Определение № 5117 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3131/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., [населено място], подадена чрез адвокат И. Ю., срещу определение № 3891/17.02.2026 г. по в.ч.гр.д. № 10126/2025 г. на Софийския градски съд. С него е потвърдено първоинстанционното определение № 35069/30.08.2024 г. по гр.д. № 50333/2022 г. на Софийския районен съд, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационен контрол се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса „Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона?“. Твърди се, че въпросът от една страна противоречи на приетото в решение № 9 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3700/2013 г. на I г.о. на ВКС и в ППВС № 4/1968 г., а от друга – че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото не била налице константна съдебна практика на ВКС. Също така се поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Ответникът – Върховен касационен съд на Република България – не е взел становище по жалбата. Въззивният съд е приел, че съдебното производство по гр.д. № 50333/2022 г. на СРС е образувано по искова молба с вх. № 192115/15.09.2022 г., депозирана от Е. М., с която срещу Върховния касационен съд е предявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в периода от 18.08.2020 г. до 06.08.2022 г. вследствие неизпращането от страна на ответника на искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, обективирано в подадена от него жалба, по компетентност на Главния прокурор на Република България. За да потвърди първоинстанционното прекратително определение, въззивният съд е посочил, че след служебна проверка е установил, че същото искане на ищеца против ответника във връзка с един и същ правопораждащ факт, а именно бездействието на последния да изпрати на главния прокурор по компетентност искане за възобновяване на КНОХД № 1018/20119 г. на ВКС, е предмет на по-рано образуваното гр.д. № 50327/2022 г. на СРС по искова молба с вх. № 192109/15.09.2022 г. с идентично съдържание. Делата са идентични поради обективния и субективния идентитет на предявените искове – т.е. срещу един и същ ответник и на едно и също основание. Доколкото е установил, че производството по гр.д. № 50327/2022 г. на СРС, образувано по исковата молба с по-преден входящ номер, не е приключило с влязъл в сила съдебен акт, то въззивният съд е приел, че по отношение на по-късно заведеното дело е налице основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК за прекратяване. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното: Въпросът за задълженията на съда съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, е принципно обуславящ решаващата воля на съда по всяко дело, но не е бил разрешен от съда в противоречие с трайната практика по него. Въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи мотиви по възраженията на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по техни искания доказателства в тази връзка. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът е отразил в мотивите си, като е посочил защо приема, че в случая е налице пълен идентитет между гр.д. № 20327/2022 г. и гр.д. № 50333/2022 г. на СРС. За да достигне до този извод, въззивният съд е установил от съдържанието на исковите молби, инициирали всяко от делата, че същите са основани на идентични по съдържание фактически основания и искания – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от 18.08.2020 г. до 06.08.2022 г., вследствие бездействието на ВКС да изпрати на главния прокурор по компетентност множество поредни искания /жалби/ на ищеца за възобновяване на КНОХД № 10018/2019 г. на ВКС, подадени до Върховния касационен съд, който с общо разпореждане е отказал образуването на производство по възобновяване по тях. Ето защо не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Видно от изложеното по поставения въпрос съществува трайна непротиворечива практика, която няма необходимост от осъвременяване или изменение, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не се констатира и наличието на бланкетно поддържаното основание - очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на въззивното определение не се установява прилагане на несъществуваща, отменена правна норма, на правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Напротив – съобразена е трайно установената практика на ВКС, според която отводът за висящ правен спор по чл.126 ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата; със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата - при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.