Определение № 2582 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 653/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Фератум България“ ЕООД срещу решение № 411 от 03.11.2023 г., постановено по в.гр.д. № 513/2023 г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 166/20.02.2023 г. по гр.д. № 387/2022 г. на Пернишки районен съд (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 351 от 04.04.2023 г.). С първоинстанционното решение е прогласена на основание чл. 22 ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит № 1017358/11.05.2021 г., сключен между ищцата С. М. М. и ответника „Фератум България“ ЕООД.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила по чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният състав не е обсъдил всички твърдения на страните, както и че не е преценил относимите за спора доказателства. Твърди се, че без да коментира доводите на дружеството, въззивният състав се е задоволил да цитира констатациите на първата инстанция, като по този начин е постановил немотивиран съдебен акт. Акцентира се върху факта, че въззивният съд не е обсъдил представените пред първата инстанция договори за поръчителство с физически лица, нито е споменал за приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Излагат се доводи, че в обжалваното решение очевидно неправилно се приема, че размерът на лихвения процент, годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, посочени в договора, не съответстват на действителните задължения, поети с договора за кредит. Според касатора сумата, предмет на договора за поръчителство, не следва да се включва в годишния процент на разходите по кредита, тъй като правоотношението по договора за гаранция/поръчителство е с „Фератум банк“, т.е с друга страна, различна от ответника и който гарант е избран от ищцата. С твърдението, че процесният договор не е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради липса на нарушения на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, касаторът иска отмяна на въззивното решение, отхвърляне изцяло на предявения иск и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на решението е обоснована с довода, че въззивният състав е допуснал смесване между различните по своя правен характер договор за гаранция и договор за поръчителство, в резултат на което очевидно неправилно е приел, че разходите по договора за гаранция, дължими на трето лице, следва да бъдат включени в общите разходи по договора за потребителски кредит при начисляване на годишния процент на разходите. Отделно в изложението са формулирани следните два процесуалноправни въпроси:

1. „ При направено възражение по чл. 236, ал. 2 ГПК за липса на мотиви в първоинстанционния съдебен акт, досежно приетото за установено от фактическа и правна страна, длъжен ли е въззивният съд мотивирано да се произнесе по възраженията и анализа на доказателствата?“;

2. „Допустимо ли е въззивният съд мълчаливо да препрати към мотивите на първоинстанционния съд и да не отговори на всички доводи, възражения и твърдения във въззивната жалба в рамките на предмета на лроверката по чл. 269 ГПК?“;

Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 72/13.04.2016 г. по гр.д. № 3582/2015 г. на III г.о.; решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на IV г.о.; решение № 257/13.12.2016 г. по гр.д. № 2436/2016 г. на III г.о; решение № 184/17.12.2018 г. по т.д. № 2781/2017 г. на I т.о. Без да се излагат конкретни съображения се поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са депозирани от С. М. отговор на касационната жалба и отговор на изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК. Твърди се, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от една страна съдът не се е отклонил от формираната практика на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси, а от друга страна – тъй като касаторът не е изложил доводи защо счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно се излагат подробни съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се заплащане на направените разноски на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Пернишки окръжен съд е потвърдил решение № 166/20.02.2023 г., постановено по гр.д. № 387/2022 г. на Пернишки районен съд (поправено на основание чл. 247 ГПК с решение № 351 от 04.04.2023 г. в частта за разноските), с което по иск на С. М. М. е прогласена на основание чл.22 ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит № 1017358/11.05.2021 г., сключен между ищцата С. М. М. и ответника „Фератум България“ ЕООД.

Позовавайки се на събраните пред първата инстанция писмени доказателства, както и на заключението на вещото лице В. М. по допуснатата от районния съд съдебно - техническа експертиза, въззивният състав е приел за установени следните релевантни за спора обстоятелства:

• въз основа на заявка от 11. 05. 2021 г. С. М. е поискала от „Фератум България“ ЕООД отпускането на кредит в размер на 4 900 лв. Заявката е била приета от ответното дружество като на ищцата са били изпратени стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация и за потребителски кредити и общите условия, договор за потребителски кредит, преддоговорна информация, погасителен план, общи условия и декларация по ЗМИД;

• процесният договор между С. М. и „Фератум България“ ЕООД №1017358 е сключен на 11.05.2021 г. Съгласно чл. 1 от договора, размерът на кредита е 4 500 лв.; съгласно чл. 2 - вноските са 18 броя; съгласно чл. 3 - ГЛП е 35%,; съгласно чл. 4 - ГПР е 49,66%. Общото поето задължение за главница и лихва е в размер на 6 075 лв. Към договора е представен погасителен план, в който са описани датите на 18-те вноски, размерите на всяка вноска, размерите на главницата, включена във вноската и размерите, на лихвите, включени във вноските;

• съгласно чл. 5 от договора за потребителски кредит, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум банк“, като в същата разпоредба кредитополучателят декларира, че сам е избрал именно тази опция. В чл. 5 е разяснена възможността за отказ от договора за поръчителство като по делото са представени от ответника договори, сключени с други потребители, избрали именно опцията за гарант - физически лица.

• на 19.10.2021 г. ищцата е сключила анекс №1 към договора за предоставяне на финансови услуги, съгласно който анекс, страните изменят договора за кредит, като отпуснатият кредит в размер на 4 500 лв., с остатък по главница 4 078,64 лв. се увеличава със сумата от 400 лв. и по този начин с увеличението, оставащата сума за погасяване от ищцата е 4 478.64 лв., която се формира от оставаща дължима главница по основния договор и допълнително отпуснатата сума. Съгласно чл. 2 от този анекс лихвеният процент е 23 %, а оставащите вноски до пълно погасяване на кредита, ведно с допълнително отпуснатата сума и прилежащите към нея вноски са 12 броя;

• на 12.05.2021 г. ищцата е сключила договор за гаранция/поръчителство с дружество Фератум банк“, със седалище в М., съгласно който, дължимата от нея сума по гаранцията е 4 455 лв. На 19.10.2021 г. ищцата е сключила и анекс №1 към договоря за гаранция/поръчителство с „Фератум банк“, съгласно който дължимата сума по гаранцията е 4 763 лв.. Съгласно чл. 1.6 от договора от 12. 05. 2021 г. сумата в общ размер на 4 455 лв. е дължимата такса от клиента за предоставената гаранция, а съгласно чл. 1.6 от анекс № 1 от 19. 10. 2021 г. към договора дължимата такса от клиента за предоставената гаранция е 4 763 лв.

Въззивният състав е посочил, че атакуваният договор №1017358 от 11.05.2021 г., представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което ищцата С. М. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13. т. 1. от ДР на ЗЗП. Съдът е отразил, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т. 10 - годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Според въззивният състав процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Въпреки това, съдът е акцентирал върху факта, че размерите на тези величини, посочени в договора, не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения чрез договора за гаранция/поръчителство ( и анекса към него), сключен с регистрираното в М. дружество „Фератум банк“.

Съдът се е позова на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В обжалваното решението е цитирана и разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Стъпвайки на тази законова база въззивният състав е обосновал извода, че в случая е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Съдът е подчертал, че констатираното несъответствие между посочените в договора за кредит и кореспонденцията между страните размери на лихвата, ГПР и общата сума, дължима от потребителя, се дължи на обстоятелството, че при изчисляване на същите в тях не са включени разходите за заплащане на гаранцията в полза на „Фератум банк“.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на въззивника, че задължението на ищцата по договора за поръчителство, не следва да се включва в годишния процент на разходите по кредита, тъй като правоотношението по договора за гаранция/поръчителство е с „Фератум банк“, т.е с друга страна, различна от ответника и който поръчител/гарант доброволно е избран от кредитополучателката. Според съда, независимо че посочените разходи се дължат на друго лице, същите са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени в договора за кредит при изчисляване на ГПР. Позовавайки се и на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, предвиждаща че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, въззивният състав е приел, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит чрез предвиждане на гаранция под формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, представлява заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Подчертавайки, че посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива съдът е заключил, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на лихвата, годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, същият следва да се приеме за нищожен. На последно място в обжалваното решение е отразено становището на въззивният състав, че обстоятелството, че в чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски кредит, ищцата е декларирала, че избира именно този начин на обезпечение, а не някой друг, с нищо не се отразява на констатираната нищожност и по никакъв начин не може да я санира.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не могат да бъдат споделени вижданията на касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че е налице очевидна неправилност, обусловена от допуснатото от въззивния съд смесване между различните по своя правен характер договор за гаранция и договор за поръчителство. На първо място следва да се има предвид, че в Общите условия към договора за кредит, „Фератум Б.“ е посочена в предложения договор за поръчителство като „гарант“, а в полето на сайта на ответното дружество е отразено „избери гарант – Гаранция от Фератум Б.“, т.е самото ответно дружество използва термините гаранция и гарант при предлагането на договора за поръчителство с „Фератум Б.“. На второ място - въззивният състав не е квалифицирал договора за поръчителство с Фератум Б. като договор за банкова гаранция, който е различен договор от този за поръчителство. В тази връзка квалифицирането на договора между С. митева и Фератум Б. било като договор за поръчителство или като договор за гаранция, нито е очевидно неправилно, нито е от значение за правния спор.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по тълк..д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не са решени в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тази, посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поставените от касатора въпроси: № 1 „ При направено възражение по чл. 236, ал. 2 ГПК за липса на мотиви в първоинстанционния съдебен акт, досежно приетото за установено от фактическа и правна страна, длъжен ли е въззивният съд мотивирано да се произнесе по възраженията и анализа на доказателствата?“ и № 2 „Допустимо ли е въззивният съд мълчаливо да препрати към мотивите на първоинстанционния съд и да не отговори на всички доводи, възражения и твърдения във въззивната жалба в рамките на предмета на лроверката по чл. 269 ГПК?“. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният състав е обсъдил релевантните за спора доказателства и е дал отговор на съображенията и доводите на страните в контекста на правния спор по чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК като в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК съдът се е произнесъл в рамките на предмета на проверка, очертан с въззивната жалба. Въпреки, че въззивният състав не е възпроизвел в мотивите на решението си съдържанието на представените писмени документи, както и на заключението на вещото лице по извършената пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза, съдът е очертал приетата от него за установена фактическа обстановка и е посочил конкретните факти, релевантни за спора. С въззивната жалба не са оспорени фактическите изводи на първата инстанция, направени въз основа на представените по делото писмени доказателства, нито са оспорени фактическите констатации в заключението на вещото лице. Отделно следва да се има предвид, че окръжният съд е дал отговор на оплакванията на въззивника по съществото на спора и е изложил собствени мотиви за основателността на предявения иск по чл. 22 ЗПК, без да препраща към мотивите на първата инстанция. Ето защо, поставените от касатора два процесуалноправни въпроса в случая са решени от въззивния съд в съответствие с формираната по тях практика на ВКС и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите не покриват и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касация, доколкото по тях е създадена трайна и непротиворечива практика на ВКС.

Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд не е основание за допускане въззивното решение до касация. Независимо от това и с оглед оплакването за очевидна неправилност, следва да се отбележи, че въззивното решение е съобразено с практиката на СЕС, обективирана в решение на 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС. В т. 55 и 56 от решението е подчертано, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че „посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“. В същия смисъл е и практиката на ВКС, формирана с решение № 50013/05.082024 г. по т.д. №1646/2022 г. на ІІ т.о.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗА касаторът „Фератум България“ ЕООД дължи адвокатско възнаграждение на адвокат Д. В. М. за осъществената правна защита пред касационната инстанция на С. М. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3,, предл. 2 ЗА. Имайки предвид правната сложност на спора, съдържанието и обема на изготвените отговор на касационната жалба и отговор за основанията за допускане на касационно обжалване, фактът, че касационното производство приключва без провеждане на открито съдебно заседание, настоящият състав намира, че дължимото възнаграждение за осъществената защита на ищцата пред касационната инстанция е в размер на 1 000 лв. с включен ДДС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,