Определение № 36 от 14.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6953/2014 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. Й. Т., [населено място], подадена чрез пълномощника му адвокат Н. Ж., срещу определение № 288 от 10.02.2014 г. по ч. гр.дело № 206/2014 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 20.11.2013 г. по гр. дело № 42/2013 г. на Софийския окръжен съд. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото поради недопустимост на исковете срещу [община] и д., п. от м. на р. р. и б., за признаване за установено, че ответниците не са собственици на сграда-търговски обект в к.к „Б.” и същата сграда е масивна и трайно прикрепена към земята, търпима е и има траен устройствен статут. Въззивният съд е приел, че исковете са недопустими, защото по първия иск - процесната сграда вече не съществува, тъй като е демонтирана в изпълнение на влязла в сила заповед по чл.65, ал.1 ЗОС, а по втория - иска се установяване съществуването на факти, за които това не е предвидено в закон. Според жалбоподателя обжалваното определение е неправилно и постановено в нарушение на процесуалния закон. Не са посочени конкретни правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложени са твърдения, че обжалваното определение е в противоречие с решение №277 от 07.03.2006 г. по гр. дело №2942/2004 г. на ВКС, IV г.о. за прилагането на разпоредбата на §17 от ПР на ЗУТ относно възможността временни строежи да получат траен устройствен статут. Ответникът по частната касационна жалба [община] оспорва жалбата. Ответникът по частната касационна жалба д., п. от м. на р. р. и б., не е заявил становище. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата. Ако се приеме, че жалбоподателят е посочил правен въпрос относно възможността временни строежи да получат траен устройствен статут по реда на §17 от ПР на ЗУТ, то същият е правноирелевантен, тъй като не е обусловил изхода на спора. Това е така, защото въззивният съд, въобще не е обсъждал такъв въпрос, а приел че не съществува правен интерес от предявените установителни искове, защото процесната сграда вече не съществува, тъй като е демонтирана в изпълнение на влязла в сила заповед по чл.65, ал.1 ЗОС и се иска установяване съществуването на факти, за които това не е предвидено в закон. Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.