Определение № 172 от 25.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2081/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЕТ „ИнСтил-И. М.“ против определение № 322/28.09.2023 г. по ч.т.д. № 516/2023 г. по описа на ПАС, с което е потвърдено определение № 741/26.06.2023 г. по т.д. № 127/2023 г. на ПОС, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на СГС. В частната касационна жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно. Излагат се доводи, че изборната подсъдност по чл.113 ГПК е приложима към исковете на всички физически лица – потребители на застрахователни услуги по КЗ, вкл. и на ЕТ. Иска се отмяна на обжалваното определение. В писмения отговор ответникът по частната касационна жалба ЗЕАД“Булстрад Виена Иншурънс Груп“ се изразява становище за неоснователност на последната. Настоящия състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното: Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение ПАС е приел, че производството пред ПОС е било образувано по искова молба на частния жалбоподател в качеството му на ЕТ против застрахователното дружество за заплащане на сумата от 45 446,59 лв., представляваща неизплатена част от застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно събитие „буря“ на 31.03.2022г. срещу 01.04.2022г. и лихва за забава в размер на 2 524,65 лв. Ответното дружество в отговора на исковата молба е направило възражение за местна подсъдност, тъй като седалището и адреса му на управление са в [населено място]. ПОС е приел за основателно възражението и е прекратил производството по делото пред себе си и го е изпратил по подсъдност на СГС. Въззивният съд е намерил за неприложима разпоредбата на чл.113 ГПК, тъй като се касае до реализиране на отговорността на застрахователя по договор за имуществена застраховка, сключена с ищеца в качеството му на търговец. Дал е тълкуване на понятието „потребител“ според дефиницията на §13, т.1 ДР на КЗ – винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес. След като процесният договор е бил сключен от ФЛ в качеството му на ЕТ и във връзка с осъществяваната търговска дейност, то съдът е заключил, че ищецът няма качеството „потребител“ по см. на чл.113, изр. първо ГПК и в случая не е била дерогирана общата подсъдност по чл.105 и чл.108, ал.1 ГПК. Настоящето производство се развива по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Нормата на чл.274, ал.3 ГПК изрично препраща към чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Следователно производството по частна касационна жалба преминава през две фази, по аналогия с производството по касационна жалба, като проверката за наличие на препоставки по чл.280, ал.1 и 2 ГПК има отношение към фазата по допускане на касационно обжалване. Ето защо по отношение на производството по чл.274, ал.3 ГПК се прилагат правилата на чл. 284 - 286 ГПК. Частният касатор следва да представи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, на осн. чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Наличието на посочените предпоставки се проверява във фазата по селектиране на частната касационна жалба и ако се установи тяхното наличие и бъде допуснато касационно обжалване ВКС ще може да се произнесе по същество на частната жалба. Според ТР №1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В представеното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК частният касатор е въвел, при сочено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селекция на частната касационна жалба, следния въпрос: Има ли право да се ползва от чл.113 ГПК физическо лице, едноличен търговец, по договор за застрахователна услуга по КЗ?“, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение по ч.т.д. № 1206/2014г., ч.т.д. № 918/2010г. и ч.т.д. № 797/2019г. Така формулирания въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос, поради несъответствие с изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не отчита спецификата на произнасянето на ПАС. Процесната хипотеза, която е обсъждал въззивният съд не касае сключване на застрахователния договор от страна на обикновено физическо лице, а от физическо лице-търговец /според чл.56 ТЗ ЕТ е физическо лице с разширена правосубектност/, в интерес на търговската дейност, която извършва именно в качеството си на търговец, поради което и не отговаря на нормативното определение за „потребител“. Освен това е създадена съдебна практика на ВКС относно дефинирането на качеството „протребител“ по отношение на сключени от физически лица правни сделки, а така също и последователната практика на СЕС /напр. решения по дела С-110/2014, С-488/01, С-520/21, С-177/22 /, в която е прието, че Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори дефинира договорите, към които се прилага, като се позовава на качеството на страните по договора – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях дейност по занятие, като за да се прецени дали дадено лице попада в обхвата на понятието „потребител“ по смисъла на Член 2, буква б) от Директива 93/13, и по-специално дали стопанската цел на сключен от това лице договор за кредит е ограничена или преобладаваща в общия контекст на този договор, запитващата юрисдикция е длъжна да вземе предвид всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор, както количествени, така и качествени. В мотивите на обжалваното определение въззивният съд в съответствие с цитираната практика е направил горната преценка и е достигнал до извод, че са налице доказателства за търговското качество, в което ищецът е сключил застрахователният договор, по който търси изпълнение от страна на дружеството-ответник. Горното налага извод за недопускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд