Определение № 2707 от 23.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 768/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби и от двете страни- от ищеца Х. Г. К., чрез адв. Р.И. и от ответника „УниКредит Булбанк” АД, чрез адв. Д.Ц. срещу различни части на решение №321 от 19.10.2023г., постановено по в.т.д. №163/2023г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора. С обжалваното решение е отменено решение №1021/28.11.2022г., постановено по гр.д. №1346/2022г. по описа на Районен съд- Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД за сумата от 3 365.14 евро, като вместо това е осъдена ответната банка да заплати на ищеца допълнително сумата от 3 365.14 евро, представляваща разликата между заплатената от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017г. - 25.03.2022г., ведно със законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 31.03.2022г. до окончателното й заплащане, като е потвърдено първоинстанционното решението в останалата обжалвана част. С първоинстанционното решение в потвърдената част е осъден ответникът „УниКредит Булбанк” АД да заплати на Х. Г. К. сумата от 3 911.31 евро, представляваща разлика между заплатената от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 04.04.2019г. до 25.03.2022г. и действително дължимата възнаградителна лихва; отхвърлен е предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД над сумата от 7 276.45 евро /сбор от сумата 3 911.31 евро, присъдена от първоинстанционния съд и сумата 3 365.14 евро, присъдена от въззивния съд/ до размера на претендираната такава от 8 270.85 евро; отхвърлен е предявеният от Х. Г. К. иск да се признае за установено по отношение на ответника „УниКредит Булбанк” АД, че ищецът не дължи сумата от 6 054.15 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на Х. К. в размер на сумата от 6054.15 евро, която банката получила без основание, като възнаградителна лихва за периода 25.07.2013г. до 30.03.2017г., поради погасяване по давност; отхвърлен е предявеният от Х. К. иск да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 504.97 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на К. в размер на сумата от 504.97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за периода 25.09.2009г. до 31.12.2011г., поради погасяване по давност. В касационната жалба от ищеца Х. К. се твърди, че решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, следва да бъде отменено като неправилно. Касаторът оспорва като незаконосъобразни и противоречащи на практиката на СЕС изводите на въззивния съд за погасяване по давност на процесните вземания- предмет на установителните искови претенции. Счита, че погасителната давност не е изтекла, тъй като нито е настъпила предсрочна изискуемост, нито е изтекъл срокът на кредитното правоотношение. Поддържа, че е неправилно и становището на съда, че вземанията в размер на 6 054.15 евро и 504.97 евро, получени от банката без основание, не са ликвидни, респ. че не е настъпил погасителният ефект на прихващането, вкл. в хипотезата на чл.103, ал.2 ЗЗД. Намира, че ГЛП по кредита, представляващ сбор от едномесечния Euribor, определен два работи дни преди първия работен ден на месеца + твърда надбавка, подлежи на промяна всеки месец. С оглед изложеното счита, че претенциите му са изцяло основателни, поради което моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъдат уважени предявените искове. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „ 1. От кой момент започва да тече погасителната давност за получени без основание суми от страна на банката?“- в противоречие с цитираната практика на СЕС /решения по съединени дела С-776/19 и С-782/19; С-224/19 и С-259/19; С-698/18 иС-699/18 и по дело С-485/19/- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. „ 2. Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните? и 3. С влизане в сила на решението спорното, неликвидно насрещно вземане става ли ликвидно?“- в противоречие с практика на ВКС, обективирана в ТР №2/2020г. от 18.03.2022г. по тълк.дело №2/2020г. на ОСГТК на ВКС и цитираните решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; „ 4. Как се формира и променя ГЛП по кредити, отпускани от „УниКредит Булбанк“ АД по ОУ от 2007г.?“ – с твърдение, че въпросът е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по жалбата „УниКредит Булбанк” АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, посочени в жалбата. Излага подробни доводи, че въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. В касационната жалба от ответника „УниКредит Булбанк” АД се твърди, че решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 3 911.31 евро и в частта, с която след частична отмяна е уважена претенция за още 3 365.14 евро, следва да бъде отменено като неправилно. Касаторът оспорва като незаконосъобразни и необосновани изводите на въззивния съд за неравноправност на клаузата на т.11.3. от процесния договор за кредит, като поддържа тезата си, че между страните е договорен фиксиран минимален ГЛП в размер на 6.70%, респ. че намаляването на индекса Euribor не може да доведе до намаляване на ГЛП под този размер. Счита, че по този въпрос е налице обвързващо страните произнасяне с влязло в сила съдебно решение за предходен период, което съдът е игнорирал. Намира исковата претенция за връщане на платени суми поради липса на основание са изцяло неоснователни. Твърди, че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, тъй като не се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните и не е обсъдил всички доказателства. С оглед изложеното счита, че претенцията на основание чл.55 ЗЗД е изцяло неоснователна, поради което моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде отхвърлен иска. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „ 1. Констатираната от съда нищожност на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право на банката- кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя ли нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка?; 2. Уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя /кредитополучателя/ размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, нарушава ли изискването за добросъвестност и води ли до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя?; 3. Длъжен ли е кредитополучателя да заплаща лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка?“- в противоречие с цитираната практика на ВКС- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. „ 4. Съобразно разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните, като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи?“- в противоречие с практика на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Счита, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по жалбата Х. К. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, посочени в жалбата. Излага подробни доводи, че въззивното решение в обжалваната от банката част е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими– подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната част по иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 3 911.31 евро и да го отмени частично в отхвърлителната част и да присъди допълнително сумата 3 365.14 евро, както и за да потвърди първоинстанционното решение в останалата част отхвърлителна част, въззивният съд приема за безспорно сключването на договор за банков кредит №538/28.03.2008г., по силата на който на ищеца е предоставен ипотечен кредит в размер на 40 500 евро, с цел покупка на недвижим имот, краен срок на погасяване 25.03.2043г. и годишен лихвен процент за съответния период на олихвяване по т.11.1.3. – за кредити, изплащани чрез анюитетни /равни всеки месец/ погасителни вноски, за период от 28.03.2008г. до 25.03.2043г. с погасителен план при 1 М Euribor 4,200% и надбавка 2.500 пункта или годишен лихвен процент 6,700% /чл.4/. Приема за установено, че съгласно раздел ІІ от договора /“Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит“/ кредитополучателят се задължава да заплаща на кредитора лихви, като годишният лихвен процент се формира от базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размер по т.4 за съответния период на олихвяване. Съгласно т.11.1.1. и т.11.1.2. приложимият към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент за различните валути се определя от Управителния съвет на банката или оторизиран от него орган и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в т.10.3. и т.10.4. от условията на банката по кредити на физически лица, неразделна част от този договор, като с промяната на действащия базисен лихвен процент лихвените условия по договора се считат автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са задължителни за страните по договора. Съдът приема за установено, че в т.11.1.3. е предвидено, че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна вноска/, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт, като в периода 2008г.-2009г. УС на ответната банка е приемал няколко решения за увеличаване на ГЛП, вкл. чрез включване на компонент „премия“, определяна по размер от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари и последващо повишаване на премията. Решаващият съдебен състав намира, че процесният договор за банков кредит е потребителска сделка, тъй като ищецът е физическо лице, което получава кредит за покупка на имот, а ответникът е търговска банка /търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП/, т.е. кредитополучателят се ползва от потребителска защита съгласно чл.143-чл.146 ЗЗП. Като възприема разрешенията в цитираната съдебна практика на ВКС, съдът стига до извод, че разпоредбата на т.11.1.3. от раздел ІІ на договора, предвиждаща право на кредитора едностранно да променя размера на ГЛП, е нищожна, тъй като е неравноправна по смисъла на чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП. Излага подробни доводи, че клаузата съдържа уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката като доставчик на финансова услуга. Същата не е индивидуално договорена и потребителят - кредитополучател не е имал възможност да влияе върху съдържанието й /чл.146, ал.2 ЗЗП/. Съдът акцентира, че в случая неравноправността на клаузата произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата, като намира за необосновано твърдението на ответната банка, че с оспорените клаузи се въвежда правилото за фиксиране на възнаградителната лихва към датата на договора и се допуска изключение за нейното увеличение при определени условия и разпределен риск. Счита, че договорената фиксираност на лихвата в оспорените клаузи е във връзка с възприетия подход от страна на банката за едностранно изменение на лихвения процент само в посока увеличение, без да се предоставя възможност за намаляване при снижаване стойността на лихвения индекс EURIBOR, което води до нарушение на изискванията за добросъвестност при сключването на договорите и създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и то във вреда на потребителя, който е икономически по- слабата страна по договора Въззивният състав счита, че процесната разпоредба не попада в изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП, тъй като не се предвижда възможност за прекратяването на договора от потребителя /без съответни санкции/ в случаите, когато банката, като доставчик на финансова услуга, при наличие на основателна причина, упражни правото си без предизвестие да промени лихвения процент, нито измененията на цената на финансовата услуга /възнаградителната лихва/ са свързани само и единствено с колебанията и измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката. С оглед изложеното, съдът приема, че промененият от банката механизъм на определяне на ГЛП чрез прибавяне на нов допълнителен компонент "премия" не може да обвърже страните. Добавянето на допълнителен компонент "премия" при изчисляване стойността на ГЛП, приложим за съответния период на олихвяване, е в нарушение на предвидения в договора начин за определяне на БЛП, поради което начислената и заплатена за процесния период възнаградителна лихва в резултат на едностранно приетия от банката нов механизъм за изчисляване на ГЛП, се явява заплатена без основание. Съдът намира за неоснователно възражението на ответната банка, че между страните е договорен фиксиран размер на ГЛП от 6.7 %, като сочи, че такава изрична договорка няма, а клаузата на т.11.1.3 от договора е неравноправна и не намира приложение. Счита, че от анализа на т.4.1а от договора се установява, че страните са договорили ГЛП да е променлива величина, която се формира като сбор от два компонента – един променлив /БЛП/ и един постоянен /фиксирана надбавка от 2,50 %/. Подчертава, че компонентът БЛП е променлив, предвид препращането към т. 10.3 и т.10.4 от Общите условия и т.11.1.1 от договора. След анализ на заключенията на ССЕ, въззивният съд намира, че искът с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, предявен за сумата 8270.85 евро – платена без основание възнаградителна лихва за периода 31.03.2017г. до 25.03.2022г., е частично основателен. Приема, че размерът на възнаградителната лихва, дължима по банковия кредит в периода от 31.03.2017г. до 25.03.2022г., изчислена по формулата- стойността на индекса на едномесечния Euribor два работни дни преди първия работен ден на съответния месец плюс твърда надбавка в размер на 2,5 % при отчитане праг на промяна -/+1% е общо 4 581.24 евро. За периода от 31.03.2017г. до 25.03.2022г. ищецът е заплатил възнаградителна лихва /договорена лихва за редовна главница/ общо в размер на 11 857.69 евро, като недължимо внесената сума е 7 276.45 евро. Въззивният състав намира за неоснователно направеното от ответника възражение за погасителна давност. Приема, че доколкото предметът на спора се основава на претенция за неоснователно обогатяване, приложение следва да намери общата петгодишна погасителна давност. Счита, че съобразно постановките на т.7 от ППВС №1/79г., погасителната давност за вземане по чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД започва да тече от деня на получаване на престацията. В случая началният момент на претенцията е 31.03.2017г., а исковата молба е депозирана на 31.03.2022г., тоест преди изтичане на петгодишната погасителна давност. С оглед изложеното, съдът намира, че искът е основателен за сумата 7 276.45 евро, поради което следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на сумата 3 911.31 евро, като на ищеца бъде присъдена допълнително сумата от 3 365.14 евро. Въззивният състав счита, че предявеният иск по чл.124 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната банка сумата от 6 054.15 евро остатъчна главница по кредита, поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането му в размер на 6 054.15 евро, която банката е получила без основание като възнаградителна лихва за периода от 25.07.2013г. до 30.03.2017г., е неоснователен. Приема, че размерът на възнаградителната лихва, дължима по договора за периода от 25.07.2013г. до 25.02.2017г. по формулата - стойност на индекса на едномесечния Euribor два работни дни преди първия работен ден на съответния месец плюс твърда надбавка в размер на 2,5 % при отчитане праг на промяна -/+1%, е общо 4 171.28 евро, като ищецът е заплатил възнаградителна лихва /договорена лихва за редовна главница/ общо в размер на 9 284.31 евро. С оглед изложеното стига до извод, че разликата от 5 113.03 евро е платена без основание. Съдът намира, че погасителната давност за вземане по чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД започва да тече от деня на получаване на престацията и е петгодишна съгласно чл.110 ЗЗД. В случая ищецът претендира, че не дължи сумата от 6 054.15 евро за периода 25.07.2013г. до 30.03.2017г., като исковата молба е подадена на 31.03.2022г., тоест след изтичане на петгодишната погасителна давност, поради което вземането е погасено по давност. Сочи, че нормата на чл.103, ал.2 ЗЗД, на която се позовава ищецът, дава възможност да се извършва прихващане и след като вземането е погасено по давност, но само ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността, т.е. ако са били налице всички условия за извършването му в предишен момент. Въззивният състав намира, че съгласно чл.103, ал.1 ЗЗД прихващане може да се извърши само, ако активното вземане /вземането на страната, която прихваща/ е изискуемо и ликвидно, като ликвидно е вземане, което е безспорно между страните или е установено със сила на пресъдено нещо. Акцентира, че в настоящия случай процесното вземане не е било ликвидно преди изтичане на давността, тъй като не е било безспорно между страните /същото се оспорва от ответника/, нито е установено със сила на пресъдено нещо, поради което приема, че не са налице предпоставките на чл.103, ал.2 ЗЗД. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че предявеният иск от за установяване, че ищецът не дължи на ответника сумата от 6 054.15 евро - остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на ищеца в размер на 6 054.15 евро, която банката е получила без основание като възнаградителна лихва за периода от 25.07.2013г. до 30.03.2017г., се явява неоснователен. По аналогични мотиви е отхвърлен и искът за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната банка сумата от 504.97 евро, остатъчната главница по кредита, поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането му в размер на сумата от 504.97 евро, която банката е получила без основание като наказателна лихва за периода от 25.09.2009г. до 31.12.2011г. Съдът намира, че началният момент на давността за претенцията е 25.09.2009г., а исковата молба е депозирана на 31.03.2022г., тоест след изтичане на петгодишната погасителна давност и съответно вземането е погасено по давност, като предвид липсата на ликвидност на активното вземане, не са налице предпоставките на чл.103, ал.2 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По касационната жалба от ищеца Х. Г. К.: Настоящият съдебен състав намира, че първият материалноправен въпрос, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция- От кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иск от потребител-кредитополучател срещу банка-кредитор за връщане на платени без основание суми в изпълнение на съдържаща се в договор за банков кредит неравноправна клауза?- е поставен с оглед оплакванията в касационната жалба за неправилно приложение на правото на ЕС, относимо към потребителската защита. Този въпрос е значим с оглед решаващите правни изводи на въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на него е налице и допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като въззивното решение следва да бъде проверено за противоречие с цитираната практика на СЕС /решения по съединени дела С-776/19 и С-782/19; С-224/19 и С-259/19; С-698/18 иС-699/18 и по дело С-485/19/, съгласно която е допустимо предявяването на реституционни претенции на основание установяване на нищожност на неравноправни договорни клаузи да бъде обвързано от давностен срок, при условие, че началният момент на този срок, както и неговата продължителност не правят практически невъзможно или много трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане; че принципът на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална права уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени в изпълнение на договор за кредит, на основание неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13 или на клаузи, противоречащи на Директива 2008/48, се прилага давностен срок, който започва да тече от деня, в който е осъществено неоснователното обогатяване. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от Х. Г. К. част, за проверка за съответствие с практиката на СЕС по посочения по-горе въпрос. По останалите поставени правни въпроси съдът ще се произнесе при разглеждане на касационната жалба. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 295.47 лева. По касационната жалба от ответника „УниКредит Булбанк” АД: Настоящият съдебен състав намира, че поставеният процесуалноправен въпрос, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция- за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът е поставен в контекста на подробно изложените оплаквания за липса на анализ на приети по делото доказателства /влязло в сила съдебно решение между страните/, както и липса на мотиви относно надлежно наведени доводи и възражения във връзка с предмета на спора, вкл. формирана СПН по отношение на правопораждащи факти. Настоящият съдебен състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК практика по чл.290 ГПК, е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе от доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. С оглед изложеното, въззивното решение в обжалваната от „УниКредит Булбанк” АД част следва да се допусне до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 284.63 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд