Определение № 4103 от 16.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1068/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /КОНПИ/, чрез главен ипспектор П. О., против въззивно решение № 165 от 31.10.2024 г., постановено по в.гр.д. № 228 по описа за 2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260006 от 06.03.2024г. по гр.д. № 212/2018г. на ОС – Силистра и са отхвърлени предявените от Комисията против И. М. Д. и И. П. Д. искове с правно основание чл. 74 ЗОПДНПИ (отм.) вр. §5, ал.2 ДР на ЗОНПИ за отнемане в полза на държавата на подробно описано имущество на обща стойност 61 591,81 лева. В касационната жалба се твърди, че решението е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Допустимо ли е отъждествяването на придобитото и наличното в края на периода имущество с понятието „значително несъответствие“ по смисъла на §1, т. 3 ДР на ЗОНПИ? и 2. Следва ли в случаите на установено налично имущество в края на проверявания период под 150 000 лв. да се изследват доходите, приходите или източниците на финансиране, както и обичайните и извънредни разходи, за да се определи нетният доход и установи наличието на „значително несъответствие“, за да се направи обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито и да са налице изискуемите от специалния закон предпоставки за гражданска конфискация? Ответникът по касационната жалба И. М. Д. в писмен отговор по чл. 287 ГПК взема становище за неоснователност на жалбата. Постъпила е и частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 260011 от 01.04.2024 г. по гр.д. № 212/2018г. на ОС – Силистра. С първоинстанционното определение е отхвърлена молбата на Комисията за изменение на решението в частта му за разноските относно присъдените адвокатски възнаграждения. В изложението към частната касационна жалба се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Твърди се противоречие с определение № 586/2012 г. по гр.д. № 511/2012 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 460/2014 г. по гр.д. № 3559/2014 г. на ВКС, І г.о. и решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпросът: „Към кой момент следва да се заяви присъждане на адвокатско възнаграждение, когато производството по делото е частично прекратено в открито съдебно заседание, за да се присъди то в полза на ответника“. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: По делото се установява, че по повод постъпило уведомление от РП – Русе с рег.№ УВ-23.05.2017г. за повдигнати по ДП № 228/2017г. обвинения срещу И. М. Д. за извършено от него престъпление по чл. 280, ал. 2, т. 2, т. 3 и т. 4 вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК, с протокол от 05.06.2017г. Комисията е образувала проверка по чл.21, ал.2 ЗОПДНПИ (отм.). Периодът на проверката е 05.06.2007г. – 05.06.2017г., съответен и на предвидения 10-годишен период по см. на чл. 27, ал. 3 ЗОПДНПИ (отм.), респ. по чл. 112, ал. 3 ЗОНПИ, а престъплението, за което е повдигнатото обвинение попада в приложното поле на чл. 22, ал. 1, т. 19 ЗОПДНПИ (отм.), съответно чл. 108, ал. 1, т. 19 ЗОНПИ. В хода на същата е извършено обследване на имущественото състояние (придобито имущество, получени парични средства, банкова и осигурителна информация, направени разходи) на проверявания Д., на съпругата му И. Д., общото им малолетно дете, както и контролирани от него търговски дружества. Въз основа на изготвения при проверката доклад на директора на съответната ТД на КОНПИ с решение № 435/04.07.2018г. Комисията е образувала производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество. Основните спорни въпроси пред въззивната инстанция са били относно това налице ли е изискуемото се от приложимия закон несъответствие по см. на §1, т.3 от ДР на ЗОНПИ, обуславящо възникването на правото на държавата чрез КОНПИ да иска отнемане на придобитото от ответника имущество, за което не е доказан законен източник на средствата и в тази връзка дали необходима предпоставка за това право е наличното имущество в края на проверявания период да е на стойност над 150 000 лв., как следва да бъде направен изводът за несъответствие и в частност дали следва да бъде взето предвид само наличното в края на проверявания период имущество или всичкото имущество, придобито от проверяваното лице и свързаните с него лица за целия проверяван период. Съдът е приел, че отговорът на въпроса как следва да бъде направен изводът за несъответствие се извежда от задължителните постановки на ТР № 4 по тълк. д. № 4/2021 г. на ВКС, ОСГК и разпоредбите на § 1, т. 3 вр. § 1, т. 2, т. 4 и т. 9 от ДР на ЗОНПИ. Според посочения тълкувателен акт на отнемане подлежи само налично имущество, разглеждано като актив. Получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, както и получените при отчуждаването му суми, в случай че всички те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период, не представляват „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ и същите не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. Съдът е отхвърлил доводите във въззивната жалба, че стойността на наличното в края на периода имущество е неотносима към изисквания праг за несъответствие от 150 000 лв. Посочил е, че в съдебната практика, както и в цитираното тълкувателно решение, непротиворечиво се приема, че при преценката за това налице ли е несъответствие по см. на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ на първо място следва да бъде направен извод за наличното в края на проверявания период имущество, определено съобразно дадените с тълкувателния акт разрешения и само ако между наличното в края на периода имущество и имуществото, притежавано в началото на проверявания период, е налице превишение в размер над 150 000 лв., то при отчитане на доказаните законни доходи и направените обичайни и извънредни разходи за целия проверяван период може да се направи предположение, че наличното имущество в края на периода е незаконно придобито. В случаите, когато в края на проверявания период имуществото не се е увеличило, или е налице съответното му намаляване, то не е налице обогатяване, т. е. липсва имущество, което да подлежи на отнемане. Съдът е приел, че само когато превишението на наличното в края на периода имущество спрямо притежаваното такова в началото на проверявания период е над 150 000 лв., може да се стигне до изчисление, при което несъответствието да отговаря на изискването на § 1, т. 3, доколкото по см. на § 1, т. 8 вр. т. 2 ДР на ЗОНПИ нетният доход съставлява имуществено благо, с което се увеличава патримониумът на лицето, след приспадане на разходите, извършени за придобиване на това благо. В хипотеза на отрицателна величина на нетния доход, изчислен по правилото на § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ, лицето въобще не е разполагало с парични средства с установен законен източник, с които да придобива каквото и да било имущество, поради което при изчисленията дали е налице превишение, нетният доход не би следвало да се прибавя към стойността на имуществото. Макар законът да не поставя ограничение относно стойността на отнетото имущество при уважаване на иска, която може да е и по-ниска от 150 000 лв., това не дерогира изискването придобитото и налично в края на проверявания период имущество да е на общо стойност над 150 000 лв., за да може да се обоснове извод за превишение в изискуемия се от закона размер на несъответствие. С оглед изложеното и въз основа на ангажираните по делото доказателства, съдът е приел за установено, че в началото на проверявания период Д. и съпругата му са притежавали имущество, включващо сумата от 68,60 лева, налична по банкова сметка в Б. „Д.“ ЕАД с титуляр И. Д., л.а. Ф. с рег. [рег.номер на МПС] (наличен и в края на периода), л.а. Ф. с рег. [рег.номер на МПС] (отчужден в проверявания период) и л.а М. с рег. [рег.номер на МПС] (без данни за отчуждаване). През проверявания период ответниците са придобили по възмезден начин недвижими имоти и МПС, от които налични в края на поверявания период са само: 245 кв.м. идеални части от поземлен имот, целия с площ от 669 кв.м., обособени за ползване в западната част на имота, находящ се в [населено място], и на разположените в западната част на имота еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 65 кв.м. и едноетажна сграда със застроена площ от 15 кв.м., придобити по договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № *** г., с пазарна стойност към датата на придобиването му съгласно неоспорената СТЕ в размер на 22 400 лева; лек автомобил, марка „Ф.“, модел Т. 100, рег. [рег.номер на МПС], закупен с договор от м. май 2010 г. за сумата от 1 100 лева по фактура, призната от Комисията за действителна цена на придобиване; лек автомобил, марка „П.“, модел „Ф.“, рег. [рег.номер на МПС], придобит по договор от 12.09.2013 г. с пазарна стойност към 2013 г. от 3290 лева; товарен автомобил, марка „Л.“, модел М., рег. [рег.номер на МПС], закупен по договор от 22.02.2017 г., с пазарна стойност от 10 990 лева; лек автомобил, марка „Т.“, модел „А.“, рег. [рег.номер на МПС] по договор от 13.06.2016 г. и с пазарна стойност към датата на придобиване от 3 210 лева; лек автомобил, марка „Ф.“, модел „Т.“, рег. [рег.номер на МПС], закупен по договор от 21.04.2015 г., с пазарна стойност към датата на придобиване от 27 840 лева и по отношение на който е заявен отказ от иск по чл. 233 ГПК. По делото се установява още, че в края на проверявания период в имуществото на ответниците се включват и налични суми по банкови сметки в общ размер на 1951,09 лева, от които само 1707,32 лева по банкова сметка с титуляр И. Д. са предмет на искането за отнемане. В имуществото на проверяваното лице в края на периода се включват и притежавани от него дялове в „***“ Е., регистрирано на 05.04.2013 г., на стойност 1000 лева и 3600 дяла в „Г.-Ф.“ О., придобити на 24.08.2016 г., на стойност 3600 лева. Доколкото по делото няма направени възражения и доказателства, сочещи на противното, съдът е приел, че към 05.06.2017 г. (края на проверявания период) част от имуществото са и доброволно предадените по досъдебното производство с протокол от 11.04.2017 г. парични суми в размер на 4200 евро, равняващи се на 8214,49 лева. Следователно съдът е стигнал до извода, че към края на проверявания период имуществото на И. Д. и съпругата му се е увеличило с придобитите през процесния период описани имущества и същото е на стойност 83 595,58 лева (22 400 лв. + 1 100 лв. + 3 290 лв. + 10 990 лв. + 3 210 лв. + 27 840 лв. + 1 000 лв. + 3 600 лв. + 1 951.09 лв. + 8 214.49 лв.). Според съда тази стойност на наличното в края на периода обаче не може да обоснове превишение спрямо притежаваното в периода, което превишение да е над изискуемите се 150 000 лева. Посочено е, че този извод е достатъчен, за да се приеме, че не е налице значително несъответствие по см. на чл.107, ал.2 ЗОНПИ вр. §1, т.3 от с.з., обуславящо възникването на правото на държавата за отнемане на незаконно придобито имущество. Няма как имущество, което е на стойност под 150 000 лева, да превишава с толкова реализираният нетен доход, предвид вече посоченото значение на дохода като имуществено благо. Затова съдът е отхвърлил предявения иск от КОНПИ за отнемане на имуществото като неоснователен. При тези мотиви на въззивния съд не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като намират своя отговор в ТР № 4/2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ВКС, ОСГК. В него се приема, че не представляват „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период. По смисъла на тълкувателното решение, подлежащо на отнемане може да бъде само незаконно придобито имущество от проверяваното лице през изследвания период, което продължава да е налично в неговия патримониум или свързаните с него лица в края на периода, към който момент е установено превишение на разходите за придобиването му, т. е. „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. Само ако установи, че такова превишение е налице, е необходимо да се изследва дали доходът, с който имуществото е придобито, е законен, като се отчете, че незаконни са само доходите от забранена в закона дейност. Съгласно легалното определение в § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ „нетни доходи“ са доходи, приходи или източници на финансиране, намалени с размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му. В този смисъл, нетен доход е превишението на общия размер на приходите над общия размер на разходите през проверявания период или оставащите свободни средства. „Нетен доход“ в отрицателен размер не съставлява „имущество“ (такъв доход е равен на нула за целите на анализа) и не се „прибавя“ към установеното налично имущество. Ако се установява разлика с отрицателен знак в нетния доход, която е получена при изваждане на извършените обичайни и извънредни разходи на проверяваните лица (каквато в случая се установява от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза) от доказаните при анализа доходи, приходи или източници на финансиране, следва да се приеме, че е налице неизяснен източник на средства в патримониума на проверяваното лице и неговото семейство, но това не е „налично имущество“ по смисъла на ЗОНПИ. Според дадените разяснения, наличието на имущество с неустановен законен произход не е достатъчно основание да се пристъпи към неговото отнемане, преди да се установи значително несъответствие т. е. превишаване с най-малко 150 000 лева стойността на имуществото (не на сбора на разходите) над общата стойност на нетния доход за проверявания период. В случай като настоящия, когато стойността на самото имущество по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ не надвишава 150 000 лв., то не формира значително несъответствие по смисъла § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ – независимо от размера на нетните доходи по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ (в този смисъл решение № 50130/2024 г. по гр. д. № 5134/2021 г. на ВКС, IV г. о.). Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените разбирания, поради което липсва основание за допускането му до касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. При проверка се установява, че от съдържанието на мотивите на решението не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, или определението да е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Оплакванията на касатора са свързани с приложението на нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. Не се установява от текста на решението тази правна норма да е приложена със смисъл, различен от действително вложения, а доводите на касатора, че притежаваното в края на периода имущество е отъждествено с понятието „значително несъответствие“ са неоснователни. Както се посочи, изводите на въззивния съд кореспондират на възприетото в съдебната практика. По частната касационна жалба: По подадена частна жалба срещу определение № 260011/01.04.2024г. съдът най-напред е посочил, че с оглед постановеното отхвърляне на исковите претенции, при отчитане и на прекратената част по тях поради направен отказ, с решението си първоинстанционният съд е осъдил КОНПИ да заплати следващите се към бюджета на съда държавни такси и адвокатско възнаграждение в полза на ответницата И. Д. в размер на 4 000 лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие. Постановил е и изплащането на възнаграждение в полза на особения представител на ответника И. Д. в размер на 3471,72 лева от внесения за това от Комисията депозит. Наведените от КОНПИ оплаквания и доводи в искането по чл. 248 ГПК са за това, че на основание чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ разноските по делото следва да се възложат в тежест на ответниците, евентуално, че разноски за прекратената част не се дължат, както и досежно размера на определените адвокатски възнаграждения като прекомерни. В тази връзка въззивният състав е изяснил, че не са налице основания за приложение на разпоредбата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ, тъй като нито направеният отказ от част от исковете, нито постановеното отхвърляне на останалата част от исковите претенции са по причина поведението на ответниците в административната фаза на производството по ЗОПДНПИ (отм.). За неоснователно е прието възражението за прекомерност на присъдените адвокатски възнаграждения. Съображенията са, че цената на първоначално предявените искове е 270 672.75 лева, от които за исковете само срещу И. Д. – 96 484.19 лева и 174 188.56 лева по останалите искове за отнемане на имущество от двамата съпрузи, респ. само от И. Д., но по които проверяваното лице е страна по делото. Съобразно това, при отчитане продължителността на процеса и извършените от процесуалните представители действия от подаването на отговорите по чл. 131 ГПК през 2019 г. до приключване на спора пред първата инстанция, както и предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, съдът е приел, че присъденото адвокатско възнаграждение от 4000 лева за осъществено процесуално представителство на И. Д. и от 3471,72 лева на особения представител на И. Д. не са прекомерни. Същите са и под предвидените по Наредба № 1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, в т.ч. и в редакцията й преди изменението, обн. ДВ бр.88/2022г., която, макар и да не е задължителна за съда, служи като ориентир относно цената на адвокатския труд. Съобразно изискванията на т. 1 от ТР № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на делото. Доколкото касаторът в частната касационна жалба не е поставил въпрос във връзка със сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, то липсва и общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е ирелевантен за произнасянето на съда по разноските. Както в първоинстанционното, така и във въззивното производство възраженията на Комисията относно размера на присъдените адвокатски възнаграждения за защитата на ответниците са били свързани с приложението на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ, с несвоевременното предявяване на искането за разноски и с тяхната прекомерност. Въззивният съд е приел, че тази хипотеза е неприложима, както и че присъдените размери на възнагражденията за адвокатска защита са съобразени с фактическата и правна сложност на делото и с Наредба № 1/2004 г., която, макар да няма задължителен характер, служи на съда като ориентир. Предвид изложеното настоящият състав следва най-напред да посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ, когато ответникът по иска за отнемане на незаконно придобито имущество представи пред съда доказателства, които е могъл да представи с декларациите по чл. 136 или чл. 137 и не са събрани по независещи от Комисията причини, съдът може да му възложи изцяло или отчасти разноските по делото независимо от изхода на делото. В своята практика ВКС приема, че смисълът на тази разпоредба е, че Комисията не би следвало да дължи разноските, които е сторила заради поведението на ответниците, когато те са притежавали доказателства за законните доходи на придобитото имущество, но не са ги представили в административното производство. Приема се също така, че чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ не се прилага, когато Комисията е мотивирала отказ от иска с ТР№ 4/2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС. Такъв е и настоящият случай, доколкото частичният отказ от иска се отнася до искането за отнемане на парични суми, неналични в края на проверявания период, както и на лек автомобил, участвал в ПТП и претърпял тотална щета. Следователно правилен е изводът на въззивния съд за неприложимост в случая на посочената разпоредба на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ. На следващо място, искането за разноски от адв. Н., упълномощен да защитава ответницата Д., е направено своевременно – същото е било заявено с писмена молба, подадена до първоинстанционния съд преди последното проведено по делото о.с.з., в което адвокатът не е могъл да се яви. Приложен е бил и списък по чл. 80 ГПК. Възнаграждението на адв. Х., особен представител на ответника Д., е било определено по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК от първоинстанционния съд, поради което не се изисква същият да отправя изрично искане за присъждане на възнаграждение освен ако не счита, че то следва да се увеличи. На последно място, при определяне размера на възнагражденията и двете инстанции са съобразили фактическата и правна сложност на делото, като са ползвали за ориентир и нормите на Наредба № 1/2004 г. Предвид изложеното следва извод, че формулировката на въпроса не е относима към фактите по делото, поради което и липсва предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението в частта за разноските. При този изход на спора Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество следва да заплати на основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ по сметка на Върховен касационен съд сумата от 30 лв. – държавна такса за касационното производство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,