Определение № 60325 от 28.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1344/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх. № 260749/05.02.2021 година на Ф. И. Ш. от [населено място], заявена чрез процесуалния представител адв. Н. М. АК Я. срещу въззивно Решение № 333 от 25.11.2020 година по В.гр.д. № 514/2020 година на ОС - Ямбол, в производство по чл. 108 ЗС. С касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение, резултат на нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Наведените доводи касаят преценката на доказателствата по делото по повод приетото за неоснователно възражение за придобивна давност на Ф. Ш.. Искането да се допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите: Какво е приложението на разпоредбата на чл. 121, ал. 3 ГПК (отм.) респ. на чл. 226, ал. 3 ГПК, и конкретно дали при висящ процес по иск с правно основание чл. 108 ЗС, тече придобивна давност за трето лице - приобретател на спорния недвижим имот, което лице се позовава на добросъвестно владение по силата на придобивна сделка с ответника, срещу когото е уважен иска за собственост и прекъсва ли се срокът на придобивната давност на основание чл. 116 б,“б“ ЗЗД с иска по чл. 108 ЗС, предявен от собственика срещу държателя на имота? Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. В отговора на ответника по касация С. С. чрез адв. Г. М. АК С., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва както наличие на предпоставките на закона за допускане на касационното обжалване, така и доводите за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Претендират се разноски за производството в размер на 2500 лв. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия като прецени доводите на страните относно селекцията за допускане на касационното обжалване и възражения срещу това, и като съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в срок, обжалва се решение на въззивния съд произнесено по искове за собственост, поради което касационната жалба се явява процесуално допустима. След преценка на релевираните основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на касационния съд намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационното обжалване. Съдебното исково производство е образувано по иска на Ф. Ш. срещу С. П. С. на основание чл. 108 ЗС и искане да се признае за установено, че е собственик на следния недвижим имот: първоначално на терен от 1085 кв.м. (впоследствие изменено искане за признаване собствеността на 8/10 ид.ч от терена) находящи се на източната страна на имот с № *** (/стар идентификатор № ***, номер по предходен план *), находящ се в [населено място], м. С. б.“,, ведно с изградените постройки от 9 кв.м и 7 кв.м ., придобито на основание придобивна давност и Договор за покупко-продажба по НА № 7/2008 година от 13.05. 2008 година. С Решение № 260021/26.08.2020 год. по гр.д.№ 3758/2019 год. на РС Ямбол е отхвърлен иска на Ф. И. Ш. против С. П. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС С обжалваното въззивно решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл ГПК е потвърдил Решение № 260021/26.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 3758/2019 г. по описа на РС- Ямбол. Искът на ищцата Ф. Ш. се основава на следните твърдения (факти): 1./ че през 1978 г. на покойния съпруг на ищцата И. Й. К. е предоставена от рудник „Миньор “ 1000 кв.м пустееща земя (понастоящем ПИ с идентификатор № ***), поделение на ДСО „РЕДКИ МЕТАЛИ„ Бухово, преобразувано в ТД „Геостройкомплект„ ЕООД Хасково, като в подкрепа на твърдението е представено копие на служебна бележка; 2./че през 2007 година ответникът С. С. – адвокат и ползвател на съседен терен, предлага да я снабди с нотариален акт за имота, който владее; 3. / на 12.11.2007 г. С. С. се снабдил с НА № 113/ 2007 година за владения от него имот от 639 кв.м, както и за имота на Ф. Ш. от 1085 кв.м. - констативен НА № 113/12.11.2007 год., като по силата на този нотариален акт същият е признат за собственик на недвижим имот, придобит по давностно владение, представляващ ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], с площ 639 кв.м, стар идентификатор * и ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], с площ 1085 кв.м, със стар идентификатор № *; 4./ на 13.05.2008 г. ответникът С. С. продава на Ф. Ш. с НА № 115/2008 година 8/10 идеални части от ПИ с идентификатор № ***, целият с площ 1085 кв.м, ведно с 8/10 ид.ч. от построените в имота сграда със застроена площ 9 кв.м и сграда със застроена площ 7 кв.м. За да отхвърли иска за собственост, решаващият съд е съобразил факта, че между ТД “Геостройкомплект“ (като правоприемник на активите на ДСО“Редки метали“ в т.