Определение № 1064 от 16.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1324/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. Ж. Б. против определение № 1385/26.05.2023 г. по в.гр.д. № 1399/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено определение № 150/09.02.2023 г. по гр.д. № 310/2022 г. по описа на Окръжен съд – Перник, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд.

В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че независимо че в исковата молба е посочено, че искът се предявява с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, съдът не е длъжен да се съобразява с така дадената правна квалификация. Твърди се, че съгласно исковата молба претенцията се предявява на самостоятелно основание, което не произтича от договор за кредит, предоставен на търговско дружество, по който ищецът е солидарен длъжник. В частната жалба се твърди, че искът се основава на друг договор, сключен между ищеца и настоящ частен касатор и ответника “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, а именно: договор за откриване на банкова разплащателна сметка с посочен IBAN, с титуляр Р. Б., както и че към исковата молба е приложен препис от този договор. Твърди се, че с оглед на това съдът е следвало да прецени, че е сезиран не с иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, а с иск, предявен на основание съществуващо облигационно правоотношение, по което е налице неизправна страна – търговец, и неизпълнение на договорни задължения от негова страна. Твърди се също, че от частния касатор е дадено съгласие за директен дебит от горепосочената сметка само за теглене/погасяване на вноски по процесния договор за кредит и след като е съдебно признато по водено между страните дело, че процесният договор за кредит не е погасен с процесната сума, то на 27.01.2012 г. ответникът търговец, доставчик на платежни услуги, е в пълно неизпълнение на договорните си задължение и се е разпоредил с парични средства, които не са негова собственост. Твърди се, че поради това е налице хипотезата на чл. 113 от ГПК и местно и родово компетентен съд да разгледа ищцовата претенция е Окръжен съд – Перник.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът, който е сезиран с искове по реда на чл. 55 и чл. 59 от ЗЗД, проверявайки фактическите твърдения и констатирайки, че квалификацията на иска е друга и в случай, че безспорно е установено, че искът е с правна квалификация относно неизпълнение на облигационни правоотношения, в които ищецът е физическо лице – потребител, следва ли да се привежда исковата молба в редовност и да се приложи разпоредбата на чл. 113 от ГПК?

2. В случай, че от фактическите твърдения на предявения иск се установява, че е налице спор относно движение на парични средства по банкова разплащателна сметка, разкрита от ищеца при ответника, приложима ли е разпоредбата на чл. 154, ал. 2 от ГПК, в случай, че безспорно е налице установено от закон предположение, а именно, че такава сметка може да съществува само и единствено на основание валидно сключен договор за откриване и следователно безспорно налице са облигационни правоотношения между потребител и търговец?

Ответникът по частната касационна жалба “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД оспорва искането за достъп до касация като неоснователно, както и оспорва подадената частна жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 от ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди определението на първоинстанционния съд, е приел, че ищцовата претенция се основава на правилата на неоснователното обогатяване, доколкото се твърди, че банката неправомерно и без основание е направила превод на суми от сметка на ищеца, по която се сочи, че е постъпила сума от договор за кредит, сключен с цел погасяване на друг договор за кредит с юридическите лица, като не се спори, че ищецът е управител на част от юридическите лица съгласно посоченото от него в молба от 29.06.2022 г. Приел е, че в обстоятелствената част на исковата молба са изложени факти, че е извършено прехвърляне на средства неправомерно и без основание, но доводите на ищеца не са извлечени от накърняване на правата му на потребител, не се твърди неизпълнение на договор за потребителски кредит, а се твърди неоснователно обогатяване. Приел е, че независимо от твърденията по частната жалба за сключен друг вид договор с банката, неиндивиуализиран, не е предприето надлежно изменение на обстоятелствената част на иска, претенцията на ищеца за процесната сума се основава на неоснователното обогатяване, както и е във връзка с действията му, предприети като управител на процесните търговски дружества. Приел е, че доколкото в исковата молба не се съдържат конкретни твърдения за нарушени потребителски права на ищеца, а само формално твърдение, че е такъв, то в случая не се касае за иск на потребител, за да бъде приложима специалната подсъдност по чл. 113 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора въпроси не са правни, а са фактологични, тъй като предпоставят преценка на конкретни твърдения и релевантността им към спора с оглед конкретно възникнало правоотношение, съответно същите касаят правилността на обжалваното определение. Това излиза извън обхвата на преценката в селективната фаза на касационното производство, поради което така поставените въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не могат да обосноват допуск до касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд – София.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,