Определение № 67 от 23.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3196/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 264519/07.06.2021 г. на А. Н. Д. – М., Р. И. Д. и М. Н. Д., чрез пълномощника им адвокат Я. В., срещу въззивно решение № 260119/19.04.2021 г. по гр. д. № 391/2020 г. на Окръжен съд - София. В касационната жалба се правят оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Твърди се, че решението е очевдино неправилно, тъй като в мотивите въззивният съд е изложил доводи и съображения, които обуславят противоположни фактически и правни констатации. Ответниците по касация – И. П. И., В. М. Т., Т. М. Т., А. В. Т., С. Т. С., Б. Т. И., Л. Д. А., А. Д. А., Н. И. Д., София А. Н. и Б. А. И., чрез пълномощника адвокат Т. Т., оспорват жалбата като неоснователна и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на ВКС, I г.о. е отменено решение № 406/27.12.2018 г. по гр. д. № 526/2018 г. на Окръжен съд – София, с което е потвърдено решение № 112/30.04.2018 г., по гр. д. № 696/2017 г. на Районен съд – Костинброд. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – София, поради необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия - служебно допускане и приемане на допълнителна съдебно-техническа експертиза за установяване дали процесният имот се е намирал в урбанизирана територия, определена с подобрен устройствен план или с околовръстен полигон и дали е бил застроен със законна сграда към 01.03.1991 г. Указано е, че при постановяване на решението си въззивният съд следва да се произнесе по своевременно направено от ищците оспорване на легитимиращото действие на констативен нотариален акт № 196 от 03.12.1999 г., да обоснове защо кредитира или не представеното по делото геодезическо заснемане и да отчете, че представеното пред първата инстанция решение № 1013/19.06.1996 г. на ПК – гр. Годеч, е било изключено от доказателствата по делото на основание чл. 183 ГПК. С обжалваното решение, постановено при повторното разглеждане на делото, е потвърдено решение № 112/30.04.2018 г., по гр. д. № 696/2017 г. на Районен съд – Костинброд, с което е отхвърлен предявеният от А. Н. Д. – М., Р. И. Д. и М. Н. Д. срещу Б. Т. И., С. Т. С., А. В. Т., Т. М. Т., В. М. Т., И. П. И., Б. А. И., София А. Н., Н. И. Д., Л. Д. А. и А. Д. А. иск с правно основание чл. 108, ал. 1 ЗС признаване на ищците за собственици и осъждане на ответниците да им предадат владението върху реална част от 197 кв. м. и реална част от 147 кв. м., находящи се съответно в югоизточната и югозападната част на поземлен имот – вилно място, находящо се в землището на [населено място], местност „П.“, с площ от 500 кв. м., при съседи по нотариален акт № 151, том II, дело № 353/1983 г.: Ц. Г. Д., път, държавна гора и ливада на ТКЗС, заедно с построената в мястото едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 28 кв. м. Въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на вилно място и построената в него вилна сграда с площ 28 кв.м. с нотариален акт № 151/1983 г., с който наследодателят им Н. А. Д. е придобил имота по дарение от М. Т. Д.. С нотариален акт за собственост на недвижим имот № 142/1965 г. на нотариус при Софийски народен съд А. Н. Д. е признат за собственик на основание съдебно решение по чл. 19 ЗЗД на дворно място - ливада, находящо се в м. "П." в землището на [населено място] с площ 500 кв.м., при съседи: ливада на ТКЗС, Ц. Г. Д., черен път и държавна гора. Този имот е бил предмет на съдебна делба през 1979 г. Видно от представена по делото геодезическа снимка, изготвена при извършено геодезическо заснемане от ЕТ "Интерфейс - Ц. К.", съобразно която ищците индивидуализират претендираните от тях реални части от имота им, претендираният от тях наследствен имот попада частично в имот, обозначен като № 4, владян от наследниците на А. Д. И., и имот, обозначен като № 5, владян от наследниците на Т. И. П.. Няма спор, че имотът, обозначен на геодезическата снимка като № 4, е идентичен с имот № * по КВС на землището на [населено място], съставляващ ливада с площ 1, 209 дка, а имотът, обозначен като № 5 е идентичен с имот № *, съставляващ ливада с площ 1, 455 дка. Сама по себе си геодезическата снимка, изготвена въз основа на показаното от ищците местоположение на имота, не може да служи като доказателство за идентичност на обозначения в нея имот с имота, предмет на нотариалните актове, с които ищците се легитимират като собственици. С оглед представените доказателства, не може да се направи категоричен извод, че местоположението на имота, предмет на тези нотариални актове, е там, където същият е отразен на геодезическата снимка. Съгласно приетата съдебно-техническа експертиза не е възможно да се идентифицира конкретната конфигурация на имота и неговите граници. Единствената индиция за местоположение на процесния имот на посоченото в геодезическата снимка място е съществуващата там сграда /понастоящем полуразрушена/, каквато е отразена и в картата на възстановената собственост, видно от скиците на възстановените в тази местност имоти, но точните граници на имота не могат да се установят от наличните по делото доказателства. Видно от геодезическата снимка, имотът няма излаз на път, поради което не е налице съответствие с посочената в нотариалните актове граница на имота. Не е налице съвпадане и с друга посочена в нотариалните актове граница - държавна гора. От приетите в първата инстанция и във въззивното производство заключения на СТЕ се установява, че имотът, предмет на нотариалния акт, от който ищците извеждат правото си на собственост върху процесните площи, е имал земеделски характер и никога не е бил част от урбанизираната територия на [населено място]. Може да се направи обоснован извод, че придобитият от наследодателя на ищците с посочения нотариален акт имот е идентичен с имот № *. Този имот граничи с процесните имоти № * и № * от северозапад и не попада в никаква част в тези имоти. С оглед изключването от районния съд от доказателствения материал по делото на решение № 1013/19.06.1996 г. на ПК - Гинци, на което ответниците се позовават като легитимиращо твърдяното от тях право на собственост върху имоти № * и № *, и липсата на искане от ответниците същото отново да бъде прието като доказателство в хода на първоинстанционното и въззивното производство, същите не са доказали в полза на техните наследодатели да е проведена реституция на тези имоти по реда на ЗСПЗЗ, респ. материалната доказателствена сила на констативния нотариален акт № 196/1999 г., издаден въз основа на това възстановително решение, е оборена. Този извод, обаче, е ирелевантен за спора, тъй като предмет на установяване в настоящото производство е правото на собственост на ищците върху процесните площи на твърдяното от тях основание. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Липсва основаниe за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изпълнил дадените с решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на ВКС, I г.о. задължителни указания, като е обсъдил доказателствата по делото,вкл. назначената в изпълнение на същите указания съдебно-техническа експертиза за установяване дали процесният имот се е намирал в урбанизирана територия и дали е бил застроен със законна сграда към 01.03.1991 г., както и представеното по делото геодезическо заснемане, като е изложил собствени мотиви. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на спора в полза на И. П. И., В. М. Т., Т. М. Т., А. В. Т., С. Т. С., Б. Т. И., Л. Д. А., А. Д. А., Н. И. Д., София А. Н. и Б. А. И. следва да бъде присъдена сумата от общо 1000 лева - разноски по делото, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.