Определение № 3466 от 10.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4589/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на В. К. Н., чрез адвокат С. К., срещу определение № 3589 от 19.09.2023 г. по в. ч. гр. д. № 1847/2023 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено определение № 9584 от 10.08.2023 г. по гр. д. № 7057/2023 г. на Районен съд - Варна, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната исковата молба и е прекратено производството по делото. Въззивният съд е посочил, че производството по делото е образувано по искова молба на В. К. Н. срещу община Аксаково, в която са изложени твърдения, че ищцата е наследник по закон на баща си К. Д. К., починал през 1997 г. Твърди се, че в полза на неговите наследници са издадени решение № 5098/02.10.1995 г. на Поземлена комисия - Аксаково, с което се възстановява право на собственост в съществуващи стари реални граници на нива с площ от 3 дка, находяща се в територия по § 4 на [населено място], м. „Д. б.“, както и решение № 5098/16.12.2008 г. на Общинска служба по земеделие - Аксаково, с което се отказва възстановяването на същия имот. Сочи, че в регистъра на имотите наследодателят К. К. е вписан като собственик на имот с идентификатор **** с площ от 2109 кв. м и имот с идентификатор *** с площ от 488 кв. м. Формулирано е искане за постановяване на правилен и законосъобразен съдебен акт, с който да бъде разрешен спор за материално право по реда на ЗКИР. С разпореждания от 23.06.2023 г. и от 14.07.2023 г., след като е констатирал нередовности на сезиращата го искова молба, първоинстанционният съд е дал указания до ищцата за отстраняването им, в това число за уточняване на ответника (ответниците) и претенциите, които се предявяват срещу всеки от тях; за индивидуализация на спорния имот (имоти, реална част от имот) по действащата кадастрална карта; за конкретизиране на обстоятелствата досежно твърдяното собственическо право, както и такива, обуславящи извод за правен спор с ответниците; за представяне на скици и данъчни оценки на спорните имоти, заплащане на дължимата за разглеждане на исковете държавна такса, както и за формулиране на адекватен петитум по всеки иск. С уточняваща молба от 10.07.2023 г. ищцата поддържа, че ответник по исковете й е община Варна, че предмет на исковите й претенции са имот с идентификатор **** с площ от 2109 кв. м и имот с идентификатор **** с площ от 488 кв. м. Молбата съдържа и искане да бъде установено, че ищцата е собственик на процесните имоти, като също така е направена и препратка към ЗКИР за решаване на спор за материално право, с цел отстраняване на непълнота или поправка на грешка по отношение отразяването на имота. Към уточняващата молба е представена разпечатка от сайта на АГКК относно имот с идентификатор *****, с площ от 488 кв. м, както и разписка за заплатена по сметка на Районен съд -Варна държавна такса в размер на 100 лв. С последваща уточняваща молба от 21.07.2023 г. е посочено, че ответниците всъщност са двама - община Варна и община Аксаково, като „първата претенция“ е за недвижим имот в м. „Д. ч.“, а „втората претенция“ е за имот - нива с площ от 3 дка в [населено място], м. „Д. б.“. За да потвърди обжалваното пред него определение, Окръжен съд - Варна е посочил, че изложените в исковата и уточняващите молби твърдения, въпреки дадените на ищцата указания, са останали неясни досежно съществените елементи за редовността на исковата претенция. От изложената фактическа обстановка следва, че става дума за спор за собственост, който обаче не е индивидуализиран с предмет, ответник, правен интерес и конкретно искане до съда. Не е изяснено какъв точно е предметът на исковата претенция - дали това е имот с идентификатор ****, с площ от 2109 кв.м и/или имот с идентификатор ***, с площ от 488 кв. м, или неправилно заснета реална част от някой имот, предвид изричното позоваване на ТР № 8/23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС относно исковете по ЗКИР. Липсва яснота и относно придобивното основание на ищцата. В. Н. не е уточнила и кой точно е ответник по исковите й претенции, и какво обуславя необходимостта от воденето на искове за собственост спрямо него, т.е. не е навела твърдения за факти и обстоятелства, с които ответникът й оспорва собствеността, които да обусловят правния й интерес от насочване на исковете срещу конкретния ответник. По отношение на вида на предявените искове, съдът е намерил, че формалното посочване на нормата на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, при липса на позоваване в какво се състои грешката в кадастралната карта и/или регистри, по отношение на конкретен имот и формулиране на петитум за поправянето й, не дава основание исковата претенция да бъде квалифицирана по ЗКИР. Отделно от това липсват твърдения за защита на нарушено владение и/или право на собственост по отношение на конкретен имот чрез предявяването на установителен или осъдителен иск за собственост. Поради неясните и неконкретизирани твърдения на ищцата, Окръжен съд - Варна е приел, че е в невъзможност да даде съответстваща им правна квалификация на претенцията, което е съществен порок на сезиращата искова молба. Отделно от това в нито една от сезиращите съда молби - искова и уточняващи, въпреки дадените указания в този смисъл, не е формулиран надлежен петитум на претенциите. Не са изпълнени и указанията на съда за представяне на данъчни оценки на процесния имот (имоти), на база на които да бъде посочена цената на исковете и да бъде внесен точният размер на дължимата за разглеждането им държавна такса. В заключение съдът е достигнал до извода, че исковата претенция на ищцата е останала нередовна по отношение изискуемото съдържание по чл. 127, ал. 1, т. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 ГПК, независимо от коректно дадените указания от съда и двукратно предоставената възможност за изпълнението им, поради което исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Жалбоподателката счита определението на въззивния съд за порочно, неправилно и незаконосъобразно. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочила наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, но конкретен въпрос не е формулиран. Настоящият съдебен състав намира, че частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна от външна страна. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Настоящият съд намира, че в случая в частната касационна жалба и в изложението към нея не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито са обосновани допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Жалбоподателката е аргументирала приложното поле на касационния контрол с противоречие с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, което обаче не може да обоснове хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същото няма пряка връзка с мотивите на атакуваното пред ВКС определение, респ. последното не му противоречи. Същевременно атакуваното пред ВКС определение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния въпрос и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,