Определение № 625 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4132/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Софийска апелативна прокуратура и Р. Г. А. срещу решение №.1042/13.07.21 по г.д.№.2869/21 на АС София, 8с., в частта му, с която, след частична отмяна на решение №.262304/7.04.21 по г.д.№.8701/19 на СГС, І-29с., предявеният от касатора иск с правно основание чл.2 ал.1 т.7 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 4000лв. до 70000лв., със съответно произнасяне по разноските /в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато за ново гледане срещу надлежните ответници МВР и КПКОНТИ, въззивното решение не е атакувано/. Ищцата обжалва решението в отхвърлителната му част, Прокуратурата на РБ - в осъдителната. Р. А. не взема становище по жалбата на Софийска апелативна прокуратура; последната не взема становище по нейната. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че е налице основанието на чл.2 ал.1 т.7 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за вреди в лицето на Прокуратурата на РБ, тъй като спрямо ищцата са били използвани незаконосъобразно специални разузнавателни средства /СРС/ по искане на СГП. От фактическа страна е изяснено, че такива са ползвани не само по искане ответника. На 11.08.11 и 28.09.11 МВР-ГД „Б.“ е сезирала Председателя на Софийски окръжен съд /СОС/ с искания за използване на специални разузнавателни средства /рег.№.RB202204-00104/1-4587с и рег.№.RB202204-001-04/1-5312с/ по отношение на ищцата, следовател при СО-СГП - мотивирани с необходимостта от оперативна проверка на получена в ГД „Б.“ информация относно извършени корупционни престъпления и престъпления против правосъдието - по които са издадени разрешения за срок съответно 60 дни, считано от 11.08.11, и 12 дни, считано от 28.09.11; на 05.10.11 е поискано продължаване прилагането на горепосочените две СРС със 120 дни и такова е разрешено, считано от 10.10.11; във връзка с ползването им са съставяни справки и протокол за изготвяне на веществени доказателствени средства (В.). На 30.05.12 е образувано ДП №.54/12 на НСлС, пр.пр.№.4790/12 на СГП, срещу неизвестен извършител за това, че: през 2011 г. в [населено място] като длъжностно лице /следовател/ е приел обещание за дар или облага, за да извърши действие по служба-престъпление по чл.302 т.1 във връзка с чл.301 ал.1 НК; подбуждал две или повече лица към извършване на престъпление по чл.290 ал.1 НК-престъпление по чл.293 ал.2 НК; на неустановена дата през 2010г. пред надлежен орган на власт набедил Г. Г.-началник на сектор Б.-П., в престъпление по чл.302 във връзка с чл.301 НК, като знае, че е невинен, и представил неистински доказателства срещу него, като набеденият е привлечен към наказателна отговорност-престъпление по чл.286 ал.2 и чл.290 ал.1 НК. Във връзка с така образуваното и водено досъдебно производство СГП е сезирала Председателя на СОС с две искане за използване на СРС – на 30.05.12 с рег.№.RB421132-001-09/6-379 /на територията на цялата страна, с мотиви, че ДП е образувано срещу неизвестен извършител във връзка с получени данни за извършени корупционни престъпления и престъпления против правосъдието (чл.302 връзка с чл.301, чл.293, чл.286 и чл.290 НК) от ищцата и С. И. Б., и двете следователи при СО-СГП, с данни, че водят ДП 13-П/2010г. в интерес на лицето И. С. И.-заможен бизнесмен от [населено място], като е издадено разрешение рег.№ 141/30.05.12 за срок от 60 дни, считано от 31.05.12/ и на 13.07.12 СГП с рег.№.RB421132-001-09/6-517 /по отношение на ищцата на територията на цялата страна за добавяне на нов комуникатор, като е издадено разрешение за срок от 17 дни, считано от 13.07.12/, на 13.07.12 е поискано /с рег.№ RB421132-001-09/6-513/ продължаване прилагането на предходните две СРС спрямо ищцата със 120 дни, разрешено за този срок, считано от 30.07.12; във връзка с ползването на СРС са съставяни справки и протокол за изготвяне на веществени доказателствени средства (В.). Разрешения по искания за използване на СРС са издадени и по искания на ГД „Б.“ с рег. №.RB202001-001-03-52-604/25.01.14 и рег.№.RB202001-001-03-52-2042/ 03.04.14 за 60 дни, считано от 25.01.14 и 05.04.14. По отношение на последните две СРС с писмо рег. RB202001-001-03-К-6-2848/03.12.14 ДА „НС“ са уведомили Специализираната прокуратура за резултатите от разследването с цел преценка за образувана на ДП по компетентност и с постановление №.508/14 от 01.04.15 С. е отказала образуване на досъдебно производство с мотиви, че липсват данни за престъпления по чл.321 НК и други изброени в чл.411а НПК. Националното бюро за контрол на СРС е извършило служебна проверка, резултатите от която са отразени в доклад рег.№.RB104000-00114/4-22/01.06.16, като на 03.06.16 ищцата и по реда на чл.34ж ал.1 ЗСРС е уведомена за неправомерното прилагане на изброените по-горе СРС спрямо нея, изразяващо се в даването на разрешения за: разкриване на леко наказуеми престъпления; срок на ползването им, надвишаващ законовоопределения с 300 дни и от некомпетентен орган съобразно правилата на подсъдността – вместо от Председателя или оправомощен заместник-председател на СГС, от Председателя на СОС. Във връзка с търпените вреди е посочено, че в периода от 29.10.12-01.11.12 ищцата е била на болнично лечение в Гастроентерологично отделение на Първа МБАЛ-София ЕАД с поставена окончателна диагноза „стеатохепатитис хроника псориазис“; в периода 28.10.13-07.11.13-в Клиника по дерматология и венерология на ВМА-МБАЛ София за лечение на „псориазис вулгарис“; в периода 12.06.14-16.06.14-в Клиника по неврология, Първа МБАЛ-София ЕАД с диагноза „световъртеж от централен произход, псориазис“; в периода от 09.12.14-17.12.14-в Клиника по вътрешни болести на Втора МБАЛ-София ЕАД с диагноза: „хроничен хепатит /стеатогенен/, хроничен калкулозен холецистит, дискови хернии, двустранна радикулопатия, псориазис“; в периода 27.12.14-29.12.14 е претърпяла и оперативно лечение в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД; болнично лечение е проведено и във времето 03.01.17-10.01.17 и 03.12.19-13.12.19 - т.е. видно от медицинските документи Р.А. страда от хронични заболявания, за които периодично е провеждала съответното лечение, като основното заболяване е клинично и хистологично верифициран „псориазис вулгарис“ с давност около 15 години, протичащ с хронично-рецидивиращ ход. Съдът се е позовал и на показанията на разпитания свидетел Б. А., който заявява, че след като ищцата разбрала-през 2016г., че е незаконно подслушвана, здравословното й състояние видимо се променило; започнала да боледува често, здравословното й състояние било изключително тежко; когато и в службата се разбрало, че е била подслушвана, отношението на колегите й към нея изцяло се променило; те, както и ръководството на СГП, започнали да гледат на нея с недоверие. От правна страна е прието, че основателността на претенцията зависи от това от това дали издадените разрешения въз основа на исканията на СГП /по силата на чл.13 ал.2 ЗСРЗ наблюдаващият прокурор и по досъдебно производство е измежду лицата, имащи право да искат използване на специални разузнавателни средства, а към 30.05.12г.-13.07.12г. е имало образувано досъдебно производство ДП № 54/2012г. на НСлС, пр.пр.№.4790/12 на СГП/, заявени от този ответник, са издадени при липсата на някоя от законовите предпоставки за това и съответно представляват ли незаконосъобразно използване на СРС. Съдът, позовавайки се на практика на ВКС /реш.№.166/3.08.18 по г.д.№.4454/17, IV ГО/, е посочил, че актовете на Националното бюро, с които се констатира неправомерно използване на специални разузнавателни средства, като официални свидетелстващи документи, издадени от надлежен орган в кръга на функциите му, имат материална доказателствена сила за удостоверените в тях факти и обстоятелства, но преценката за неправомерност, съдържащата се в указанията, свързани с подобряване режима на използване и прилагане на тези средства, е задължителна само за органите, осигуряващи и прилагащи тези средства; тя не обвързва нито надлежните държавни органи, сезирани с предложения за приемането на мерки за отстраняване на констатирани нарушения, нито съда, който разглежда иск за обезщетение на вреди, предявен от гражданин, уведомен за неправомерното прилагане спрямо него на специални разузнавателни средства; в производството по иска гражданинът се ползва от материалната доказателствена сила на акта относно фактическите констатации (като няма пречка те да бъдат оборени от ответника чрез насрещно доказване), но не и от преценката за законосъобразност, която може да направи единствено съдът. Прието е, че в случая е безспорно установено, че искането от наблюдаващ прокурор при СГС е отправено до некомпетентен съд-Софийски окръжен съд, вместо до компетентния Софийски градски съд. Това е така, тъй като, съобразно разпоредбата на чл.35 ал.3 НПК /в редакцията към датата на искането (ДВ бр.61/11)/ на Софийския градски съд като първа инстанция са били подсъдни делата за престъпления от общ характер, извършени от лица с имунитет или от членове на Министерския съвет, а като заемащ длъжността следовател, ищцата е бил лице с имунитет съгласно чл.132 от Конституцията на Република България и искането за подслушването й е следвало да се адресира до Председателя на СГС. Искането, отправено до некомпетентен съд /комуто не би било подсъдно евентуално дело по посочените в искането за разрешаване на СРС текстове от НК/ води до незаконосъобразност и на самото разрешение, ако такова бъде издадено; в тези случай според тълкуването на разпоредбата на чл.2 ал.1 ЗОДОВ отговорността е на органа, поскал в нарушение на Закона, съответното СРС, но не и на съда, дори да го е издал. Съдът е отразил, че ответникът правилно е посочил, че към релевантния момент 2012г. са били в сила редакции на нормите на чл.15 ал.1 ЗСРЗ и чл.174 ал.1 от НПК, съобразно които разрешението за използване на специални разузнавателни средства се дава предварително от Председателя на окръжния съд или от изрично оправомощен от него заместник-председател. Намерил е, обаче, че по този начин и така формулирани, цитираните норми са предоставяли възможност на съответните органи по съображения за целесъобразност и собствено усмотрение да отправят искане за прилагане на СРС от подбрани органи, а не съобразно правилата за подсъдност, уредени в НПК. Тази уредба не предвижда достатъчни гаранции срещу злоупотреба и води до нарушение на чл.8 от Конвенцията - съобразно който всеки има право на неприкосновеност на личния живот и тайната на кореспонденцията си. При това положение, за да се гарантират конституционно защитени основни човешки права и за да се избегнат всякакви възможности за злоупотреба и нарушения с местната подсъдност, горепосочените разпоредби не е следвало да се прилагат на основание чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ - предвид явното им противоречие с нормите на ЕКЗПЧОС, които имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат /фактът, че нормите са били в противоречие с Конвенция, се потвърждава и с последващата им промяна с ДВ бр.70/13, при която законодателят е съобразил компетентността на окръжния съд с подсъдността съобразно правилата на чл.34 и сл. от НПК/. На следващо място съдът е посочил, че съобразно разпоредбата на чл.3 ал.1 ЗСРЗ в редакцията й към датата на исканията-ДВ бр.95/97, СРС се използват в случаите, когато това се налага за предотвратяване и разкриване на „тежки престъпления“ по реда на Наказателно-процесуалния кодекс, когато необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин. По смисъла на чл.93 т.7 НК "тежко престъпление" е това, за което по закона е предвидено наказание „лишаване от свобода“ повече от пет години, „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“. Част от престъпленията, за които от ответника е поискано СРС, не са тежки по смисъла на закона: чл.293 и чл.290 от ГПК, следователно за тях не е било допустимо използването на специални разузнавателни средства и същите не са разграничени в искането. Освен това в исканията не е посочена и информация, че необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин. С оглед на гореизложеното въззивната инстанция е намерила, че не е оборена материалната доказателствена сила на акта на Националното бюро за контрол на специални разузнавателни средства по отношение на фактическите констатации, поради което и искът спрямо ответника Прокуратурата на Република България се явява основателен и доказан. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е приел за основателно възражението, че присъденият размер е завишен. Позовал се е на ППВС №.4/68, съгласно което при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Отразил е, че съобразно утвърдената практика на ВКС в понятието "неимуществени вреди" се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само отрицателно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. В случая безспорно незаконосъобразното използване на СРС спрямо ищца представлява намеса в упражняването на правата й по чл.8 ЕКЗПЧОС и тази намеса не е “съгласно закона” по смисъла на ал.2 от тази разпоредба. От друга страна, макар и неимуществени, вредите следва да бъдат доказани, като тежестта за това се носи от ищцата. В хода на процеса тя е доказала, че от момента, в който тя и колегите й разбрали за приложените спрямо нея СРС-та, се променило както тяхното отношение, така и отношението на ръководството в посока недоверие към нея. Както с показанията на разпитания свидетел, така и с представените епикризи от болнични заведения (съдът е кредитирал само тези след 2016г., когато ищцата е узнала за прилаганите спрямо нея СРС), се установява, че след 2016г. съществуващите тежки хронични заболявания при ищцата се обострили и това довело до честото й отсъствие от работа. Видно от епикриза от месец декември 2019г. /л.178 от делото/ при консултация с психиатър, ищцата се е оплакала от повишена тревожност, тремор на ръце, стягане в гърлото, които оплаквания са свързани с преживян стрес и са довели до влошаване на съществуващото й хронично заболяване-псориазис, за което й е предписано лечение с атаракс 25 мг (използва се за симптоматично лечение на тревожност при възрастни). С оглед на гореизложеното и като е съобразил съдебната практика по аналогични казуси, цитирана по-горе (вкл. решение №.166/3.08.18 по г.д.№.4454/17, IV ГО, реш.№.1811 на САС по в.г.д.№.615/17, оставено в сила с реш.№..166/03.08.18 по г.д.№.4454/17, ІV ГО), както и че незаконосъобразните СРС-та са прилагани спрямо действащ магистрат, въззивният съд е намерил, че размерът на справедливото обезщетение за конкретните СРС възлиза на сумата от 4000 лв. На база установените по делото факти относно действително претърпените болки и страдания, изведени както от доказателствата по делото, така и на база съществуващите житейски морално-етични принципи, е приел, че то е адекватно и не противоречи на принципа на справедливостта и на съдебната практика по аналогични казуси. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът Прокуратурата на РБ се позовава на чл.280 ал.1 т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, като формулира следния въпрос: „Допустимо ли е съдът да приеме за неприложими действащи норми от НПК и ЗСРС поради съмнение, че същите са в противоречие с норми от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и водят до нарушение на чл.8 от същата? Ако това е допустимо следва ли съдът да изложи конкретни мотиви, когато приложението на тези разпоредби противоречи на чл.8 от ЕКЗПЧОС - в настоящата хипотеза - допускат ли тези разпоредби ограничения над допустимите по смисъла на Конвенцията, в какъвто смисъл е и практиката на ЕСПЧ - напр. по въпроса за прецизността на разпоредбите /Kruslin срещ Франция, S. и други срещу О. кралство/?“. Касаторът Р. Г. А. се позовава общо на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК; не формулира конкретни въпроси. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. По касационната жалба на Прокуратурата на РБ: Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изведеният от касатора въпрос няма самостоятелно значение за изхода на спора. Това е така, доколкото съдът е приел, че е налице незаконно използване на СРС не само предвид подаденото от СГП до некомпетентен орган - Председателя на СОС, искане за разрешение за използването им, а и доколкото не са удовлетворени изискванията да се касае за тежко престъпление по смисъла на НК и необходимите данни да не могат да се съберат по друг начин /изрично е посочил, че част от престъпленията, за които е поискано СРС, не са тежки по смисъла на закона - чл.293 и чл.290 от ГПК, и за тях не е било допустимо използването на специални разузнавателни средства, като същевременно те не са разграничени в искането; освен това в исканията не е била посочена и информация, че необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин/. Предвид изложеното решаващите изводи на съда не са свързани само с изведения от касатора въпрос. Отделно от това той съдържа условие, което не е било прието от въззивната инстанция – съдът не е приемал, че не следва да се приемат за приложими разпоредби „поради съмнение“ за противоречие с ЕКЗПЧОС – напротив, изрично е посочил, че според него такова противоречие безсъмнено е налице, доколкото обсъжданите разпоредби не съдържа достатъчни гаранции за произвол с оглед защита на правата по чл.8 ЕКЗПЧОС. С оглед на изложеното изведеният въпрос не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. По касационната жалба на Р. А.: Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Както вече беше посочено, съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря почти дословно съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 ТР №.1/09 от 19 февруари 2010г./, а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК. От друга обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране-задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 ТР 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на Трето ГО,