Определение № 1048 от 23.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2541/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 2713 от 26.2.15 г срещу решение № 138 от 22.1.2015 г, постановено по гр.дело 3842/14 г на САС, ГО и касационна жалба вх.№ 4819/9.4.15 г срещу решение № 552 от 19.3.2015 г по същото дело, подадени от И. Г. П. в частта, с която е отменено решение от 17.17.2014 г по гр.дело № 16446/12 г на СГС, Първо ГО, 4 състав като предявения от И. П. за присъждане на обезщетение по чл.49 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв до сумата от 15 000 лв, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени във връзка с публикация във в.”Телеграф” бр.2502 от 27.4.12 г, както и в частта, с която е потвърдено решение от 17.7.2014 г по гр.дело № 16446/12 г на СГС, Първо ГО, 4 състав.

Подадена е касационна жалба и от ответника по делото [фирма], представлявано от управителя И. К. чрез процесуалните му представители адв.А. А. и адв.С. П. срещу въззивното решение в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на основание чл.49 от ЗЗД на ищеца И. П. обезщетение за неимуществени вреди във връзка с публикация от 27.4.12 г в размер на 5 000 лв.

Страните взаимно си оспорват въззивните жалби.

В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК, депозирано от касатора- ищец се подържат касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.Поставените въпроси /б.А,Б и В и т.от 1 до 7/ могат да бъдат обобщени в един, а именно: Може ли въззивния съд да отрече доказателствената сила на писмено доказателство, чието приемане е изрично обективирано в съдебния протокол, когато констатира, че същото не се съдържа в кориците на делото.Сочи се противоречие на въззивното решение с решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК, представляващо задължителна съдебна практика № 353/30.10.2014 г по гр.дело № 2126/14 г на ВКС, Четвърто ГО.

В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК, представено от касатора-ответник се сочат касационните основания на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.Подържа, се че материално правните въпроси:

1/Подлежат ли оценъчните съждения на проверка относно тяхната истинност и могат ли да бъдат изведени въз основа на верни факти и обстоятелства.

2/При установена истинност на факт или обстоятелство може ли да се приеме, че направеното въз основа на същия твърдение има клеветнически характер.

3/ Как се прилага принципа за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от поредни и извършени в незначителни периоди от време публикации.

-са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 62 от 6.3.2012 г по гр.дело № 1376/11 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 484/9.6.2010 г по гр.дело № 1438/2009 г на ВКС, Трето гражданско отделение и определение № 143 от 2.2.2015 г по гр.дело № 7046/14 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение,

• както и че същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

От данните по делото се установява следното:

И. Г. П. е предявил срещу [фирма] обективно и субективно съединени искове за присъждане на обезщетение в размер на по 50 000 лв, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от две публикации, извършени във в.”Т.”- съответно бр.2502 от 27.4.12 г и в бр.2679 от 26.10.12 г, като първата озаглавена с „Олигарх убива цял град”, а втората „П. засмука 400 млн.лв от банки”.В исковата молба се подържа, че изложените в двете статии твърдения съдържат неверни обстоятелства, които оклеветяват и злепоставят личността на П. в обществото.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявения от И. П. иск по чл.49 вр.чл.45 от ЗЗД е уважен за сумата 5 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от граждански деликт- публикация бр.2502 от 27.4.12 г въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на посочените правни норми.Изложил е съображения, че съдържащите се в публикуваната статия във в.”Т.” изявления представляват обидни и клеветнически твърдения, написаното е опозоряващо и злепоставящо, и с него е нарушен общия дълг да не се увреждат морални интереси на други лица. Истинността на същите не е установена от жалбоподателя, при негова доказателствена тежест. Приел е за установено настъпването на вреди от противоправното деяние и причинно следствена връзка между деянието и вредите. Размера на обезщетението за претърпяните вреди съдът е определил съобразявайки принципа на справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. На база събраните по делото доказателства относно това, как изнесеното в статията се е отразило на ответника предвид характера на темата на статията, засягаща, честта, достойнството и доброто му име в обществото, както и обстоятелството, че всичко това е станало известно на широк кръг лица, сред които близки и партньори на пострадалия, което е дало отражение на личностния и професионален имидж, съдът е приел, че сумата от по 5 000 лв. справедливо ще обезщети претърпяните морални вреди.Приел е, че искът за присъждане на обезщетение от този деликт е неоснователен за разликата над сумата 5 000 лв до пълния предявен размер, тъй като ищецът не е установил чрез събраните по делото доказателства, че е търпял вреди през продължителен срок от време, както и с интензитет по- голям от обикновения.

Искът за присъждане на вреди от граждански деликт, представляващ публикация в бр.2679 от 26.10.12 г, със заглавие „П. засмука 400 млн от банки”, въззивният съд е приел за неоснователен, тъй като макар и описано като доказателство в исковата молба, копие от статията не се съдържа в кориците на делото.Следователно недоказан е първия от елементите на фактическия състав на чл.49 от ЗЗД, а именно наличието на граждански деликт.

1/ По касационната жалба на ищеца в частта, с която искът по чл.49 от ЗЗД за присъждане на обезщетение от деликт–публикация във в.”Т.” бр.2679 от 26.10.12 г е отхвърлен изцяло като неоснователен.

С исковата молба са представени описаните в нея две публикации, извършени във в.”Т.” съответно бр.2502 от 27.4.12 г и в бр.2679 от 26.10.12 г, като първата озаглавена с „Олигарх убива цял град”, а втората „П. засмука 400 млн.лв от банки”.В открито съдебно заседание, проведено на 19.6.2013 г, Софийски градски съд е чел нарочно определение, с което е приел приложените и описани в исковата молба доказателства, в това число и цитираните по-горе статии.Ответната страна не е оспорила обстоятелството, че е получила препис от исковата молба ведно с приложените доказателства, между които и цитираната статия.Не е оспорила съществуването й, както и нейното съдържание.В депозирания на основание чл.131 от ГПК отговор, ответникът е взел подробно становище по представената статия, сочейки, че изложените в нея твърдения не отговарят на обективната истина.

Първоинстанционният съд е постановил решението си обсъждайки така приетото писмено доказателство.Въззивният съд е поставил страните в процесуална изненада, като без да констатира надлежно липсата на това доказателство и даде указания за новото му събиране или възстановяване е приел, че предявеният иск е недоказан, поради липсата на надлежно прието по делото писмено доказателство.

Въззивното решение противоречи на посоченото от касатора решение № 353/30.10.2014 г по гр.дело № 2126/14 г на ВКС, Четвърто ГО, постановено по реда на чл.290 от ГПК за уеднаквяване на съдебната практика, съгласно което е прието, че в съответствие с чл.152 от ГПК протоколът от проведено по делото съдебно заседание е доказателство за извършените в същото съдопроизводствени действия.Удостоверените в този официален свидетелстващ документ действия се смятат за извършени.Съдът е длъжен да основе решението си на събрания по делото допустим и относим доказателствен материал.Когато констатира, че липсва писмено доказателство, чието приемане е изрично обективирано в съдебния протокол, съдът не може на това основание да отрече доказателствената му сила

Налице е основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, поради което въззивното решение в посочената част следва да бъде допуснато до касационен контрол.

2/По касационната жалба на ищеца в частта, с която искът по чл.49 от ЗЗД за присъждане на обезщетение от деликт- публикация бр.2502 от 27.4.12 г е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв до сумата 50 000 лв.Доводи относно тази публикация са изложени на стр.3 б.”Г” от изложението, всички те съдържат оплаквания, свързани с правилността на изложението и не съдържат формулиран процесуално или материално правен въпрос, годен да обоснова допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Както е разяснено в ТР № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос, на който се позовава жалбоподателят, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на твърденията на касаторите за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите им и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл. 281, т. 3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Така, както е формулирано, приложеното изложение към касационната жалба обосновава касационни оплаквания относно порочността на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовават касатора, поради което в обжалваната част решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

3/Относно касационната жалба на касатора-ответник.

В случая даденото от въззивният съд разрешение на първите два въпроса, поставени в изложението на основанията не е в отклонение от задължителната съдебна практика, а е в съответствие с нея, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е извършил преценка на конкретните обстоятелства по делото като е приел, че в случая не се касае за негативни оценъчни съждения, изключващи отговорността на издателя, а става въпрос са обидни и клеветнически твърдения, които внушават на читателя, че П. „убива цял град”, „фирмата му заразява водата и бавно причинява смъртта на гражданите на [населено място] и останалите селища в областта”, „повечето от заболелите са с левкемия, а останалите с тумори”.Издателят е надхвърлил конституционно гарантираното му право по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България.Свободата на изразяване на мнение не е безгранична, нейните граници са там, където започва уронването на честта и достойнството на пострадалия, като в случая, е внушено, че същият е престъпник /убиец, което е основание за ангажиране отговорността на издателя.

Третия поставен от касатора въпрос няма отношение към мотивите на въззивния съд и изобщо не е засегнат в тях.Напротив прието е, че „поредни или извършени в незначителни периоди от време публикации” няма, тъй като липсва втората от посочените в исковата молба публикации.Поради това поставеният въпрос е неотносим към спора, тъй като не е подготвил или обусловил крайния му изход.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение