Определение № 640 от 18.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2392/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Т. Т., подадена чрез пълномощника му адв. И. Б., против решение № 297 от 15.06.2022 г., пост. по т.д.№ 194/2022 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 21114 от 13.12.2021 г. по т. д. № 94/2020 г. на Окръжен съд – Кърджали. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора против „Стелм“ООД - [населено място], иск с правно основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ за сумата от 172 322, 24 лв., претендирана като равностойност на дела на ищеца от имуществото на ответното дружество към 30.11.2018 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване - 14.08.2020 г.

В касационната жалба се твърди неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Оспорено е становището на въззивния съд, съвпадащо с това на първоинстанционния, че не се касае за прекратяване на членствено правоотношение в търговско дружество при условията на чл. 125, ал. 2 от ТЗ, а ищецът е прехвърлил притежаваните от него дялове от капитала и съответстващите им дружествени дялове при условията на чл. 129 от ТЗ, поради което в негова полза не е възникнало вземане към дружеството по ал. 3 на с. чл. за заплащане равностойността на дела му. Поддържа се, че с приетата като доказателство по делото молба от 19.11.2018 г. на същата дата ищецът е подал писмено предизвестие за прекратяване на участието си като съдружник в дружеството и на членственото си правоотношение, и е заявил желанието си за продажба на всичките си дялове от капитала на дружеството на един от съдружниците по номинална стойност за сумата от 800 лева. Изложено е, че членственото правоотношение на касатора е прекратено с решение на общото събрание, без да е изтекъл предвиденият чл. 125, ал. 2 срок, за който се твърди, че е диспозитивен и предвиден в полза на дружеството, поради което може да бъде съкращаван или удължаван по решение на съдружниците. Посочено е, че приетото на същата дата второ решение дяловете в капитала да бъдат поети от оставащия съдружник, като му бъдат прехвърлени по номинал уточнява единствено начина на уреждане на отношенията между дружеството и прекратилият членството си съдружник по повод дела му в капитала, но с него не отпада задължението на дружеството по чл. 125, ал. 3 от ТЗ. Касаторът счита, че от молбата му му за напускане на дружеството е видно, че той е прекратил членството си в него по реда на чл. 125, ал. 2 от ТЗ, с което е възникнало задължението на дружеството по ал. 3 на с. чл. за заплащане равностойността на дела му по баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването, какъвто е бил изготвен от дружеството, и според който тя е в размер на исковата сума от 172 322.24 лв.

Достъпът до касация при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът е обосновал със следните въпроси, които счета, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а именно:

1. Следва ли при произнасянето на решението съдът да извърши преценка на всички доказателства в тяхната взаимовръзка и съвкупност и да посочи кои от тях приема и цени и защо?;

2. Какъв е характерът на нормата на чл. 125, ал. 2 от ТЗ в частта относно срока на отправеното от съдружника предизвестие?;

3. При освобождаването на съдружник от общото събрание по реда на чл. 125, ал. 2 от ТЗ може ли то да вземе решение притежаваните от напускащия съдружник дялове от капитала на дружеството да бъдат прехвърлени на друг съдружник по реда на чл. 129 от ТЗ?

Направено е искане за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

Ответникът по касация „Стелм“ООД оспорва касационната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. С. Д. М. от АК-Смолян, възразява, че формулираните от касатора три въпроса не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на конкретното дело, съгласно задължителните указания по т. 1 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС. Наведен е довод, че въпросът дали от конкретните доказателства следват направените от съда фактически изводи представлява оплакване за неправилност/необоснованост на обжалваното решение, по смисъла на чл. 281 от ГПК, което не попада в предметния обхват на произнасянето на ВКС по допускането на касационно обжалване, по реда на чл.288 от ГПК. По отношение въпроса за характера на срока по чл. 125, ал. 2 от ГПК в отговора се твърди, че той не е обусловил изхода на спора по делото, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него. Оспорена е и относимостта на въпроса дали при освобождаването на съдружник по реда на чл. 125, ал. 2 от ТЗ общото събрание може да вземе решение, притежаваните от напускащия съдружник дялове от капитала на дружеството да бъдат прехвърлени на друг съдружник по реда на чл.129 от ТЗ. Възразява, че въззивният съд е приел, че не се касае за прекратяване на членствено правоотношение с предизвестие и по реда на чл. 125, ал. 2 от ТЗ, а за прекратяване участието на Р. Т. по реда на чл. 129 от ТЗ, т.е. поради прехвърляне на всички притежавани от него дялове на друг съдружник, поради което не е обсъждал така формулирания въпрос. Поддържа се, че основният извод на съда, срещу който се възразява в касационната жалба е, че в случая не се касае за прекратяване на членственото правоотношение чрез предизвестие и по реда на чл. 125, ал. 2 от ТЗ, чиито правни последици настъпват автоматично с изтичане на неговия срок, без да е необходимо решение на общото събрание, при което имуществените последици ce уреждат по реда на чл.125 ал. 3 от ТЗ, а за такова по реда на чл.129 от ТЗ, от което настъпват имуществени последици единствено между страните по договора за прехвърляне на дялове. Посочено е, че предприетият от касатора способ за прекратяване на участието му в дружеството чрез прехвърляне на дружествените му дялове изключва другия твърдян от него такъв - едностранно чрез отправяне на писмено предизвестие. Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

От доказателствата по делото е установено, че с молба от 19.11.2018 г. касаторът Р. Т. е уведомил общото събрание на „Стелм“ООД, че желае да напусне дружеството и да прекрати членственото си правоотношение като съдружник в него, както и че желае да продаде всички притежавани от него осем дяла с номинална стойност от 100 лв. на всеки един, на съдружника Халтъков, общо за сумата от 800 лв. Направил е искане общото събрание на съдружниците да даде съгласието си за сключване на договора за продажба на дружествени дялове и като последица от това - да го освободи като съдружник. Видно от протокол от същата дата с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието от 19.11.2018 г., съобразно чл. 137, ал. 4 от ТЗ, общото събрание на съдружниците на „Стелм“ООД е взело решение за освобождаването на касатора Т. като съдружник в дружеството и е дало съгласието си той да продаде притежаваните от него осем дяла на друг съдружник. С договор от същата дата - 19.11.2018 г. с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието му, извършени в деня на неговото сключване, Р. Т. е прехвърлил притежаваните от него дялове на съдружника Халтъков. При така установената фактическа обстановка, за да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно решение на Кърджалийския окръжен съд, с което предявеният от Т. срещу „Стелм“ООД иск с правно основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ е бил отхвърлен, в обжалваното решение съставът на Пловдивски апелативен съд, е приел, че прекратяването на членственото правоотношение на ищеца е в резултат на извършено от него прехвърляне на притежаваните от него дялове и взето решение на общото събрание за освобождаването му по тази причина, а не за такова, при условията на 125, ал. 2 от ТЗ - въз основа на писмено предизвестие, направено най-малко три месеца преди датата на прекратяването. Основал е извода си на подадената от съдружника молба от 19.11.2018 г., в която изрично е посочено решението му да прехвърли дяловете си на съдружника Халтъков и искането за освобождаване, без позоваване на подадено предизвестие за напускане. Посочил е, че с оглед принципа на договорната свобода няма пречка дяловете да бъдат продадени по тяхната номинална стойност, какъвто е случаят с процесния договор, при който тя съвпада с уговорената цена. Изложил е съображения, че при прехвърляне на дяловете по реда на чл. 129 от ТЗ разпоредбата на чл. 125 ал. 3 от ТЗ е неприложима, както и че за възникване правото на облигационно вземане на напускащия съдружник, е необходимо до датата на прекратяване на членственото му правоотношение той да не е прехвърлил чрез правна сделка дяловото си участие в дружеството.

При горните данни, по допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора. В случая формулираните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, чл. 1, т.1 от ГПК.

Първият въпрос дали съдът следва да извърши преценка на всички доказателства в тяхната взаимовръзка и съвкупност и да посочи кои от тях приема и цени и защо, е поставен във връзка с оплакването на касатора за неправилно тълкуване на волята му като съдружник в „Стелм“ООД за прекратяване на членственото правоотношение с предизвестие, като съдът не е съобразил и поредността, в която са взети решенията на общото събрание на съдружниците, като това за даване на съгласие напускащият съдружник да прехвърли дяловете си на съдружника Халтъков е второ по ред и следва решението му за освобождаване, видно и от последователността на извършеното нотариално удостоверяване, което по отношение на протокола на общото събрание предхожда това на договора за прехвърляне на дялове. Противно на твърдението на касатора обаче, в мотивите на решението си въззивният съд е обсъдил както подадената от него молба за прекратяване на членственото му правоотношение, така и решенията на общото събрание, обективирани в протокола, като е изложил съображения, че тя не представлява предизвестие за напускане, а само искане за освобождаване, мотивирано с взето от съдружника решение за прехвърляне на притежаваните от него дружествени дялове на друг съдружник. Изложил е съображения, че от поредността на нотариалното удостоверяване на подписите и съдържанието на двата документа не може да се прави извод за действителната воля на съдружника и на дружествения орган по отношение способа за прекратяване на членственото правоотношение. Ето защо, в случая не става дума за пропуск на съда да обсъди относими към предмета на спора доказателства, вкл. и в тяхната съвкупност и взаимна връзка, а за оспорване правилността на правните изводи, произтичащи от установените въз основа на тях релевантни за предмета на спора факти, което е извън приложното поле на общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Вторият и третият въпроси са обосновани с разрешаването им в противоречие със споменатите в изложението две решения, съответно решение № 1797 от 13.01.1995 г. по гр. д. № 1029/1994 г., V г. о. на ВС и решение № Ф-54 от 08.06.1993 г. по ф. д. № 36/1993 г., V г. о. на ВС, които са извън приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото не са постановени по реда на чл. 290 от ГПК, но следва да бъдат обсъдени единствено с оглед пълнота на изложението.

Вторият въпрос за характера на нормата на чл. 125, ал. 2 от ТЗ в частта относно срока на отправеното от съдружника предизвестие, също не покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил изхода на спора по делото. Той е относим към твърдението на касатора, че в частта относно срока нормата е диспозитивна, тъй като е предвидена в полза на дружеството за уреждане на имуществените последици от прекратяването, поради което общото събрание може да вземе решение за прекратяване членството на съдружник и без да са изтекли предвидените в закона три месеца, както и без въобще да е определен такъв срок. Въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за характера на нормата в частта относно срока, тъй като от тълкуване волята на съдружника, обективирана в подадената от него молба от 19.11.2018 г. е приел, че по същество съдържащото се в нея волеизявление няма характер на предизвестие, което автоматично да поражда прекратителния си ефект с изтичане предвидения в закона или устава срок, а на искане за прекратяване на членството му с решение на общото събрание поради продажбата на притежаваните от него дружествени дялове на друг съдружник. В този смисъл неотносимо към изложените от въззивния съд мотиви е посоченото от касатора решение № 1797 от 13.01.1995 г. по гр. д. № 1029/1994 г., V г. о. на ВС, в което е прието, че в частта относно продължителността на срока за писмено предизвестие от съдружника за прекратяване на участието му в дружеството нормата на чл. 125, ал. 3 от ТЗ е диспозитивна, поради което той може да бъде продължен по решение на съдружниците. В цитираното решение е разгледана хипотеза, при която в устава е предвиден по-дълъг срок от законоустановения 3-месечен такъв, като с оглед диспозитивния характер на неговата продължителност, съдът е приел, че няма пречка членственото правоотношение да бъде прекратено и в един предхождащ изтичането на срока момент, стига обаче това да бъде прието с надлежно взето решение на общото събрание на съдружниците. Т. е. в соченото от касатора решение съдът е третирал диспозитивния характер на нормата на чл. 125, ал. 2 от ТЗ само във връзка с продължителността на срока, след чието изтичане настъпва прекратителното действие на едностранното волеизявление на напускащия съдружник (а не с липсата на такъв срок) и с възможността за неговото прекратяване преди изтичането на определения в закона или устава срок по споразумение между него и дружеството, вкл. и такова, обективирано в решение на общото събрание на съдружниците, каквото иначе не е необходимо. Съдът е третирал решението на общото събрание именно като споразумение за прекратяване на членството преди изтичане на установения в полза на дружеството срок, а не като източник на прекратителния ефект, който настъпва пряко от едностранното изявление на напускащия съдружник, с което той упражнява извънсъдебно признатото му от закона преобразуващо право, без да е необходимо решение на общото събрание, каквото дори да е било прието има само констативно значение. От изложеното следва, че в соченото от касатора решение е разгледана единствено хипотезата на прекратяване чрез едностранно волеизявление с характер на предизвестие по чл. 125, ал. 2 от ТЗ, но не и такава на прекратяване поради прехвърляне на всички притежавани от напускащия съдружник дялове, което изрично е посочено в мотивите на акта, а именно, че по делото няма данни за прехвърляне на дела му по реда на чл. 129 от ТЗ. За разлика от разгледаната в споменатото решение хипотеза, в случая по настоящото дело съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че молбата на съдружника не представлява предизвестие, по смисъла на чл. 125, ал. 2 от ТЗ, т.е. едностранно изявление годно сам т по себе си да породи прекратително действие, а искане за прекратяване на членството по решение на общото събрание, поради прехвърляне на всички притежавани от съдружника дялове.

Третият формулиран от касатора въпрос, а именно дали при освобождаването на съдружник по реда на чл. 125, ал. 2 от ТЗ общото събрание може да вземе решение притежаваните от напускащия съдружник дялове от капитала на дружеството да бъдат прехвърлени на друг съдружник по реда на чл. 129 от ТЗ, е обоснован с разрешаването му от въззивния съд в противоречие с решение № Ф-54 от 08.06.1993 г. по ф. д. № 36/1993 г., V г. о. на ВС. В соченото решение съдът е приел, че употребеното в закона понятие „изкупуване на дял“ може да бъде или прехвърляне на дял по чл. 129 от Т3, или връщане на дела от капитала на прекратилия участието си съдружник, което винаги е свързано с намаляване на капитала - чл. 149, т. 2 от Т3 и което намаляване е обусловено от спазването на определени изисквания. Съдът е третирал наличието на предпоставките за изкупуването като условие за валидното прекратяване на членството на напускащите съдружници, а не като последица от прекратеното с едностранното изявление на всеки от тях членствено правоотношение, като решението не съдържа данни за основанието за прекратяване членството на съдружниците. Съгласно служебно известната на настоящия състав актуална практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 46 от 22.04.2010 г. по т. д. № 500/2009 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, писменото предизвестие по чл. 125, ал. 2 от ТЗ е способ за реализиране на потестативното право на съдружника да предизвика едностранно промяна в персоналния субстрат на търговското дружество, като прекратяването следва да се счита за настъпило ipso facto в момента на изтичане на срока на предизвестието, поради което законът не поставя като условие за възникване на правните последици от реализирането му наличието на решение на общото събрание за освобождаване на съдружника. Затова не може да се приеме, че формулираният въпрос е разрешен в противоречие със споменатото решение. В случая, въз основа на молбата на касатора от 19.11.2018 г. въззивният съд е приел, че с нея по същество не е упражнено такова потестативно право, а тя съдържа искане за освобождаването му с решение на общото събрание, вследствие прехвърлянето на всички притежавани от него дружествени дялове, а не поради изтичане срока на предизвестието.

По горните съображения, съдът намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,