията в пълния им договорен размер. Насрещната страна КОНПИ с писмен отговор, чрез Г. Д. - Т. (инспектор – юрист), оспорва жалбата. Твърди, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата, тъй като при определяне размера на следващото се на ответниците възнаграждение съдът е съобразил фактическата и правна сложност на делото, както и обема на извършената работа. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частните жалби са допустими, подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представени са и изложения на основанията за допускане на касационно обжалване. Касаторът КОНПИ е направил искане за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/Допустимо ли е по почин на съда да се допълва влязло в сила определение за прекратяване на производството по делото в частта му за държавната такса по реда на чл. 248, ал.1 ГПК?; 2/ Допустимо ли е в производството по чл. 248, ал.1, ГПК да се допълва влязло в сила определение за прекратяване на делото в частта му за разноските без да има валидно сезиране на съда с искане за присъждане на определен размер адвокатски хонорар и без да е представен списък по чл. 80 ГПК с доказателства преди приключване на устните състезания по делото? 3/Законосъобразно ли е Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество, като държавен орган на бюджетна издръжка, да заплаща държавна такса при прекратяване на дела за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, при условие, че на основание чл. 153, ал.3 от ЗОНПИ е освободена от заплащане на държавна такса още при предявяване на исковата молба? Твърди, че въззивното определение е постановено в противоречие със съдебната практика, както следва: с мотивите на решение № 215/12.10.2017 г. по гр.д. № 432/2017 г. на IV г.о.; особеното мнение към определение №2226/08.05.2024г. по гр.д.№1386/2024г. на ІІІ г.о.; мотивите на определение №328/26.06.2012г. по ч.гр.д.№318/2012г.; ТР№6/06.11.2013г. по т.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС; решение №262736/18.08.2022г. по гр.д.№3545/2020г. на СГС; решение №261730/25.05.2022г. по гр.д.№13924/2019г. на СГС; решение №260918/29.10.2020г. на СГС; решение №152/30.03.2023г. по гр.д.№974/2020г. на ОС – Велико Търново; решение №356/18.02.2024г. по гр.д.№158/2022г. на ОС – Кюстендил; решение по гр.д.№4647/2021г. на ВКС и др. 4/ Може ли съдът да присъди адвокатски хонорар под минималния размер, предвиден в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и какви са релевантните съображения за определяне на адвокатския хонорар? Твърди противоречие с определение №5004/29.02.2024г. по гр.д.№4028/2021г. на ВКС; 5/Предвид трайната съдебна практика, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество? Навежда довод за противоречие на определението с практиката на ВКС в определение № 50004/29.02.2024 г. по гр.д. № 4028/2021 г. и решение на СЕС по Дело C-438/2022 г. Твърди, че отговорите на поставените въпроси ще допринесат за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касаторите А. М. Ал Х. и Н. Т. М. са направили искане за допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ При направено възражение за прекомерност от страна на КОНПИ, може ли съдът да основе преценката си по чл. 78, ал. 5 ГПК само на това, че към момента на постановяване на определението по чл. 232 ГПК адвокатът на ответника не е могъл да извърши цялата му възложена защита, при условие, че предявената искова молба на КОНПИ се основава на констатациите на две паралелни проверки (едни и същи проверявани години с различни констатации на несъответствията в тях и при сочени от КОНПИ различни стойности на подлежащото на отнемане имущество - придобито през едни и същи проверявани години)?; 2/ Налице ли е фактическа и правна сложност на делото, при условие, че КОНПИ е предявило искова молба за период от повече от 10 години, в нарушение на чл. 112, ал.3 от ЗOНПИ, и при изложени два варианта на фактически констатации на КОНПИ за стойностите на едно и също придобито имущество, в едни и същи проверявани години и при твърдени в исковата молба два различни размера на установеното несъответствие по години?; 3/ При извършване на преценката по чл. 78, ал.5 ГПК и в хипотеза на оттегляне на иск от ищеца, обвързан ли е съдът с мотивите на оттеглянето на иска от страна на ищеца и ако да – то може ли въз основа на мотивирано оттегляне на иск с постановки на Тълкувателно решение, да се мотивира и възражение за прекомерност на ефективно заплатен адвокатски хонорар за процесуален представител на ответниците по делото, чието производството е преждевременно прекратено?; 4/ В хипотезата на оттегляне на иск, може ли ищецът да ограничи собствената си отговорност за разноски по чл. 78, ал.4 ГПК, въз основа на направено възражение за прекомерност на разноските на чл. 78, ал.5 ГПК но при наличие на действителна фактическа и правна сложност на делото?; 5/ В хипотезата на оттегляне на иск, може ли ищецът да ограничи собствената си отговорност за разноски по чл. 78, ал.4 ГПК, въз основа на направено възражение за прекомерност на разноските на чл. 78, ал.5 ГПК, при условие, че ищецът е станал причина за невъзможността за упражняване на защитата по делото в пълен обем? Твърдят, че въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991/2024 г. на IV – г.о. и определение № 4133/19.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3435/2024 г. на IV – г.о. Навеждат довод за значение на поставените въпроси за точното прилагане на закона (сега действащия ЗОНПИ) във вр. с чл.78, ал.5 от ГПК и за развитие на правото, тъй като практиката по прилагането им е различна; въпросите засягат широк кръг от лица, представлявани от адвокат и имащи право на възстановяване на заплатените от тях разноски. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: С обжалваното определение въззивният съд потвърдил определението на първостепенния Софийския градски съд за изменение на определението за прекратяване на производството в частта за разноските, като осъдил Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество да заплати сумите, както следва: 1200лв. на А. М. Ал Х., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение; 3 000 лв. на Н. Т. М., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, както и 2 665,60 лв. по сметка на Софийски градски съд, представляваща дължимата за производството държавна такса. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по предявен иск от КОНПИ срещу А. М. Ал Х. и Н. Т. М. за отнемане на подробно описано незаконно придобито имущество, на обща стойност 66 639,30 лв., от които: 13 779, 84 лв. от А. М. Ал Х. и 52 859, 46 лв. Н. Т. М.. Установил, че с протоколно определение от 19.02.2024г. производството било прекратено поради оттегляне на предявените искове, което обстоятелство обосновало извода му, че отговорността за направените в хода на делото разноски е в тежест на ищеца. Въззивният съд констатирал, че ответниците надлежно са упълномощили адвокат И. Р. да ги представлява в производството. Същата депозирала писмен отговор на исковата молба, в който е обективирано искане за присъждане на направените разходи за процесуално представителство. Страните са били надлежно представлявани в съдебното заседание, в което било направено изявлението за оттегляне на иска и производството било прекратено. Приел, че прекратяването на делото не било пряко свързано с поведението на ответниците, тъй като оттеглянето на исковете било направено преди провеждане на първото по делото съдебно заседание и препис от молбата не бил връчен на насрещните страни. Посочил, че в тази хипотеза ответниците не са имали възможност на изразят становище по искането, както и да представят доказателства за извършване на разноските, поради което те са можели да сторят това и след прекратяване на производството. С оглед на това заключил, че представянето на доказателствата за заплащане на договореното от страните адвокатско възнаграждение с депозираната молба за допълване на определението е своевременно. При преценка основателността на възражението за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения, въззивният съд съобразил повишената фактическа и правна сложност на делото, с оглед подлежащите на установяване факти; обема от доказателства; правните въпроси предмет на разглеждане; цената на предявените искове и обема свършена работа. Като ориентир съдът взел предвид минималните размери на адвокатските възнаграждения определени в Наредба №1/2004г. След съвкупна преценка на установените обстоятелства, съдът направил извод, че определеният от първата инстанция размер на адвокатските възнаграждения за всеки един от ответниците – 1200лв. за А. Ал Х. и 3000 лв. за Н. М. съответства на повишената фактическа и правна сложност на делото и не са прекомерни. Допълнително посочил, че дори да се приеме, че съдът може да намалява договореното и заплатено адвокатско възнаграждение под минималните размери по наредбата, съобразно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г., в конкретния случай не са налице основания за това, с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените процесуални действия до прекратяване на производството. Развил и съображения, че за присъждане на разноските по делото не е необходимо то да е приключило с решение, доколкото разпоредбата на чл.78, ал.4 от ГПК дава право на ответника на разноски и при прекратяване на делото. Необходимо е същите да са били направени във връзка с производството и осъщественото процесуално представителство, като е без значение дали е проведено открито съдебно заседание. По отношение жалбата на ищеца КОНПИ срещу определението в частта, с която е осъден да заплати дължимата по делото държавна такса, въззивният съд приел, че разпоредбата на чл. 84, т. 1 от ГПК е обща и не се прилага при наличие на специален закон, какъвто е ЗОНПИ. Последният, в чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ предвиждал, че такса не се дължи при предявяване на иска, като същата се присъжда с крайното решение, според изхода на делото (чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ). Приел, че това правило следва да бъде приложено и в хипотезата на прекратяване на производството. Въззивният съд посочил още, че комисията не брани публични интереси от по-висш порядък, тъй като имуществото чието отнемане се претендира няма публичен характер, поради което същата не е освободена от заплащане на държавна такса и на това основание. Допълнителен аргумент за наличие на задължение за заплащане на държавна такса от комисията по водените дела съдът извел от правилото на чл.158, ал.4 от ЗОНПИ, според което при постигната между страните спогодба (допустима съобразно чл.158, ал.1 от ЗОНПИ), дължимата за производството държавна такса се поема от страните по равно. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения: По поставените от касатора КОНПИ въпроси: Допустимо ли е в производството по чл. 248, ал.1 от ГПК да се допълва влязло в сила определение за прекратяване на делото в частта му за разноските без да има валидно сезиране на съда с искане за присъждане на определен размер адвокатски хонорар и без да е представен списък по чл. 80 ГПК с доказателства преди приключване на устните състезания по делото? Този въпрос, макар и неточно формулиран, е свързан с предпоставките за допълване на постановеното от съда определение за прекратяване на производството на основание чл.232 от ГПК в частта за разноските. По него е налице установена съдебна практика, включително и задължителна такава (ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС; определение №39/27.02.2020г. по ч.гр.д.№3666/2019г. на I г.о.; определение №66/07.04.2017г. по ч.гр.д.№49/2017г. на I г.о.; определение №204/19.12.2018г. по ч. гр. д. № 4517/ 2018 г. на I г.о. определение № 50 от 12.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 71/2018 г., I г. о.). В същата е прието, че претенцията за разноски, макар и акцесорна, съставлява искане, свързано със спорния предмет, поради което заявяването му, представянето на списък по чл. 80 ГПК, както и доказателства за размера, и извършването им следва да са осъществени до приключване на съдебното заседание в съответната инстанция. След това страните не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили – не могат да въвеждат нови искания и да ангажират нови доказателства, включително и във връзка със своевременно направени искания. Разяснено е още, че представянето на доказателства за направените от ответника разноски с молбата за допълване се приема за допустимо в хипотеза, при която производството по делото е прекратено поради недопустимост, отказ или оттегляне на иска, направено преди провеждане на първото съдебно заседание, както и в открито съдебно заседание, когато това е изненадващо за ответника. П ропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от страната искане за разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 ГПК, поради което представянето на списък на разноските не е предпоставка за допълване на съдебният акт, с който се приключва производството. Правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, но не и по отношение на неговото допълване. Обжалваното определение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В конкретния случай, ответниците са депозирали писмен отговор на исковата молба, в който са изложили становище по предявените искове и са направили искане за присъждане на направените в производството разноски. Прекратяването на делото е било извършено преди първото по делото съдебно заседание въз основа на депозирана от ищеца молба, препис от която не е бил връчен на ответниците. Същите са имали възможност да се запознаят и да изразят становище по нея в съдебното заседание, в което е докладвана и производството прекратено. Изводът на съда за допустимост и редовност на искането е съобразен с установената съдебна практика, поради което по отношение на този въпрос не е налице специалната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът е поставил и въпросите: 1/ Може ли съдът да присъди адвокатски хонорар под минималния размер, предвиден в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и какви са релевантните съображения за определяне на адвокатския хонорар; и 2/ Допустимо ли е по почин на съда да се допълва влязло в сила определение за прекратяване на производството по делото в частта му за държавната такса по реда на чл. 248, ал.1 ГПК. Тези въпроси са некоректно зададени и неотносими към мотивите, и изводите на въззивния съд в обжалваното определение. При постановяването му съдът не е приел, че е недопустимо присъждането на разходите за адвокатско възнаграждение под минималните размери предвидени в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. Напротив, посочил е, че съгласно решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и практиката на ВКС по приложението му, при преценка основателността на възражението за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения определени от наредба приета от съсловната им организация, а следва да направи преценката въз основа на конкретните обстоятелства свързани с фактическата и правна сложност на делото, както и с обема от извършена работа. С оглед на конкретната фактическа правна сложност на предмета на производството и обема извършената работа от процесуалния представител на ответниците, съдът направил извод, че не са налице основания за присъждане на възнагражденията за осъщественото процесуално представителство в минимален размер. Съдът не е обсъждал, нито е формирал извод и относно обстоятелството, че определението за осъждане на КОНПИ да заплати дължимата за производството държавна такса е постановено по реда на чл.248 от ГПК. Макар и обективирано в съдебния акт, с който съдът е допълнил определението за прекратяване на производството в частта за разноските, произнасянето на съдилищата относно дължимата държавна такса е по реда на чл.77 от ГПК. Въпросите не осъществяват общото основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Последните поставени от касатора КОНПИ въпроси са: 1/ Законосъобразно ли е Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество, като държавен орган на бюджетна издръжка, да заплаща държавна такса при прекратяване на дела за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, при условие, че на основание чл. 153, ал.3 от ЗОНПИ е освободена от заплащане на държавна такса още при предявяване на исковата молба? и 2/Предвид трайната съдебна практика, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество? Тези въпроси са свързани с дължимостта на държавна такса от КОНПИ по иска с правно основание чл. 153, ал. 1 от ЗПКОНПИ и по тях също е налице формирана съдебна практика ( решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г., IV г. о.; определение № 50293/27.07.2023 г. по г. д. № 1278/2022 г. на ІV г. о.). Според същата, която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. Разяснено е, че съгласно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ, с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. В закона не се съдържат разпоредби, въз основа на които някоя от страните в производството да е освободена от заплащане на държавни такси, поради което същата следва да бъде присъдена в полза на държавния бюджет според изхода на спора. При уважаване на предявените искове същата следва да бъде възложена на ответника по делото. Прието е още, че Комисията не е освободена от заплащане на такса и на основание чл. 84, т. 1 ГПК, тъй като вземанията, предмет на делото са частноправни, а комисията има качеството на процесуален субституент на държавата. Решението, с което се отнема имущество не придава на това имущество статут на публична държавна собственост. Тези разяснения са дадени и при съобразяване на решение № 3/8.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, според което законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочените разрешения, поради което по тези въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че посочените в изложението съдебни актове, извън тези на касационната инстанция, не представляват съдебна практика по смисъла на т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; определението по гр.д.№1074/2022г. на ВКС, ІІІ г.о. е в посочения по-горе смисъл, а постановеното по него особено мнение не съставлява задължителна съдебна практика по поставения въпрос. Определението по ч.гр.д.№318/2012г. на ВКС, І г.о. е постановено по реда на чл.274, ал.2 от ГПК и има различен предмет, доколкото дължимата за производството държавна такса е възложена на ответника, с оглед уважаване на предявените от комисията искове за отнемане на незаконно придобито от страната имущество. Решенията по гр. д. № 432/2017 г. на ВКС, ІV г. о. и по гр.д.№ 4647/2021г. на ВКС ІІІ г.о. са постановени по реда на ЗОПДИППД (отм.), който не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). Позоваването на съдебна практика, формирана по приложението на отменен закон, е неоснователно, тъй като тя е създадена при различна правна уредба. Обжалваното определение е постановено в производство разглеждано по реда на ЗОНПИ и както беше посочено, разпоредбата на чл.157, ал.2 от него изрично предвижда, че с решението по същество на спора съдът следва да присъди държавната такса за разглеждане на делото в зависимост от изхода на спора – уважаването или отхвърлянето изцяло или частично на предявените искове, респективно при десезирането на съда при оттегляне или отказ от иска. Касаторите А. М. Ал Х. и Н. Т. М. са поставили въпросите: 1/ При направено възражение за прекомерност от страна на КОНПИ, може ли съдът да основе преценката си по чл. 78, ал. 5 ГПК само на това, че към момента на постановяване на определението по чл. 232 ГПК адвокатът на ответника не е могъл да извърши цялата му възложена защита, при условие, че предявената искова молба на КОНПИ се основава на констатациите на две паралелни проверки (едни и същи проверявани години с различни констатации на несъответствията в тях и при сочени от КОНПИ различни стойности на подлежащото на отнемане имущество – придобито през едни и същи проверявани години)?; 2/ Налице ли е фактическа и правна сложност на делото, при условие, че КОНПИ е предявило искова молба за период от повече от 10 години, в нарушение на чл. 112, ал.3 от ЗOНПИ, и при изложени два варианта на фактически констатации на КОНПИ за стойностите на едно и също придобито имущество, в едни и същи проверявани години и при твърдени в исковата молба два различни размера на установеното несъответствие по години?; 3/ При извършване на преценката по чл. 78, ал.5 ГПК и в хипотеза на оттегляне на иск от ищеца, обвързан ли е съдът с мотивите на оттеглянето на иска от страна на ищеца и ако да – то може ли въз основа на мотивирано оттегляне на иск с постановки на Тълкувателно решение, да се мотивира и възражение за прекомерност на ефективно заплатен адвокатски хонорар за процесуален представител на ответниците по делото, чието производството е преждевременно прекратено?; 4/ В хипотезата на оттегляне на иск, може ли ищецът да ограничи собствената си отговорност за разноски по чл. 78, ал.4 ГПК, въз основа на направено възражение за прекомерност на разноските на чл. 78, ал.5 ГПК но при наличие на действителна фактическа и правна сложност на делото? и 5/ В хипотезата на оттегляне на иск, може ли ищецът да ограничи собствената си отговорност за разноски по чл. 78, ал.4 ГПК, въз основа на направено възражение за прекомерност на разноските на чл. 78, ал.5 ГПК, при условие, че ищецът е станал причина за невъзможността за упражняване на защитата по делото в пълен обем? Въпросите, макар и непрецизно формулирани, са свързани с приложението на разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК и обстоятелствата, които съдът отчита при преценка на възражението за прекомерност на договореното и заплатено от насрещната страна адвокатско възнаграждение. По него също е налице формирана съдебна практика, според която при разглеждане на възраженията съдът следва да съобрази Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и тълкуването на ЕСПЧ по Дело “Ч. и К. срещу България“ и Дело „С. срещу България“ (когато предмет на производството е иск за неимуществени вреди), при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа. Въззивното определение е постановено в съответствие с така дадените разрешения. При преценка възражението за прекомерност на договореното и заплатено от ответниците адвокатско възнаграждение съдът е съобразил като ориентир минималните размери на адвокатските възнаграждения определени в Наредба №1/2004г. и е направил преценка на фактическата и правна сложност на делото, като е приел, че същата е значителна; отчел е обстоятелството, че производството е било прекратено след депозиране на писмения отговор, както и цената на предявените искове. Въззивнит съд отчел обема и реално извършената работа до прекратяване на производството по делото, като не е обсъждал мотивите на ищеца за оттегляне на исковете. Направил е извод, че дори с оглед решението на СЕС по дело С-438/22, да може да намали адвокатското възнаграждение заплатено от ответниците под минималните размери определени в наредбата на съсловната адвокатска организация, то не са налице основания за това, предвид значителната фактическа и правна сложност на делото. По тези въпроси не са налице сочените от касаторите допълнителни основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото са обосновани с несъгласието на страните с изводите на въззивния съд относно наличието на съответствие между определените размери на присъдените адвокатски възнаграждения и сложността на предмета на производството, и обема от извършена работа. Наличието на установена съдебна практика по поставените от страните въпроси, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава извод за липса на основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,