Определение № 384 от 19.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 355/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2435/07.11.2019 г. по гр.д. № 1318/ 2019 г. в частта, с която Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 58/ 08.01.2019 г. по гр.д. № 280/ 2018 г. на Софийски градски съд, Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ да заплати на Р. Г. В. сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 06.02.2017 г. Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общото и допълнителното), а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материално-правен. Процесуално-правният е за задължението на съда по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконното обвинение. Материално-правният въпрос е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. Касаторът счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Той твърди, че процесуално-правния въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., с т. 3 и т. 9 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а материално-правния – в противоречие със следните решения на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК: решение № 105/ 20.04.2016 г. по гр.д. № 4006/ 2015 г. на IV-то ГО, решение № 300/ 22.10.2015 г. по гр.д. № 527/ 2015 г. на IV-то ГО и решение № 554/ 06.03.2013 г. по гр.д. № 266/ 2012 г. на IV-то ГО. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради необоснованост и нарушение на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. От ответника по касационната жалба Р. Г. В. не е постъпил писмен отговор на жалбата. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ответникът, а въззивното решение е осъдително. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че основанието на иска доказва влязлото в сила на 06.02.2017 г. прокурорското постановление от 04.11.2016 г., с което на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 НПК е прекратено наказателното производство по повдигнато обвинение на ищцата за престъпление по чл. чл. 219, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Аргументът е почерпил от това, че обвинението е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, а незаконното обвинение винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези доказани по делото обстоятелства, които са в причинна връзка с обвинението и имат значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Приел е да са следните: 1) престъплението, в което ищцата е била обвинена, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК –за него е предвидено наказание лишаване от свобода от две до осем години с възможност съдът да постанови и лишаване от правото да се заема определена професия или обществена длъжност; 2) продължителност на наказателното производство – седем месеца и десет дни – на 30.03.2016 г. ищцата е била привлечена като обвиняем, а прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство е от 09.01.2017 г. (тук въззивният съд е съобразил, че постановлението не е било обжалвано пред съд от Прокуратурата, а от един от обвиняемите, поради което релевантна за продължителността на наказателното преследване е датата на прокурорското постановление, а не тази, на която е влязло в сила определението, с което съдът го е потвърдил) и 3) взетата мярка за неотклонение – подписка. Наред с тези обективно проявени обективни обстоятелства, от значение за обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск, въззивният съд е установил и други, чиято връзка с незаконното обвинение е намерил за доказана, но които предполагат по-висок размер на обезщетението. Първо, към повдигнатото обвинение ищцата е 54-годишна. Обвинението визира длъжностно качество, в сфера, в която е професионалната реализация на ищцата, а заеманата от нея длъжност е свързана с изисквания за професионализъм и високо обществено доверие. В периода 21.03.2012 г. – 28.03.2013 г. тя е заемала длъжността управител на направление „Социални услуги“ към [община], а от 29.03.2013 г. е управител на направление „Социални услуги и здравни дейности“. Преди незаконното обвинение ищцата е борбен и инициативен човек с амбицията да промени в положителна посока дейността на управляваното от нея Направление в Общината. Участва в няколко международни проекти, финансирани от фонд на Европейския съюз като част от екипа и като ръководител на три проекта. След обвинението тя е изключена от екипите от заместник-кмета на Общината. Ищцата се променя. Затваря се в себе си. Изпада в депресия. Обсебват я мисли за тежко и безрадостно бъдеще. Второ, в продължение на около два месеца преди повдигнатото обвинение ищцата е била призовавана като свидетел по наказателното производство пред ДАНС. Разпитите започвали около 8.30 ч. и приключвали около 15.30 ч., като при всички тези явявания се налагало ищцата да става рано и да пътува от [населено място], където живее, до [населено място] със семейния автомобил, придружавана от своя съпруг. Тя е трудноподвижна. С решение от 23.04.2015 г. на ТЕЛК са определени 100% трайно намалена работоспособност с водеща диагноза коксартроза (артроза на тазобедрена става), хипертонична болест на сърцето, бронхиална астма, хиксова херния. Ранното явяване на разпит в ДАНС в [населено място] й причинява значителни неудобства. Имало е случай, при който по пътя на ищцата й прилошава и се налага да й бъде оказана спешна медицинска помощ в [населено място]. След всеки разпит в ДАНС ищцата се е чувствала много зле здравословно. Това налагало прием на множество медикаменти. Имало е случай, когато по обратния път отново се налага спешна медицинска помощ, оказана й в [населено място]. Въззивният съд е съобразил, че и за тези причинени неудобства и влошавания на здравето следва да се ангажира отговорността на държавата без оглед на това, кой държавен орган е конституиран като субституент на страната на ответника по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (така ТР № 5/ 15.06.2015 г. по тълк.д. № 5/ 2013 г. ОСГК на ВКС ). Трето, след като получила призовката да се яви за привличането й като обвиняем ищцата силно се е притеснила. Вдигнала е високо кръвно. Наложило се да полегне на дивана в кабинета. След получаването на всяка призовка започвала да трепери и да я избива пот. Изпитвала голямо напрежение от опасността за несправедливо осъждане за престъплението, което не е извършила. Заключвала се в кабинета си, защото изпадала в тежко състояние, което не желаела да става достояние на подчинените й. Четвърто, когато имало заседание на Общинския съвет се включвали всички радиоточки и общинските служители слушали разискванията. На едно от заседанията кметът на [населено място] направил изказване, че ищцата я очаква пробация и ще бъде ангажирана нейната наказателна отговорност. Информацията е възприета от общинските служители и обсъждана от тях. След привличането й като обвиняем служителите на Общината започнали да избягват ищцата. Част от тях били убедени, че обвинението е довело до ограничаване на правомощията й ръководните й функции. Това усложнило в голяма степен отношенията с подчинените. Пето, ищцата се нуждаела от средства за операция за смяна на тазобедрената става, като поради липса на средства се обърнала към банка с искане да получи кредит. От банката й отказват с обяснение, че след обвинението е възможно отстраняването й от длъжност и да не изплаща месечните вноски по кредита. Шесто, рязко се влошили отношенията й с приятели. Те започнали да странят от нея и да я отбягват. Ищцата станала разпознаваема сред обществеността в малкия [населено място] като престъпник, а всички знаели, че се очаква да влезе в затвора. Към повдигнатото обвинение тя била предложена за председател на читалището, но ищцата си прави самоотвод поради създаденото негативно обществено отношение. Седмо, ищцата се чувствала изключително притеснена, че няма да може да подпомага финансово сина си, който към повдигнатото обвинение е на 17 години. Спряла да разговаря със съпруга си. По цял ден лежала в дома си и гледала в една точка. На въпроси не отговаряла, а погледът й изразявал индеферентност. Мисълта, че името и професионалната й репутация са опетнени не й давала мира. Загубила контрол върху емоциите и волята си. Започнало все по-често да й прилошава. Изпитвала кризи на панически атаки, които започвали със засилващо се вътрешно напрежение, тревожност, чувство за горещина, изчервяване на лицето, недостиг на въздух, сърцебиене, бучене в ушите, обилно изпотяване, главозамайване, прималяване на цялото тяло. Поради тягостната атмосфера в къщи синът и пропуска абитуриентския си бал. Проблемите с високото кръвно на ищцата се влошават. Диагностирано е заболяване диабет – II степен. Ищцата започва да посещава Център за психологическа помощ за консултации с психолог. Лекувана е и обслужвана амбулаторно от личния си лекар и различни специалисти – кардиолог, психиатър, невролог, УНГ, психолог.психотерапевт, но с временен и незадоволителен ефект. При тези обективно проявени обстоятелства въззивният съд е достигнал до извода, че незаконното обвинение е засегнало изключително негативно неимуществената сфера на ищцата. Съобразил е, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не съществува извън конкретните обществено-икономически условия и като е съобразил стандарта на живот в страната, е определил обезщетението от 15 000 лв. за адекватното парично изражение на понесените от ищеца морални вреди от незаконното обвинение. Първоинстанционното решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е бил уважен до същия размер, е потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема те да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС, както и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които имат значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с актовете на нормативно тълкуване на Върховния съд и на Върховния касационен съд на Република България. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Противоречие на обжалваното решение с други решения на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на неимуществената сфера на увреденото от незаконното обвинение лице, но е различен размерът на определените обезщетения. Такава идентичност липсва в решенията на ВКС, на които касаторът се позовава. Обобщението е, че по повдигнатите въпроси е изключено соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът