Определение № 705 от 05.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2137/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЖСК Билд“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 753 от 08.12.2023 г. по в. т. д. № 656/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 678 от 26.05.2023 г. по т. д. № 612/2022 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл.137, ал.2, изр.2 ЗЕ, вр. с чл.59 ЗЗД за сумата от 44 461 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание в периода 17.07.2015 г. - 06.02.2020 г. на изградените от „ЖСК Билд“ ЕООД присъединен топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция за жилищна сграда - етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], по плана на [населено място]. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявения иск, както и присъждане на сторените разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран въпросът: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани по делото, заедно и поотделно, да отговори на всички възражения и доводи на страните и при произнасянето си да вземе предвид всички факти от значение за правния спор ?“ Допълнителният селективен критерий е обоснован с твърдението, че атакуваното решение противоречи на задължителна и казуална практиката на касационната инстанция, съответно посочена. Ответникът – „Топлофикация София“ ЕАД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който оспорва искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред първата инстанция е било образувано по предявен от „ЖСК Билд“ ЕООД срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл.137, ал.2, изр.2 ЗЕ, вр. с чл.59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 44 461 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание в периода 17.07.2015 г. - 06.02.2020 г. на изградените от „ЖСК Билд“ ЕООД присъединен топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция за жилищна сграда - етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица]. За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което искът е отхвърлен, Апелативен съд – София е споделил изложените от първоинстанционния съд мотиви, към които е препратил по реда на чл.272 ГПК. За неоснователно е намерено заявеното с въззивната жалба възражение за неравноправност на клаузата от договора, според която съоръжението може да се ползва безвъзмездно от топлопреносното предприятие. В тази връзка е посочено, че ищецът е юридическо лице – дружество с ограничена отговорност, поради което няма качеството на потребител по смисъла на § 3 от ДР на ЗЗП и не може да се ползва от уредената в Закона за защита на потребителите защита. Независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, въззивният съд е приел, че страните по делото не спорят по установените и от доказателствата по делото факти, че процесното съоръжение е било изградено след съгласуване с топлопреносното предприятие; същото е било въведено в експлоатация; собствеността върху него не е била прехвърлена на ответника „Топлофикация София“ ЕАД и за периода, предмет на иска, е било ползвано от топлопреносното предприятие за присъединяване на трети лица към топлопреносната мрежа. По спорния по делото въпрос - дали „Топлофикация София“ ЕАД дължи цена за ползването съгласно чл. 137, ал.2, пр. 2 ЗЕ, въззивният съд е посочил, че отношенията по изграждане на съоръжението са регламентирани в сключения на 05.12.2014г. предварителен договор между „Топлофикация София“ ЕАД, „топлопреносното предприятие“, и ищецът „ЖСК Билд“ ЕООД, заедно с други физически лица собственици на имоти в сградата на [улица] - 12, в качеството им на „клиенти“. Акцентирано е на това, че с чл.19, ал.1 от договора еднозначно е предвидено правото на топлопреносното предприятие да използва безвъзмездно изградените от клиента съоръжения за развитие на топлопреносната мрежа и да разрешава присъединяването на нови клиенти на топлинна енергия към присъединения топлопровод, без да нарушава договорената с клиента мощност. Доколкото разпоредбата на чл.137, ал.2, пр.2 ЗЕ е диспозитивна и този факт предполага възможност да бъде уговорено друго - ответникът да разполага със съоръжението безвъзмездно, от което страните в случая са се възползвали, въззивният съд е приел, че ответникът не дължи заплащане на претендираната с предявения иск сума. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставеният процесуалноправен въпрос не изпълнява изискванията към допълнителното основание за селекция на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Т райно установена е съдебната практика, вкл. и цитираната от касатора, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, като това задължение произтича от чл.235 и чл.236 ГПК. Според разясненията по т.1 и 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, като същата преценка е ограничена от посочените във въззивната жалба и отговора й доводи. Втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Доводите на касатора, в контекста на които е зададен въпросът, се основават на необсъждане на възраженията относно установеното по безспорен начин изграждане от страна на ищеца и с негови средства на съоръжението в съответствие с изискванията на ответника; че впоследствие към процесното съоръжение са присъединени етажните собственици на сградата; че владението на съоръжението е предадено на ответника, който е открил абонатни номера на отделните етажни собственици; че ответникът не е изкупил същото, като същевременно го ползва без прекъсване от издаването на разрешението за ползване и т.н. Първо следва да се отбележи, че в мотивите към обжалваното решение съставът на Апелативен съд София изрично е приел, че тези обстоятелства, освен че не са спорни, са и надлежно установени от представените по делото доказателства. Освен това, при съпоставяне на изложените във въззивната жалба възражения и мотивите на въззивния съд, не се установява допуснато нарушение на чл.269 ГПК, с което е обоснован правният въпрос. Отсъствието на допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК препятства допускането на въззивното решение до касационно обжалване. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК