Определение № 50251 от 11.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1381/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дартс И.“ ЕООД, [населено място], срещу решение №585/21.03.2022г. по в.гр.д.№186/2022г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Б състав. С него е потвърдено решение №20202977/26.10.2021г. по гр.д.№57274/2021г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 179 състав, с което е отхвърлен предявеният от „Дартс И.“ ЕООД, [населено място], срещу В. И. Б. иск за сумата от 6158,33 лв., представляваща незаплатена част от дължимата цена за извършени СМР по договор за ремонт на покрив на жилищна сграда, находяща се в [населено място], кв. С., [улица]. Касаторът поддържа, че решението е постановено при неправилно възприемане и анализиране на доказателствата, необсъждане на голяма част от тях в контекста на казуса, с които съществени процесуални нарушения съдът е ограничил правото на защита на ищеца, както и принципите за безпристрастност и обективност. Счита, че след като с отговора на иска не е внесен насрещен иск, с който да се претендират вреди за лошо изпълнение на работата, то обсъждането на качеството на работата е извън предмета на спора и съдът не е следвало да обсъжда възраженията на ответника, тъй като от юридическа и фактическа страна работата е била приета изцяло и без възражения. Прави оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил множество от приетите със съгласието на страните доказателства, неправилно е тълкувал показанията на водените от страните свидетели, не се е произнесъл по възражението, че и двете съдебно – технически експертизи са реализирани без участието на ищеца. Поддържа, че в представената по делото и приета от ответника оферта са заложени реалните параметри на сделката между страните и вещите лица нямат право да я подменят. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Защо съдът при условие, че вещото лице по СТЕ в таблицата на стр.4 на единичната СТЕ относно „СМР, измерени на място на 10.09.2021г. с цени от одобрена оферта и акт 19“ за сумата от 33035,36 лева, е възприел тезата, че има извършени СМР на определена стойност над 28500 лева и те са реално изпълнени, което се доказва и от свидетелите, водени от ищеца, както и от кореспонденцията по „Вайбър“ и от акт образец 19, съдържащ пълната техническа спецификация и цени, е приел тезата, че няма договаряне над 28500 лева между страните, че работите не са били приети над тази стойност, че не трябва да се приемат цените на строителя, тъй като не били одобрени от възложителя, макар доказателствата да сочат обратното?; 2/Защо СГС се е произнесъл със свръхпетитум и е постановил решение, извън служебното начало, с което е снабден, като е лишил от права страна в производството при очевидно неприлагане по смисъл доказателствата и на закона – буквата му и неговия смисъл?; 3/Защо СГС в тази посока не е приел цените на строителя като частна инициатива и метод на изчисляване на стойностите по договора, а е приел метода на СТЕ, който е очевидно несправедлив и не може да промени обстоятелството, че частното договаряне действително определя крайните цени по един частен договор и така съдът е постановил очевидно несправедливо решение, което отнема правото на строителя да получи цена, която е договорена между страните по частния договор? Касаторът се позовава на противоречие с разясненията в ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС. Поддържа също, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на атакувания акт. Ответникът по касационната жалба В. И. Б. оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е било постигнато съгласие за извършване на ремонт на покрив на жилищна сграда, находяща се в [населено място], кв. С., [улица], за което ответникът е заплатил сумата от 28 500 лева. Писмен договор между страните не бил подписан, нито били подписани от ответника изготвените от ищеца – изпълнител оферти и акт образец №19. Съдът е установил, че СМР са извършени и предадени на ответника, като няма данни същият да е възразил за некачествено изпълнение. Приел е за недоказано твърдението на ищеца, че с ответника са уговорили стойността на извършените и приети СМР да е в размер на 34 658,33 лева, като е изтъкнал, че няма писмено съгласие, нито от събраните гласни доказателства се установява да е постигнато такова, още повече, че доказването на договори на стойност над 5000 лева поначало не се осъществява със свидетелски показания. Според състава на СГС в тази хипотеза за изпълнителя възниква правото да претендира и да докаже стойността на изработеното по средни пазарни цени, които съгласно заключението на приетите СТЕ възлизат на 28 317,26 лева. С оглед на това съдът е приел, че като е платил 28 500 лева, ответникът изцяло е изпълнил задълженията си по сключения договор за изработка. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Вторият въпрос, поставен в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, съдържа доводи за недопустимост на въззивното решение. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение на Софийски градски съд. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение, произтичаща от това, че първоинстанционният съд се е произнесъл извън предмета на делото, като не е остойностил изпълнените СМР по представената от ищеца оферта, а по средни пазарни цени. Промяна на основанието на иска би била налице, ако съдът приеме, че вземането е възникнало въз основа на факти, които не са заявени от ищеца. В случая въззивният съд е разгледал иска за заплащане на възнаграждение за СМР на заявеното в исковата молба основание, което изключва вероятността въззивното решение да е недопустимо. Приемайки, че за работи, за които не е постигнато предварително съгласие за цената, но са изпълнени и приети от възложителя, се дължи възнаграждение по средни пазарни цени за същия вид СМР към момента на приемане на работите, съставът на СГС е съобразил практиката ВКС, намерила израз в решение №59/10.09.2010г. по т.д.№511/2009г. на ВКС, II т. о. В същото се приема, че по аналогия на закона разпоредбата на чл.326, ал.2 от ТЗ /според която при липса на уговорка между страните за определена цена или за начина на нейното определяне се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключване на продажбата за същия вид стоки при подобни обстоятелства/ следва да намери приложение и при договора за изработка, когато той е сключен под режима на Т З. Неоснователни са и твърденията на касатора, че разглеждайки възраженията на ответника за недостатъци на изработеното, без да е предявен насрещен иск, съдът се е отклонил от предмета на спора. Въвеждане на възражение за недостатъци на изработеното в производството по чл.266 от ЗЗД е допустимо, но в случая въззивният съд изобщо не е обсъждал това възражение, тъй като е отхвърлил иска по други съображения, а именно липса на постигнато съгласие за заплащане на претендираната от ищеца цена на изпълнените от него СМР. Първият и третият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са свързани с предмета на спора, но с тях касационният жалбоподател по същество оспорва правилността на решаващите изводи на въззивния съд относно липса на постигнато между страните съгласие за цените, по които изпълнителят претендира да бъдат остойностени изпълнените от него допълнителни СМР, а също оспорва и правилността на преценката, която въззивният съд е извършил по отношение на заключението на вещото лице. Те изразяват несъгласието на касационния жалбоподател с фактическите констатации на съда и обусловените от тях правни изводи и по същество съставляват оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд и за необоснованост на обжалваното решение. Съгласно разясненията по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. правният въпрос трябва да е значим за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивиране на съображения за частичното им възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност, като преповтаря изложените в касационната жалба твърдения за съществени процесуални нарушения и необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд. Сочените пороци биха съставлявали касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК и преценката за тяхното наличие би могла да бъде осъществена само след допускане на касационно обжалване. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 575 лв., с ДДС. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд