Определение № 50807 от 07.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 984/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е.-М. А. Р., чрез пълномощника ѝ адв. А. С., срещу решение № 689 от 09.12.2021 г. по в. гр. дело № 1941/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив. Потвърдено е решение № 582 от 17.05.2021 г. по гр. д. № 1691/2021 г. на Районен съд – Пловдив, постановено по уважен иск на Р. Р. Г.-Ч. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземането ѝ срещу касаторката по договор за заем от 30.11.2016 г. в размер на 20 000 лв. главница, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.12.2020 г. по ч. гр. д. № 16089/2020 г. на Районен съд – Пловдив.

От фактическа страна въззивният съд приема за установено, а и неоспорено от ответницата, че на 30.11.2016 г. ищцата ѝ е превела по банков път сумата 20 000 лв. при посочено основание „срочен безлихвен заем“. Видно от издадено от „Банка ДСК“ удостоверение средствата са постъпили по сметка на ответницата и са били усвоени от нея в рамките на няколко дни след превода. Отпуснатият заем бил отразен и в представената от ищцата годишна данъчна декларация. Съгласно мотивите към решението, договорът за заем се счита за сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната даде, а другата получи в заем парична сума. В тази връзка, при установените данни възприема, че с получаване на сумата от ответницата и на посоченото изрично основание в банковия документ, същата е поела задължението да я върне. Доколкото не се установява от доказателствата конкретна договорка за срок ,макар ищецът да е поддържал че такава е била устно постигната, съдебният състав се е позовал на разпоредбата на чл. 240, ал. 4 ЗЗД и е приел, че сумата се дължи в едномесечния срок от получаване на поканата за нейното връщане. При така установените факти и с оглед липсата на доказателства за изпълнение на поетото задължение е формиран извод за основателност на исковата претенция.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение. В изложение към нея касаторката се позовава на вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК с довода, че бил подменен предмета на делото. Изтъква, че в заповедното производство било предявено вземане за срочен безлихвен договор за заем с падеж до м. март 2017 г., а съдът в исковото производство бил приел за установено наличието на безсрочно заемно договорно правоотношение между страните предвид липсата на доказателства за уговорена конкретна дата за връщане на сумата. В изложението се сочи още, че дори да не бъдат споделени оплакванията за вероятна недопустимост, то решението било очевидно неправилно. Приемайки, че договорът за заем се счита сключен с предаването на средствата, от което обстоятелство се презумира наличие на волеизявление от страна на лицето, което ги е получило, че се задължава да ги върне, съдът се произнесъл в очевидно противоречие с правилата за сключване на договор и с правилата на формалната логика. Отделно от това са поставени многобройни, припокриващи се по смисъл и съдържание правни въпроси, които преформулирани и конкретизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията ѝ по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 г., ОСГТК, могат да бъдат изведени в следните групи:

1. Относно изискването за идентичност на заявеното основание в заповедното производство и това в производството по чл. 422 ГПК;

2. Относно процесуалните задължения на съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване, като обсъди всички доказателства по делото, релевантните за спора твърдения, доводите и възраженията на страните;

3. За разпределението на доказателствената тежест и подлежащите на установяване факти при предявен иск за установяване съществуването на вземане по договор за заем и в частност дали платежно нареждане за кредитен превод, съставено едностранно от заемодателя и факта на разпореждане с преведената сума от страна на получателя, установяват сключването на договор за заем;

4. За правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК и за това, дали следи служебно за допустимостта на обжалваното решение.

Твърди се противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ по поставените въпроси ,алтернативно се поддържа да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в случай, че касационната инстанция намери за неотносима представената съдебна практика в контекста на третата група въпроси досежно подлежащите на установяване елементи от фактическия състав на договора за паричен заем.

От ответницата по касация Р. Р. Г.-Ч., представлявана от адв. Ц. Ч., е постъпил писмен отговор в срок. В него се оспорва наличието на основания за допускане на жалбата до касационно разглеждане, както и се застъпва становище за нейната неоснователност. Моли се за присъждане на сторените в касационното производство разноски.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение, счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Доводите на касаторката за подмяна предмета на делото не могат да бъдат споделени, като сочената от нея „вероятна недопустимост“ на обжалваното решение не обосновава допускане на касационно обжалване по служебен критерии. Предметът на делото при иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение, като в това производство не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК /ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК/. Постановките на тълкувателното решение са доразвити в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. ,като в решение № 50 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 716/2011 г., IV г. о., е подчертано че реда на чл. 422 ГПК кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което не може да променя материалноправната характеристика на вземането Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно - ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум /решение № 412 от 05.02.2014 г. по гр. д. № 2190/2013 г., IV г. о./.

В случая е налице пълен идентитет между посочените в заявлението по чл. 410 ГПК правопораждащи факти и изложените в заведената искова молба. Дали ищецът е провел пълно и главно доказване по отношение на твърдението си за устна уговорка за връщане на предадените в заем парични средства до м. март 2017 г. е доказателствен извод на решаващия съд във връзка с правно твърдение на ищеца, което е поддържано както в заповедното, така и в исковото производство. От недоказването му не следва ,че материалноправното основание е различно Констатацията относно наличието или отсъствието на допълнителните параметри по сделката /какъвто елемент е срокът/,не променя материалноправната характеристика на вземането. Същата е от значение единствено за определяне падежа на поетото задължение по заемното правоотношение, а както е приел и въззивният съд, когато не се установи конкретна уговорка за срок, намира приложение правилото на чл. 240, ал. 4 ЗЗД. С прилагане на посочената разпоредба от закона не се изменят фактите и обстоятелства, пораждащи спорното право, а се прилагат последиците от неуспешното доказване на един от вече въведените в предмета на спора факти, от които ищецът черпи благоприятни за себе си последици.

Не е налице соченото основание по чл. 280, ал.2,предл. трето ГПК Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила ,решаване на правния спор с прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива хипотези на квалифицирани състави на неправилност не се установяват от съдържанието на мотивите към обжалваното решение.

Не са обосновани също така факултативните предпоставки за допускане до касационен контрол във връзка с поставените правни въпроси в приложното поле на посочените хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените въпроси, групирани под т. 1 и 4 по-горе, са пряко свързани с доводите за вероятна недопустимост на въззивното решение и доколкото такава не се установява, не се обосновава и разрешаването им в противоречие с цитираната и приложена към жалбата практика на ВКС.

Въпросът относно процесуалните задължения на съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване, като обсъди всички доказателства по делото, релевантните за спора твърдения, доводите и възраженията на страните, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираните от касаторката ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК, както и множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Аргументите ѝ в тази връзка отново се свеждат до оплакването за разминаване между заявените основания на спорното вземане в заповедното и исковото производства, каквото вече беше посочено, че не е налице. Въззивното решение е постановено в съответствие с действителното искане на ищеца, очертано от основанието и петитума на исковата молба, при съобразяване изискванията за идентичност на заявеното основание в производството по чл. 422 ГПК с посоченото в заявлението по чл. 410 ГПК. Съставът на окръжния съд е формирал собствени фактически и правни изводи, след обсъждане на относимите доказателства по делото и релевантните доводи на страните, които е преценил по вътрешно убеждение. При това положение са изпълнени процесуалните задължения на съда по чл. 12 и чл. 235 ГПК съобразно установените в практиката на ВКС разяснения относно приложението на посочените разпоредби.

Необосновани са наведените твърдения за допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите за разпределението на доказателствената тежест и подлежащите на установяване факти при предявен иск за установяване съществуването на вземане по договор за заем. Решаващите изводи на съда по предмета на спора не влизат в противоречие с практика на ВКС, обективирана в цитираните от касаторката решения.Доводите не се опират на възприетите от съда като доказани факти, а през призмата на собствено виждане за доказаност и обстоятелства от значение за изхода на спора. Страната се позовава на постановените от състави на ВКС, IV г. о., решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г. и решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., в които се приема, че наличието на заемно правоотношение не може да се презумира единствено въз основа на самия факт на предаване на сумата, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи соченото с иска основание, с допустимите от закона доказателствени средства.По тези дела обаче е формиран извод за липса на други данни по отношение на основанието при предаване на претендирани парични суми, за разлика от настоящото производство, в което решаващият съд е достигнал до противоположни фактически констатации, а именно за установеност на конкретното основание за предаване на претендираната парична сума.Тази установеност е подкрепена с извод за връзка между факти, всеки от които безспорен,или доказан. Съответните изводи в тази носока също са фактически, не могат да бъдат проверявани за тяхната необоснованост в производство по селекция на касационните жалби – в този смисъл задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, а правният въпрос ,засягащ правилата и предпоставките съдът да ги формира в решаваща насока, е разрешен от въззивната инстанзция в съответствие с формираната практика на |ВКС.След като е установено превеждане на процесната сума в заем на ответницата, последвало е тегленето й от последната - при така посочено от наредителя основание,по отношение на което в отговора на исковата молба ответницата не оспорва да е знаела, то в тежест на последната е да установи възраженията си при оспорване на иска: че средствата са дадени на друго основание ,при което задължение за връщане не възниква изобщо, или не възниква за нея, че е налице порок на волята, че задължението е погасено ,респ. други факти съобразно наведените възражения. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, когато те изразяват по ясен начин волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретно задължение към кредитора - решение № 244 от 21.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 983/2019 г., III г. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о. Възприетото в решаващите изводи на съда по предмета на спора не влиза в противоречие установената съдебна практика, споделяна и от настоящия състав на ВКС. При липсата на съображения за изменение на съществуващата съдебна практика, съответно за създаване на нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретна разпоредба на закона, не са налице релевираните допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса, дали платежно нареждане за кредитен превод,съставено едностранно от заемодателя и факта на разпореждане с преведената сума от страна на получателя,установяват сключването на договор за заем.

С оглед изхода на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноските за защита в настоящето производство, установени в размер на 1 150 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 04.02.2022 г.

Предвид горното Върховен касационен съд, ІІІ г. о.,