Определение № 182 от 03.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4784/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Барбера” ЕООД, гр. Пловдив срещу въззивно решение № 160 от 05.07.2021 г., поправено с решение № 346 от 20.09.2021 г., постановени по в. гр. д. № 1165/2021 г. на Пловдивския окръжен съд в потвърдителната му част, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение, поправено с решение № 346 от 20.09.2021 г. по същото дело, въззивният съд е потвърдил решение № 260572 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 7725/2020 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против „Кредипорт”АД, И. П. М. и „ОББ интерлийз” ЕАД иск по чл. 440 ГПК за признаване за установено, че И. П. М. не е собственик на недвижим имот с идентификатор ***** - апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, върху който имот е насочено изпълнението по изп. дело № 20138210401200/2013г. на ЧСИ П. И.. По делото е установено, че за вземането на взискателя „Кредипорт”АД /с предишно наименование „Ти би ай лизинг” ЕАД/ от длъжника И. П. М. първоначално е образувано изп. д. 2047/2010 г. по описа на ЧСИ Н. М., с район на действие СГС. Производството по същото е било спряно с постановление от 27.01.2011 г. на основание чл. 432, т. 6, във вр. с чл. 420 ГПК. По молба на взискателя и на основание чл. 427 ГПК изпълнителното дело е изпратено за продължаване на изпълнителните действия, като е преобразувано под изп. дело № 20138210401200/2013 г. на ЧСИ П. И., с район на действие ПОС. Делото е възобновено и са извършвани изпълнителни действия през 2019 г., когато в производството се е присъединил и взискателят „ОББ интерлийз” ЕАД. На 27.12.2010 г. по изпълнителното дело е вписана възбрана върху процесния имот, а извършеният от И. П. М. апорт на същия имот в активите на „Тракия инвест ИМ7”ООД е вписан на 30.12.2010 г. С решение от 09.01.2020 г. по гр. д. № 12/2020 г. на Пловдивския районен съд, постановено в производство по чл. 435 ГПК между същите страни, отказът на ЧСИ да прекрати производството по изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е приет за законосъобразен по съображения, че същото е било спряно, а от момента на възобновяването му през 2019 г. не са изтекли повече от две години. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че постановеното решение по гр. д. № 12/2020 г. на ПРС, с което е отречено твърдението за настъпване на перемпция по право на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, има задължителна сила са страните и съда, поради което следва да се зачете обвързващата му сила. Изложени са съображения, че доколкото в настоящото производство не се навеждат нови факти, а се преповтарят вече разглежданите твърдения по предходното дело, по което еднозначно е разрешен въпросът дали изпълнителното производство е било прекратено, като е даден отговор, че докато същото е било спряно не са текли никакви перемпционни срокове, в случая не би могло да се приеме, че наложената възбрана е загубила действието си, нито че евентуалната ѝ отмяна би имала обратно действие от момента на настъпване на перемпцията, тъй като такава не е налице. С оглед на това е прието, че не е отпаднала и относителната недействителност спрямо взискателите по изпълнителното производство на извършените след възбраната разпоредителни действия на длъжника по отношение на възбранения имот. Посочено е, че с препращането на изпълнителното дело по компетентност в друг съдебен район извършените по него обезпечителни действия се запазват, както и че вземането на взискателя не е погасено по давност, тъй като е налице висящо изпълнително производство, което е било спряно до 2019 г. и никакви срокове не са текли. В заключение предявеният иск по чл. 440 ГПК е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Недопустимо ли е въззивното решение, ако съдът не приложи императивното правило на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение като абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело; 2. Съдебното решение по жалба по чл. 435 ГПК създава ли сила на пресъдено нещо по отношение на материалното право на собственост, предмет на иска по чл. 440 ГПК; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства и 4. Дължи ли съдебният изпълнител подчинение на издадения от съда изпълнителен лист, ако няма издаден от съда акт за спиране по чл. 420, ал. 1 ГПК. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Ответниците по жалбата „Кредипорт”АД и „ОББ интерлийз” ЕАД са подали писмени отговори, в които са изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а ответникът И. П. М. не е взел становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен във връзка с оплакването за недопустимост на обжалваното решение въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/2017г. на ОСГТК, според което при наличие на основание за спиране на делото към момента на постановяване на въззивното решение, същото е недопустимо като постановено при наличие на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Противоречие не е налице, тъй като в случая касаторът е поискал спиране на производството по настоящото дело поради заведен от длъжника по изпълнението срещу взискателите иск по чл. 439 ГПК за оспорване съществуване на вземането на последните, изходът по който спор няма значение за правилното решаване на спора по настоящия иск по чл. 440 ГПК, имащ за предмет дали имуществото, срещу което е насочено принудителното изпълнение принадлежи на длъжника, което не се обуславя от факта дали кредиторът разполага с вземане към настоящия момент. Уважаването и на единия, и на другия иск би довело до един и същ резултат – прекратяване на изпълнението спрямо процесния недвижим имот, но на различни основания /чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК/. Вторият и четвъртият въпрос са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на съображенията на съда за постановяване на обжалваното решение, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. В случая въззивният съд е приел, че постановеното решение по чл. 435 ГПК, с което е отречено твърдението за настъпване на перемпция по право на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, има задължителна сила за страните и съда, а не че то създава сила на пресъдено нещо по отношение правото на собственост, предмет на иска по чл. 440 ГПК. По четвъртия въпрос във въззивното решение липсва произнасяне и същият няма отношение към очертания от становищата на страните пред първата инстанция предмет на спора и е свързан с преценка на доказателствата. Третият поставен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, включително на сочените от касатора решение № 66 от 20.07.2021 г. по гр.д. № 3338/20220 г., І г. о. и решение № 69 от 07.07.2021 г. по гр. д. № 3418/2020 г., І г. о. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърждава, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената ѝ дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост, нито са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 2, предл. 1 и 3 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация и „ОББ интерлийз” ЕАД сумата 1481,08 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Разноски в полза на ответника „Кредипорт”АД не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,