Определение № 1803 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4457/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 19571 от 08.08.2023г. на Д. М. К. и А. М. К., подадена чрез пълномощника адв. Б. Х., против решение № 825/04.07.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 1127/2023г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено изцяло решение № 84/11.04.2023г. по гр.дело № 266/2022г. на РС-Провадия за отхвърляне на предявените от касаторите искове по чл.40 ЗЗД против Й. А. Х. - за прогласяване недействителността на договор за покупко-продажба от 17.12.2018г., оформен с нот. акт № 123, том ІІ, рег.№ 2257, дело №228/2018г. на нотариус С.Ж. с рег.№** на Нотариалната камара, по силата на който ответницата, в качеството й на пълномощник на Й. Х. Д.-наследодател на касаторите, прехвърлила на себе си собствеността върху подробно описани три ниви в землището на [населено място], [община], включително и в частта, с която е оставен без разглеждане иск на касаторите по чл.108 ЗС, квалифициран от съда, като евентуален иск. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК. Според касаторите въззивният съд не е обсъдил в пълнота доводите на страните, извършил е грешна преценка на събраните доказателства, неправилно е кредитирал свидетелските показания на доведените от ответницата свидетели, не е съобразил изключително занижения размер на продажните цени на имотите, предмет на оспорената сделка в сравнение с действителните им пазарни цени, поради което е направил необоснован извод за отсъствие на предпоставките на чл. 40 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите преповтарят оплакванията в касационната жалба и навеждат доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следните въпроси, за които твърдят, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и със задължителната такава. Според касаторите по въпроса 1. Обстоятелството, че упълномощаването е и за дарение има ли отношение към преценката за наличие на намерение на представляващия, действащ и за себе си, за увреждането на представлявания, и следва ли представителят да съобрази избраната от него сделка с условията за нейната валидност, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 934/13.09.2010г. по гр.д. № 3657/2008г. на ІV ГО и решение №361/16.11.2011г. по гр.д. № 1077/ 2010г. на ІV ГО. По въпросите 2. Могат ли решаващите изводи на съда да се основават единствено на показанията на заинтересовани от изхода на делото свидетели, единият от които е в близка родствена връзка със страна по делото (зет на ответницата), а другият е в трудово-правни отношения с дъщерята на ответницата, 2а.Длъжен ли е съдът да направи анализ по отношение обективността и достоверността на техните показания и да посочи от кои други данни по делото се подкрепят те; 2б. Длъжен ли е съдът, когато в мотивите си пресъздава свидетелските показания, да се придържа стриктно към заявеното от свидетелите, твърдят противоречие с решение № 136/30.10.2020г. по гр.д.№ 4746/2019г. на ІІІ ГО и решение № 800/22.03.2011г. по гр.д.№776/2009г. на ІV ГО. Формулират и въпроса 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите всички наведени от страните доводи и възражения, да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, за който твърдят, че е налице противоречие с решение № 25/ 27.04.2022г. по гр.д.№ 2686/2021г. на І ГО и решение № 217/09.06.2011г. по гр.д.№ 761/2010г. на ІV ГО. Според касаторите по въпроса 4. Когато на представителят е предоставена възможност да договори продажната цена, длъжен ли е той да осъществи представителната власт с грижата на добрия стопанин, която означава да продаде имотите при средна пазарна цена и следва ли предоставената с пълномощното свобода на договаряне да се тълкува като възможност представителят да бъде ощетен, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 439/20.03.2012г. по гр.д.№ 23/2011г. на І ГО, решение № 50172/10.10.2022г. по гр.д.№ 4145/2020г. на ІІІ ГО и решение № 223/27.03.2009г. по гр.д.№ 6158/2007г. на І ГО. Формулират и въпроса: 5. Когато в първоинстанционното производство по искане на ответника са допуснати свидетели без съдът, въпреки направеното от ищеца искане, да изясни какви релевантни факти те ще установяват и какво е значението им за изхода на делото, както и без да посочи в доклада, че съдът ще издирва умисъл у ответницата да навреди на представляваната, длъжен ли е въззивният съд да поправи този пропуск, като даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, за който твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторите навеждат доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по въпроси, за които твърдят, че са от значение за точното прилагане на закона: 6. Когато на представителя е предоставена възможност по свой избор на прецени дали да продаде или да дари имота, в хипотеза на извършена продажба при договаряне сам със себе си срещу почти нулева престация, коя от двете сделки е по-увреждаща интересите на представлявания-продажбата или дарението; 7. Когато ответникът по иск с правно основание чл.40 ЗЗД не е навел твърдения, че като е продал сам на себе си имотите, собственост на представлявания, е компенсирал грижите си за него посредством разликата между продажната и пазарната им цена, допустимо ли е съдът служебно да приеме, че е направена компенсация и да отхвърли иска като неоснователен и 8. Когато от непълния и неточен доклад на въззивната инстанция, направен от съдията-докладчик, у въззивника се породи убеждение за липса на обективност и безпристрастност у съдията и в тази връзка е направено мотивирано искане за отвод на съдебния състав, следва ли съдът да се отведе от разглеждане на делото с оглед избягване на всякакви съмнения относно неговата обективност и безпристрастност; 8а. Налице ли е порок и какъв на решението, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, при направено мотивирано искане за отвод. Не на последно място според касаторите постановеното въззивно решение е и очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба Й. А. Х., чрез пълномощника адв. Р.И., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Съдът е сезиран с искове по чл.40 ЗЗД-за установяване недействителността на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, поради сключването му от представител, договарящ сам със себе си, във вреда на представлявания-наследодател на ищците, съединен с иск по чл. 108 ЗС, квалифициран от съда, като евентуален иск-в случай, че съдът уважи първия иск, да признае за установено, че ищците са собственици на процесните имоти по силата на наследствено правоприемство и осъди ответницата да им предаде владението. От фактическа страна въззивният съд е установил, че с пълномощно с нот.заверка на подписа и на съдържанието с рег. №38/13.12.2018г. Й. Х. Д. упълномощила Й. А. Х. да я представлява пред нотариус и от нейно име да продаде или дари, при цена и условия каквито договори, но не по-ниска от данъчната оценка на имотите, включително да договаря сама със себе си и с трети лица, които също представлява, собствените й недвижими имоти - три ниви в землището на [населено място], [община]-нива с площ 12,202 дка, нива с площ 3,499 дка и нива с площ 7,372 дка. С договор за покупко-продажба от 17.12.2018г., оформен в нот.акт № 123, т. ІІ, рег. № 2257, дело № 228/2018г. на нотариус С.Ж., ответницата Х., действаща като пълномощник на Й. Д., продала на себе си процесните ниви за сумата 1 800 лева при обща данъчна оценка на имотите 1759,40 лева. Според посоченото в нотариалния акт, продавачът, чрез пълномощника си декларирал, че получил продажната цена преди подписване на договора. Установено по делото е също, че Й. Д. е починала на 13.11.2021г. Синът й - М. К. починал преди нея-на 20.06.2001г., като оставил за свои наследници съпругата си А. К. и синовете си-Д. К. и А. К.-ищци в производството. Експертното заключение по приетата СИЕ сочи, че средната пазарна стойност на процесните имоти към датата на продажбата им - 17.12.2018, е както следва: нивата с площ 3,499 дка в местността „К. м.“ е с пазарна стойност 3 551 лева; нивата с площ 12,202 дка в местността „С. ч.“ е с пазарна цена 12 385 лева, а пазарната цена на нивата с площ 7,372 дка в местността „К.“ е 7 483 лева. Показанията на разпитаните по делото свидетели-К. К. (зет на ответницата) и Х. Ф. (без дела и родство със страните) установяват, че ответницата Х. и Й. Д. били приятелки в добри отношения; роднините на Д. не й обръщали внимание, не се грижели за нея; Х. често посещавала Й. Д.-през месец или всеки месец, купувала й лекарства, дърва, помагала й, обсъждали здравословните проблеми на Д., водила я на лекар. Свидетелят К. твърди, че като арендатор обработвал земеделските земи, които Д. притежавала в землището на [населено място]. Установено е от гласните доказателства също, че Д. била трудно подвижна, затова упълномощила ответницата да я представлява, както за процесната сделка, така и за други сделки. За да отхвърли исковете въззивният съд се е позовал на съдебната практика на ВКС по приложението на чл.40 ЗЗД, включително и на задължителната такава - ТР № 5 от 12.12.2016г. по тълк.дело № 5/2014г. на ОСГТК. Посочил е, че действително приетите и неоспорени доказателства установяват, че цената на която са били продадени трите ниви е далеч под пазарната – пълномощникът ги е закупила общо за сумата 1 800 лева, при пазарна цена средно за трите имота - 23 419 лева. Според съда не е налице обаче субективният елемент от хипотезата на чл. 40 ЗЗД, тъй като с пълномощното на пълномощника са дадени прана не само да продава, но и да дарява процесните имоти; да договоря сам със себе си и с трети лица, като евентуалната им продажба не следва да е на цена по ниска от данъчната им оценка. В тази връзка е приел, че съдържанието на пълномощното предполага близост в отношенията между упълномощител и упълномощен, наличието на вече изградено доверие; тези отношения се доказват и от разпитаните свидетели, които сочат и полагани грижи от страна на пълномощника към покойната Й. Д.. Допълнил е, че процесните ниви са били предоставени за ползване на семейството на пълномощника, очевидно поради липсата на интерес към тях от страна на родствениците на Д.. Предвид това съдът е приел наличие на дългогодишно сътрудничество, изградено доверие, което е мотивирало покойната не само да овласти пълномощника с продажбата на имотите, но и с даряването им. В контекста на цитираната задължителна съдебна практика, съставът на ОС при отчитането на всички обстоятелства около спорната продажба е приел, че липсва увреждане на упълномощителя, поради което искът по чл.40 ЗЗД за неоснователен. Съставът на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Съществената част от формулираните от касаторите въпроси не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са относими към правилността на формираните от въззивния съд фактически и правни изводи. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009г. правилността на обжалваното решение не може да бъде предмет на произнасянето по чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В останалата си част поставените въпроси са разрешени в съответствие с цитираните от касаторите решения на ВКС, поради което отсъства допълнителното селективно основание по чл. 289, ал.1, т.1 ГПК. По-конкретно на първия въпрос в изложението, уточнен от касационната инстанция: Как следва да бъдат определяни рамките на предоставената на пълномощника представителна власт - в аспекта на конкретно извършено разпореждане, или съобразно изявената воля на упълномощителя в упълномощителната сделка, е даден отговор в цитираните от касаторите съдебни актове на ВКС. В тях е разяснено, че при наличието на спор, свързан с приложението на представителството - чл. 36 - чл. 43 ЗЗД, всяко едно действие на упълномощения следва да се съобрази с дадения му с пълномощното мандат; дали един договор, сключен от представител е във вреда на представлявания, е въпрос, който подлежи на анализ от съда, при отчитане на всички релевантни обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. В съответствие с тази съдебна практика е процедирал и въззивният съд като е обсъдил подробно съдържанието на даденото пълномощно, релевантните обстоятелства, доказването им с оглед разпределението на доказателствената тежест, основните задължения на представителя, и е преценил, с оглед конкретните обстоятелства по случая, че процесният договор не е сключен във вреда на представлявания. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по първия поставен въпрос. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените процесуалноправни въпроси 2 и 3. В практиката на ВКС (включително посоченото от касаторите решение № 136/30.10.2020г. по гр. д. № 4746/2019г. на ІІІ ГО, както и в решение № 79/12.07.2017г. по гр. д. № 3244/2016г. на ІV ГО, решение № 69/09.07.2015г. по гр. д. № 1582/2014г. на ІV ГО и др.) се приема, че въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл.172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Заинтересоваността на един или друг свидетел в полза или във вреда на някоя от страните следва да се отчита, предвид възможната му необективност. Не съществува забрана въз основа на такива показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на всички останали събрани доказателства и да е базирана на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът е длъжен да съобрази всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните от свидетелите факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането и дали впечатленията на свидетелите са спорадични или системи. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от тази практика, като подробно е обсъдила събраните доказателства и е посочила кои релевантни факти се установяват от тях и е изложила подробни мотиви. Несъгласието на касаторите с отразените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по 4 и 6 въпроси. Върховният касационен съд последователно приема в своята практика (решение № 1/27.02.2018г. по гр. д. № 1471/2017г. на III ГО, решение № 212/21.02.2019г. по гр. д. № 4268/2017г. на III ГО и др.), че задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя е принцип в института на доброволното представителство. Пълномощникът винаги трябва да действа в интерес на представлявания (решение № 841/2010г. по гр. д. № 3530/2008г. на IV ГО, решение № 21/2015г. по гр. д. № 3529/2014г. на I ГО). Продажната цена като величина не е единственият критерия за увреждане и не всяко разминаване на договорената по данъчна оценка цена и реалната стойност на имотите предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя, както вече се отбеляза, се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи; увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми в т. ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено, или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Според практиката на ВКС за „споразумяване” не може да се говори, когато едно и също лице е действало като пълномощник на продавача и като купувач. Доколкото в такъв случай пълномощникът договаря сам със себе си, за което изрично е бил овластен, не следва да се доказва споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Всичко това е съобразено от втората съдебна инстанция при постановяване на обжалваното решение-съдът не се е ограничил единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а е обсъдил и съобразил всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните, включително мотивите им да сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации по него. След преценка на всички тези данни, както и на интереса на упълномощителя, въззивната инстанция е стигнала до извода, че процесната продажба не е недействителна, като сключена във вреда на представляваната по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Липсват предпоставки за допускане на решението до касационен контрол и по поставените процесуалноправни въпроси 5 и 7. Въпросите са непрецизно формулирани и не съответстват на извършените от съда и от страните процесуални действия, поради което не отговарят на общата предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Налице е задължителна практика на ВКС - ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд дължи даване на указания до страните относно: възможността да предприемат процесуални действия по посочването на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и относно: подлежащите на доказване факти, в случаите, в които: във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада или когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на установяване факти. Посочените в ТР хипотези не са налице. Въпросите 8 и 8а, свързани с приложението на чл. 22 ГПК, не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а представляват касационни оплаквания, че въззивното решение е постановено от съдебен състав, по отношение на който, според касаторите, е било налице основание за отвод по чл.22, ал. 1, т. 6 от ГПК. Прието е в съдебната практика на ВКС, че само по себе си твърдението на страната, че съдът не е безпристрастен (включително и с позоваване на някое от изброените обстоятелства по чл. 22, т. 1-5 от ГПК, щом не отговаря на обективната действителност), не може да послужи като основание за отвеждане на съдията по делото. Прието е също, че отказът на съда (съдията) да се отведе, на основание чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, може да обуслови единствено неправилност на съдебния акт поради допуснато съществено процесуално нарушение, но не може да доведе до нищожност или до недопустимост на съдебното решение. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси и липсата на аргументация за необходимост от нейната промяна или осъвременяване налагат извода за отсъствие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието на обжалвания въззивен акт не се установява превратно прилагане на закона (в неговия обратен смисъл) или особено груби нарушения на правилата на формалната логика, за да може решението да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба. При този изход на делото касаторите следва да бъдат осъдени да платят на ответницата в касационното производство сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 1 600 лева. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО