Определение № 3430 от 04.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2231/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. М. С. срещу определение № 489 от 29.08.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 301/ 2025 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено определение № 388/ 30.05.2025 г., постановено по гр.д. № 258/ 2025 г. по описа на Окръжен съд - Силистра. С първоинстанционното определение е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК производството по делото до приключване на наказателното производство срещу П. Д. А., което е в досъдебна фаза / ДП № 1886 ЗМ 68/2025 г. по описа на РУ – Силистра и пр.пр. № 110/2025 г. по описа на ОП – Силистра/. В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно, като постановено при нарушаване на нормата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Частният касатор счита, че в случая гражданският съд не е разкрил непосредствено в хода на разглеждане на образуваното пред него дело някакви престъпни обстоятелства, което е задължително изискване, за да е налице основанието за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Намира, че гражданският съд не е обвързан от постановените в досъдебното производство актове, поради което неговото образуване, без наказателното производство да е преминало в съдебна фаза, не е основание за спиране на гражданското дело, имащо за предмет обезщетение за вредите, причинени от деянието. Заявява, че установяването на престъпното обстоятелство в хода на образуваното наказателно производство, което е висящо в досъдебната му фаза, не е от значение за правилното решаване на спора по предявения в процеса иск, защото правото, което е негов предмет, не се поражда при извършване на престъпление от определено лице, а на противоправно деяние, което може да не е престъпление. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба – ЗК „Лев инс“ АД, не е подал писмен отговор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи, данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд - Варна е приел, че предмет на разглеждане в исковото производство са искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени от увреденото лице И. М. С. срещу ЗК „Лев инс“ АД, което застрахователно дружество е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени и имуществени вреди от получени телесни увреждания, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водач на моторно превозно средство, за което е сключена застраховката, който е лицето П. Д. А.. Счел е за установено, че към момента е налице образувано наказателно производство, което е висящо в досъдебната му фаза, по което като обвиняем е привлечено лицето П. Д. А. за извършването на множество престъпления, сред които и престъпление по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „а“ и б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 НК за увреждане на ищеца И. М. С.. Въззивният съд е направил извод, че извършването на същото противоправно деяние от П. Д. А., като това, за което той е привлечен като обвиняем, се сочи като правопораждащо обстоятелство на деликтната отговорност на това лице и оттам на обусловената от нея отговорност на ответното застрахователно дружество по предявените в процеса искове. Съобразявайки разрешенията, дадени в практиката на ВКС, съдът е приел, че производството по гражданско дело се спира при наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато деецът и извършеното от него престъпление са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК, като в случаите на образувано наказателно производство, което е в досъдебна фаза, спирането се постановява на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. С оглед на това е заключено, че в случая са налице предпоставките за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК до приключване на наказателното производство срещу П. Д. А., до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частните касатори формулират два въпроса, които са: 1) Когато една от страните по делото твърди наличието на престъпни обстоятелства и се установява, че е образувано досъдебно производство за проверка дали има извършено престъпление, налице ли е основание по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на исковото производство?; 2) Следва ли съдът да спре гражданското производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК при установена по делото информация за образувано досъдебно производство, при наличие на тъждество между деянието, предмет на разследването и твърдения деликт, предмет на доказване в исковия процес?. Тези въпроси се отнасят до общ правен проблем, поради което следва да бъдат обединени в един и той да бъде конкретизиран като въпрос относно предпоставките за спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК на гражданско производство, имащо за предмет парично вземане за обезщетение за вреди, причинени от деликт, когато е налице образувано наказателно производство, което все още е висящо в неговата досъдебна фаза. Така обобщеният въпрос се отнася до прилагането на процесуалноправната норма на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, поради което има характера на правен. По него има произнасяне в обжалваното определение, в което въззивният съд е констатирал, че се установява, че е образувано конкретно досъдебно производство, както и че с оглед на неговия предмет са налице основанията за спиране на висящото пред него гражданско производство за разглеждане на предявени искове за ангажиране на отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ до приключване на наказателното производство. Това означава, че по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос има формирана практика на ВКС, която е обективирана в Определение № 290 от 01.09.2020 г., постановено по ч.т.д. № 1303/2020 г. по описа на ВКС, I т.о., Определение № 237 от 29.03.2023 г., постановено по ч.т.д. № 300/2023 г. по описа на ВКС, I т.о., Определение № 440 от 16.06.2023 г., постановено по ч.т.д. № 796/ 2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Определение № 493 от 28.06.2023 г., постановено по ч.т.д. № 882/ 2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Определение № 120 от 19.01.2024 г., постановено по ч.т.д. № 1075/2023 г. по описа на ВКС, II т.о. В тези актове е прието, че пречка за надлежното упражняване на правото на иск по смисъла на чл. 229 ГПК е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато е налице пълна идентичност между дееца и извършеното от него престъпление съгласно повдигнатото обвинение и личността на делинквента и противоправното вредоносно деяние, които се сочат в исковото производство като правопораждащи предявеното вземане факти и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. В тези случаи производството по гражданското дело трябва да бъде спряно до приключване на наказателното производство, като когато последното е в съдебна фаза, основанието за спиране е чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а когато е в досъдебна фаза, основанието за спиране е чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. От мотивите на обжалваното определение е видно, че направените от въззивния съд изводи за това дали и при какви предпоставки наказателното производство, което е в досъдебна фаза, представлява основание за спиране на висящо гражданско производство са в пълно съответствие с разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС. Апелативният съд е приел, че висящото пред него исково производство следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК след като е счел за установено, че е налице образувано наказателно производство, което към момента е висящо в своята досъдебна фаза, че по него като обвиняем е привлечено лицето П. Д. А. и след като е направил дължимата проверка за идентичност между предмета на двете производства, при която е констатирал, че е налице съвпадение между лицето, което е привлечено като обвиняем, и престъплението, за което се води разследването, и личността на делинквента и неговото противоправно деяние, които се заявяват от ищеца като правопораждащо обстоятелство на вземанията му за получаване обезщетение за претърпени вреди от застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които са предмет на предявените в процеса осъдителни искове. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК частният касатор се позовава на няколко определения на ВКС, в които има произнасяне по прилагането на нормата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Това са Определение № 274 от 13.06.2011 г., постановено по ч.гр.д. № 270/2011 г. по описа на ВКС, I гр.о., Определение № 378 от 28.05.2010 г., постановено по ч.т.д. № 383/2010 г. по описа на ВКС, II т.о., Определение № 44 от 26.01.2010 г., постановено по ч.т.д. № 15/2010 г. по описа на ВКС, II гр.о. и Определение № 604 от 22.10.2012 г., постановено по ч.т.д. № 592/2012 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 782 от 29.11.2013 г., постановено по гр.д. № 7165/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. Всички тези актове обаче са постановени при различна фактическа обстановка от тази, която е установена по делото и спрямо която е постановено обжалваното въззивно определение, поради което не може да се приеме, че последното противоречи на даденото в тях разрешение по въпроса за предпоставките за спиране на едно гражданско производство при наличие на висящо наказателно производство. В цитираните определения са разгледани случаи, при които е спряно висящо гражданско дело до приключване на досъдебно производство, което е образувано по подаден от определено лице сигнал, като в нито един от казусите не е имало привлечено конкретно лице като обвиняем по съответното наказателно производство, както е в процесния. С оглед горното следва да се заключи, че при постановяване на обжалваното определение няма допуснато отклонение от разрешението на формулирания процесуален въпрос, дадено в относимата към спора съдебна практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното от частния касатор допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване е направено и позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но частният касатор не обосновава защо счита, че отговорът на обобщения процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В случая това основание няма как да е осъществено, защото по въпроса вече има постановена практика на ВКС, като не е настъпил някакъв факт, който да налага нейното осъвременяване. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 489 от 29.08.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 301/ 2025 г. по описа на Апелативен съд - Варна. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение