Определение № 733 от 27.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2055/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. Н., чрез пълномощника му адв. Е. П. против решение № 402/13.02.2020 г. по в.гр.д. № 4066/2019 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която като е потвърдено решение № 4068/05.06.2019 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 8863/2017 г., касаторът е осъден да заплати на А. И. Г. на основание чл.45, ал.1 ЗЗД сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания поради причинената телесна увреда, изразяваща се в разкъсване на сухожилието на коленното костно капаче на десния крак, счупване на носни кости, контузия на главата, контузия на дясното бедро и кръвонасядания по лицето, ведно със законната лихва от датата на деликта – 04.04.2015 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи в жалбата са следните: въззивният съд кратко и пестеливо е обсъдил наведените от въззивника доводи за неправилност на решението на първата инстанция, без да направи задълбочен и обективен анализ на посочените нарушения; при формиране на правните си изводи не е отчел обстоятелството, че провокативното и арогантно поведение на ищеца в голяма степен е допринесло за претърпените от последния вреди и в този смисъл при преценка степента на съпричиняване, съдът неправилно е анализирал какво е процесното съотношение в настъпването на вредите в сферата на ищеца, което е довело до неправилно приложение на материалния закон – чл.51, ал.1, изр.1 ЗЗД; неправилно и необосновано съдът е игнорирал показанията на св.Б. в частта, в която последният излага непосредствените си възприятия за датиращи преди датата на инцидента проблеми на Г. с коленете, които са били и причината същият да преустанови спортната си дейност, и които обстоятелства обуславят извод, че претърпените вреди са настъпили в следствие на вече увреденото му здравословно състояние, т.е. не е налице причинно-следствена връзка между поведението на Н. и настъпилите за ищеца вредни последици, поради което исковата претенция се явява неоснователна; дори и да се приеме, че е налице непозволено увреждан, то така определения размер на обезщетението е прекомерно висок и не отговаря на принципа за справедливост; съдът не е изложил съображенията си кои конкретни обстоятелства обуславят този висок размер на обезщетението; неправилно съдебният състав е поставил в основата на преценката си дали е налице съпричиняване присъдата, постановена по наказателното дело, доколкото съпричиняването на вредите не е елемент от правната квалификация на деянието, което е довело до неправилност на формираните правни изводи относно наличието на съпричиняване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните материалноправни въпроси: 1/ Следва ли съдът да приеме като обстоятелство, представляващо съпричиняване на вредоносния резултат, провокативното поведение на пострадалия, на неговото арогатно и агресивно поведение спрямо делинквента; 2/ Следва ли при определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от нанасяне на телесни увреждания, съдът да вземе предвид предходно увредено здравословно състояние на пострадалия именно в същата част на тялото, в която е настъпило увреждането и 3/ Следва ли при иск за обезщетяване на неимуществени вреди, основаващ се на влязла в сила присъда на наказателен съд, гражданският съд да прави извод за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат само от наказателното дело, по което ищецът има качеството пострадал. Касаторът поддържа, че така повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага обосновка по този допълнителен критерий. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението, като извежда същото от завишеното от съда обезщетение, което не отговаря на изискванията за справедливост. Ответникът А. И. Г., чрез пълномощника му адв. Н.Д. е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, в който излага становище, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол, тъй като сочените от касатора въпроси не изпълват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили изхода по конкретния спор. Моли, ако решението на въззивния съд бъде допуснато до касационно обжалване, то същото да бъде оставено в сила. Пълномощникът на ответната страна претендира разноски за производството по чл.288 ГПК - адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА. С въззивното решение, предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК, е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявения от А. Г. срещу В. Н. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания поради причинената телесна увреда, изразяваща се в разкъсване на сухожилието на коленното костно капаче на десния крак, счупване на носни кости, контузия на главата, контузия на дясното бедро и кръвонасядания по лицето, ведно със законната лихва от датата на деликта – 04.04.2015 г. до окончателното изплащане. За да достигне до извод за основателност на претенцията, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства – заключение на съдебно-медицинска експертиза, изготвена на база приетата по делото медицинска документация и одобреното от наказателния съд споразумение от 16.06.2015 г. по н.о.х.д. № 9786/2015 г. по описа на СРС, с което ответникът се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл.129, ал.2, ал.1 НК - чрез нанасяне на удар с крак в областта на дясното коляно на ищеца, му е причинил средна телесна повреда, изразяваща се в разкъсване на сухожилието на колянното костно капаче на десния крак, с което е причинил трайно затруднение на движението на долен десен крайник, безспорно се установява наличието на причинно-следствена връзка между нанесения от ответника удар и получената от ищеца травма в областта на дясното коляно. Във връзка с възраженията на въззивника-ответник е посочено, че одобреното споразумение обвързва по задължителен начин гражданския съд относно авторството, противоправността и вината на дееца, поради което не може със свидетелски показания да се опровергава причинната връзка между деянието и настъпилия вредоносен резултат. По отношение на възражението за съпричиняване на увреждането, изразяващо се в отправени обидни реплики от страна на ищеца към ответника, въззивният съд е посочил, че същото не доказано, тъй като от показанията на свидетеля Б. не се установява изобщо какво е било поведението на ищеца, тъй като свидетелят не е бил очевидец на инцидента, а и не знае какви са причините за възникналия между страните конфликт. С оглед естеството на получените травми, проведеното лечение – оперативно и продължителността на възстановителния период – около три месеца, съдът е приел, че искът е основателен до размер от 10 000 лв. Касационният съд приема, че поставените в изложението материалноправни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Повдигнатите материалноправни въпроси нямат характер на правни въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за частична основателност на иска, което е достатъчно основание да не се обсъжда соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд изобщо не се е произнасял по въпроса дали провокативното поведение на пострадалия представлява обстоятелство, обуславящо извод за съпричиняване на вредата, доколкото подобно поведение на ищеца изобщо не е установено по делото. Въззивният съд не се е произнасял и по въпроса дали съществуващото увредено здравословно състояние на пострадалия в същата част на тялото, представлява факт, който следва да бъде взет предвид при определяне на обезщетението по реда на чл.52 ЗЗД, тъй като по делото не е установено ищецът да е имал предходно увреждане в областта на коляното на десния крайник. Съдът е посочил единствено, че със свидетелски показания в производството пред гражданския съд не може да се опровергава причинната връзка между деянието и настъпилия вредоносен резултат, в който смисъл е и трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.300 ГПК, според която влязлата в сила присъда /одобрено споразумение/ има задължителен характер относно извършването на деянието, с оглед на всички негови признаци, в т.ч. и относно причинените вреди, доколкото същите са въздигнати в елемент от престъпния състав, както и относно вината на делинквента, за причинено травматично увреждане, фигуриращо в престъпния състав, по който е квалифицирано деянието. Третият повдигнат въпрос също не покрива общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в конкретния случай по делото е прието, че липсват каквито и да било доказателства, установяващи поведението на ищеца при настъпване на увреждането, поради което съдът не се е произнасял по въпроса дали с действията си последният е допринесъл за настъпването на вредата. Ето защо, доколкото и трите въпроса нямат характер на правни такива по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда и бланкетно сочения от касатора допълнителен критерий, а именно че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание касаторът е обосновал с твърдения за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, довело да определяне на завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, т.е. съображенията в случая са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, както и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. При това положение, в конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На процесуалния представител на ответната страна по касационната жалба – адв. Н. Д. следва да се присъди своевременно поисканото адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна правна помощ в настоящата инстанция, размерът на което съгласно разпоредбата на чл.9, ал.3 от Наредба № 1/9.07.2004 г., възлиза на 747,00 лв. с вкл.ДДС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,