Определение № 3676 от 22.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2535/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Мюсюлманско изповедание, гр. София, [улица], ЕИК 121526008, чрез адв. К. П. Р., против решение № 7 от 24. 01. 2023 г. по в. гр. д. № 328/2015 г. на АС – Бургас, потвърждаващо решение № 223 от 10. 06. 2015 г. по гр. д. № 18/2013 г. на ОС – Бургас, с което са отхвърлени предявените от Мюсюлманско изповедание, гр. София, срещу държавата – Република България, Община – Несебър и „Зада“ ООД искове с правни основания чл. 108 ЗС, за следните имоти: срещу държавата – за поземлен имот с идентификатор 51500.502.444 по КККР на [населено място], срещу Община- Несебър – за поземлени имоти с идентификатори *и *по КККР на [населено място] и срещу „Зада“ ООД – за поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място]. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и уважаване на предявените искове.

Ответниците – държавата и Община – Несебър са подали отговори на касационната жалба, с които са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски за касационната инстанция, включително и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът „Зада“ ООД не е подало отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършване на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за неоснователност на предявените искове, въззивният съд е приел, че в полза на ищеца не се е осъществило заявеното придобивно основание по пар. 5, ал. 1 и ал. 2 ПЗР ЗВ, вр. чл. 3, ал. 2 и чл. 2, ал 2 ЗВСОНИ. Прието е за доказано твърдението на ищеца, че е правоприемник на Мюсюлманска вероизповедна община – гр. Бургас, но за недоказано твърдението към 1948 г., когато според ищеца е осъществено неправомерното отнемане на процесните имоти от държавата, Мюсюлманската вероизповедна община в гр. Бургас да е била собственик на процесните имоти на заявеното от ищеца придобивно основание – давност.

Представеният констативен нотариален акт за собственост, издаден на 16. 06. 1936 г., по обстоятелствена проверка, обективирана в протокол от 30. 05. 1932 г. по нотариално дело № 39/1932 г., в полза на Мюсюлманска вероизповедна община – гр. Бургас, съдържа извод на нотариуса за придобит от мюсюлманското вероизповедание в гр. Бургас, на основание чл. 34 от Закона за давността, на имот – празно място в [населено място], м. „С.“, от 40 дка, при граници: от юг пропаст (брега на морето), от изток Х. М. (вятърна мелница), запад – лозя, от север - трап, чрез владението му в продължение на трийсет години.

Спорните имоти се намират в местност, за която има одобрени регулационни и кадастрални планове от 1922 г., 1930 г., 1959 г., 1965 г., 1985 г. и КК от 2006 г. Към 1932 г. е действал КРП от 1930 г. По КРП от 1922 г. са проектирани нови улици, обособени в кв. *, с урегулирани парцели, а по КРП от 1959 г. процесните имоти са съставлявали имоти пл. № *и *, записани като общински, предвидени за изграждане на парк, което мероприятие е реализирано. От север е образуван квартал *, отреден за хотел на „Балкантурист“, а от северозапад - кв. *, в който е заснета сграда – почивен дом на финансовите служители. По КРП от 1965 г. отново са заснети двата имота – *и *– като зелени площи. Действащият ЗРП е от 1985 г., а през 2006 г. е одобрена кадастралната карта на [населено място]. След оглед на място вещото лице е констатирало, че в ПИ *е реализирано предвиденото в плана мероприятие – крайморски парк с подпорни зидове, алеи и озеленяване, в ПИ *– към 1959 г. е бил построен почивен дом на финансовите служители, сега съборен, като имотът е отреден за хотелски комплекс, ПИ *е незастроен, също отреден за хотелски комплекс, ПИ *е отреден за приемна за общината, общински център и творчески ателиета, като в този имот има приложена вертикална планировка, паркът е продължен, има алеи и морска алея от юг. Имоти *, *и *представляват част от общо благоустрояване.

Съдът е приел, че не е доказано процесният имот да се включва в имота, описан в нотариалния акт от 1936 г. по следните съображения:

• Вещото лице по допуснатите основна и допълнителна съдебнотехнически експертизи е достигнало до извода, че не може да се установи частична или пълна идентичност между процесните имоти и имота, описан в точка 1 на нотариалния акт от 1936 г. Спорните имоти се намират в местност, за която има одобрени регулационни и кадастрални планове от 1922 г., 1930 г., 1959 г., 1965 г., 1985 г. и КК от 2006 г. Към 1932 г. е действал КРП от 1930 г., но в нотариалния акт няма описани номера на имоти, квартали, парцели, а само теренни форми и лозя. В плановете на [населено място] липсва отразен имот от 40 дка, отговарящ на описанието по нотариалния акт. В никой от плановете няма местност, обозначена с условен знак за гробище. Към нотариалния акт липсва скица. Поради неточно описани граници, не може да се установи дали процесните имоти попадат изцяло или частично в имота по нотариалния акт.

• От заключението на съдебнотехническата експертиза, изготвена въз основа на военно-географски материали – карти и аерофотоснимки от 1924 г. до сега, не може да се определи наличие на мюсюлмански гробища в процесния терен от аерофотоснимките, нито наличие на такива гробища са отбелязани в картния материал.

• В нотариалния акт имотът е описан като „празно място“, а не като старо турско гробище и при съставянето му не е представена скица на имота;

• От становище от доц. д-р А. Б., НАИМ – БАН, дадено по повод писмо № 33/19. 11. 2010 г. на НИНК е посочено, че в ПИ *(УПИ *, кв. ***) са проведени археологически разкопки, при които са открити следи от над 300 гробни структури от различни епохи – римска, елинистическа, един от средновековието. Не е посочено да са открити гробни места от мюсюлмански погребения. Следва да се посочи, че по делото е представен материал на АИМ – БАН от проведена национална археологическа конференция „Археологически открития и разкопки през 2004 г.“ – „Спасителни археологически разкопки в античния некропол на Месамбрия през 2004 г.“, както и книгата „Югоизточна България през II-I хилядолетие пр. Хр.“ – „Наблюдения върху погребалните практики в некропола на Месамбрия понтика (по данни от археологическите проучвания през 2003 – 2004 г.)“, според които най-старите гробове са от периода на ранния елинизъм – края на IV в. пр. Хр., а най-късните са от римска епоха – началото на III в. сл. Хр.

• На писмените доказателства съответстват показанията на свидетеля К. С. (88 г. към 2014 г.), роден 1926 г. в Несебър и живеещ в Несебър, според които в Несебър имало около 5 мюсюлмански семейства, които през 1950 г. заминали за Турция. Погребенията на мюсюлманите от Несебър се извършвали в [населено място]. На мелницата били християнските гробища. На един от процесните имоти, над мелницата, имало построен почивен дом на финансовите служители, който свидетелят предполага да е строен през 1936 г., когато е бил на 10 години; този дом е сниман на пощенски картички от 1940 г. и от 1946 г., приложени по делото.

• Не са кредитирани, като противоречащи на експертизите и на писмените доказателства, показанията на свидетеля И. Д. (според свидетеля през 1948 г. същият посетил, с класния си ръководител, гробище в новия град в Несебър, с цел разчитане на надгробни камъни; видял стари надгробни камъни от преди 100 години; имало три пресни гроба от преди няколко месеца, но ходжата пояснил, че повече покойници няма да се погребват, тъй като новите власти ще правят нещо на това място; на мястото нямало построен почивен дом на финансовите служители).

По тези съображения въззивният съд е приел, че представеният от ищеца констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка не доказва процесните имоти да са били придобити по давност от Мюсюлманска вероизповедна община – Бургас, чийто правоприемник е ищецът Мюсюлманско изповедание – София. Това не е доказано и от останалите събрани по делото доказателства – писмени доказателства и експертизи. След като мюсюлманската вероизповедна община не е била носител на правото на собственост, то и правоприемникът й Мюсюлманско изповедание – София не би могло да придобие собствеността върху процесните имоти.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Изгубва/погасява ли се правото на собственост върху недвижим имот, ако собственикът не ползва същия продължителен период от време и друг правен субект не е придобил собствеността.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 585 от 07. 01. 2011 г. по гр. д. № 319/2009 г. на ВКС, 1 г.о.

2. След като констативният нотариален акт за собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно извода на нотариуса за принадлежността на това право, оспорващият ли носи доказателствената тежест за оборване верността на този извод.

Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 11 от 21. 03. 2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.

3. Подлежат ли на реституция по реда на ЗВСОНИ незастроен недвижим имот, отнет без основание в периода от 09. 09. 1944 г. до 1989 г., който към влизане в сила на ЗВСОНИ е с по-малка площ, ако от тази площ може да се обособи самостоятелен парцел/УПИ, отговарящ на изискванията на ЗТСУ (отм.)/ЗУТ.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 58 от 04. 04. 2011 г. по гр. д. № 544/2010 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 151 от 04. 05. 2012 г. по гр. д. № 1082/2011 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 72 от 10. 07. 2012 г. по гр. д. № 435/2011 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 100 от 22. 04. 2013 г. по гр. д. № 825/2012 г. на ВКС, 1 г.о.

Първият и третият въпрос не отговарят на изискванията на общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1, изведеното в чл. 280, ал. 1 ГПК общо основание за допускане на касационно обжалване представлява поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и да е от значение за изхода на конкретното дело. В случая, въпроси № 1 и № 3 не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Мотивите към решението не съдържат извод, според който правото на собственост на Мюсюлманска вероизповедна община – Бургас се е погасило поради неупражняването му през продължителен период от време, нито са обсъждани предпоставките за реституция по ЗВСОНИ. Искът е отхвърлен не защото правото на собственост на Мюсюлманска вероизповедна община – Бургас върху процесния имот е било погасено, нито защото са били налице пречки за реституция по ЗВСОНИ, а защото не е доказано – нито от представения констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, нито от останалите събрани по делото доказателства, че Мюсюлманска вероизповедна община – Бургас към 1948 г., когато се твърди имотът да е отнет неправомерно от държавата, е придобила собствеността върху същия на посоченото от ищеца основание – придобивна давност. В този смисъл, отговорите на поставените въпроси не биха повлияли на изхода н спора.

По съображения, които са аналогични на изложените по-горе, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос. Този въпрос би имал характеристиките на обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, ако съдът бе приел, че констативният нотариален акт по обстоятелствена проверка включва спорния недвижим имот и формално легитимира титуляря на акта за собственик, но верността на обективирания в същия извод на нотариуса за придобито право на собственост на оригинерно основание е оборен от проведеното от ответниците доказване. В случая въззивният съд е приел, че процесните имоти не са част от имота, описан в точка 1 от представения от ответниците констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, поради което актът не легитимира ищеца за носител на правото на собственост върху спорните имоти.

Дори да се приеме, че въпросът представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, то същият не е решен в противоречие с ТР № 11 от 21. 03. 2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС предвид извода на въззивния съд, че верността на извода на нотариуса за възникнало в полза на праводателя на ищеца право на собственост върху процесните имоти по давност е опровергана от проведеното от ответниците доказване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение и проверка на правилността му.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал.. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, касаторът Мюсюлманско изповедание, гр. София, следва да бъде осъдено да заплати на държавата юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 150 лв. Община – Несебър не претендира присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,