ч. и на рудник „Миньор„ Сливен и С. П. С. е водено дело в производство по чл. 108 ЗС, приключило с влязло в сила Решение № 406 от 25.11.2010 година по гр.д. № 614/2010 на ВКС, ГК 2 г.о., с което след отмяна на решение № 323 от 12.01.2010 година на ОС - Сливен по отхвърлените искове на ТД “Геостройкомплект“ ЕООД Хасково, касационният съд е постановил ново решение, с което признавайки търговското дружество за собственик на ПИ с № * с площ от 559 кв.м. и ПИ с № * с площ от 2 182 кв.м., по ПНИ на землището [населено място], селищно образование „И.“ м.“О. с.“ и е осъдил С. С. да предаде владението им, като приема, че като частен правоприемник по НА № 115/2008 година не е могла да придобие права, които нейния праводател С. С. не е притежавал. С цитираното решение, ВКС приема, че дружеството е собственик на имотите след извършено преобразуване на ДФ „Редки метали“ /с подразделение МСП „Миньор“/ в търговско дружество “Геостройкомплект“ ЕООД гр. Хасково. В това решение е обсъдено обстоятелството, че С. С. не е представил доказателства, годни да го легитимират за собственик на имотите, а единствено безспорно е, че ги владее, но не е установил, че ги е придобил по давност до момента на предявяване на иска – 1.06.2006 г. Няма спор, че Ф. Ш. не участва като страна по цитираното дело, доколкото няма твърдения от страна на дружеството –ищец, че освен ответникът С. С. и друго лице с легитимация на собственик осъществява фактическа власт по отношение на поземления имот. Това обстоятелство налага извод, че към датата 25.11.2010 година владението на имота не е във Ф., доколкото по делото няма данни, че фактическата власт се осъществява чрез трето лице. Ответникът С. П. С. е противопоставил своя титул за собственост - а именно Постановление на публичен съдебен изпълнител по изп.д. № 191/2011 година от 01.04.2014 година за възлагане на недвижим имот ( активи на търговско дружество ) № * от 08.05.2014 година, по силата на което са му възложени следните недвижими имоти – ПИ с идентификатор *** с площ 555 кв.м и ПИ с идентификатор *** с площ 2138 кв.м, стар идентификатор *** и ***, бивша собственост на търговско дружество “Геостройкомплект“ ЕООД гр. Хасково. Постановлението е влязло в сила на 30.04.2014 г. Правните мотиви на въззивния съд са в насока, че основателността на ревандикационната претенция изисква ищецът да докаже трите кумулативни предпоставки: а именно, че е собственик на имота, че същият се владее или държи от ответника, както и че последният упражнява това владение или държане без правно основание. Доколкото ищцата не е доказала основната предпоставка – че е собственик на процесния имот, то наличието или липсата на останалите две е без значение. Изследвайки събраните доказателства относно релевираното основание, на което Ф. Ш. поддържа материалната си легитимация на собственик на имот с площ 1085 кв.м - изтекла придобивна давност през периода 2003 г. – май 2014 г., прави извод, че същото е недоказано след като същата не е установила явното си и непрекъснато владение върху имота предмет на иска, като наред със свидетелските показания са взети предвид сключения договор за покупко-продажба от 2008 година, липсата на активно поведение на Ф. Ш. е изселник в Република Турция, насочено към своенето на имота. За да отхвърли иска, съдът е приел, че не е налице и поддържаното второ основание, а именно придобиване на 8/10 идеални части по силата на договора за покупко - продажба, сключен по време на висящия процес за собственост между ТД “Геостройкомплект„ ЕООД и продавача С. С., приключил в влязло в сила решение, признаващо за собственик търговското дружество. От правна страна решаващият съд приема, че независимо от това, че Ф. Ш. не е била страна по това дело, силата на пресъдено нещо на съдебното решение се разпростира и върху нея по силата на чл. 226 ал. 3 от ГПК. В контекста на тези фактически и правни изводи на решаващия съд, поставеният като обуславящ изхода на спора правен въпрос: дали придобивната давност е била прекъсната на основание чл. 116 б,“б“ ЗЗД с предявяване на иска по чл. 108 ЗС от собственика срещу държателя на имота за установяване на собствеността и предаване владението върху същия недвижим имот, който е предмет и на настоящото исково производство, няма основания да се квалифицира като обуславящ правен проблем на спора. Съгласно разясненията на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС по въпросите на касационното обжалване, в т.1 се приема, че правният проблем следва да е елемент от предмета на спора. В посочените подборни фактически и правни съображения на въззивния съд, няма нито установени факти, нито изводи касаещи въпросите на прекъсване на срока на придобивна давност в хипотезите на чл. 116б „б“ на ЗЗД. Именно поради това и въпросите, свързани със спирането или прекъсването на срока на придобивната давност при предявен ревандикационен иск и последиците за лица, които не са страна по иска, се явява напълно неотносим. Доколкото страни в настоящия спор са лицето, което твърди че е собственик на процесния недвижим имот (Ф. Ш.) на основание договор за покупко-продажба от 2008 година и лицето, което владее имота (С. С.), релевирало по делото възражение, че е собственик на същия на основание възлагателно постановление на публичен съдебен изпълнител за придобиване на недвижим имот от публична продан от 2014 година, то правно релевантните факти за придобиване на чужд имот касаят периода след 2014 година до завеждане на иска от 2019 година. Поставеният правен въпрос би имал отношение само ако страна по настоящия спор би било търговското дружество – длъжник, чиито имоти - като активи на търговеца, са били разпоредени от публичния изпълнител за погасяване на публични задължения, а изнесеният на публична продан имот е принадлежал на ищцата, на поддържаното от нея оригинерно основание. Въпросът за разпростиране на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение по отношение на приобретател на спорното материално право, в хипотезите на извършено прехвърляне на спорното право в хода на висящ исков процес, не буди никакви спорове, Разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК е с ясно съдържание и няма противоречива съдебна практика по приложението и. Формулираният от касатора въпрос „ Какво е приложението на разпоредбата на чл. 121, ал. 3 ГПК (отм.) респ. на чл. 226, ал. 3 ГПК, и конкретно дали при висящ процес по иск с правно основание чл. 108 ЗС, тече придобивна давност за трето лице - приобретател на спорния недвижим имот, което лице се позовава на добросъвестно владение по силата на придобивна сделка с ответника, срещу когото е уважен иска за собственост и прекъсва ли се срокът на придобивната давност на основание чл. 116 б,“б“ ЗЗД с иска по чл. 108 ЗС, предявен от собственика срещу държателя на имота?“ е некоректен, в смисъл, че обхваща от гл.т. на правно-релевантни факти и техните последици за спорния предмет правоотношения между различни субекти, част от които не са в предметната рамка на спора по делото, поради което не може да бъде третиран като обуславящ изхода на спора. Доколкото ищцата поддържа като основание за придобиване правото на собственост придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, то тя не може да иска да се тълкува приложението на чл. 116 б.“б“ ЗЗД от гл.т. на частното правоприемство по см. на чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК, която норма предполага транслиране на съществуващо субективно материално право, каквато не е настоящата хипотеза при данните, че към момента на сделката от 2008 година прехвърлителя С. С. не е собственик на разпоредения в полза на Ф. Ш. недвижим имот, собственик на имота е търговското дружество и ако някой (трето на процеса лице) владее имота с намерение да го свои за себе си, то правоотношенията, свързани с правните последиците по чл. 79 ЗС, са между владеещият - несобственик и невладеещия имота собственик, а не с прехвърлителя - несобственик, а тези правоотношения са извън предмета на настоящото дело. Ето защо въпросът, така както е поставен, се явява ирелевантен за спора между Ф. Ш. и С. С. по чл. 108 ЗС и съответно не може да послужи за база на исканата селекция и допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. Не може да се приеме тезата на касатора за наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 предл. 3-то ГПК, доколкото настоящият състав не констатира порок от категорията, сочеща на очевидна неправилност. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване предполага порок на обжалваното въззивно решение от особено тежък порядък, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Като основание за допускане на касационно обжалване дори и служебно, очевидната неправилност касае възможността решаващият състав на касационния съд да констатира пороци на обжалваното решение още в етапа на допускане на касационното обжалване без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В практиката на съставите на ВКС се приема, че това са случаи като: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всяко друго оплакване в касационната жалба или изложенията към нея, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените процесуални действия на въззивния съд или страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а всяка друга неправилност, произтичаща именно от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия